Ако трябва да вербувам някого, компютърът ще изрови всички, с които съм имал вземане-даване: дори само ако съм се разминал с тях. Същата проверка ще се направи и за човека, който трябва да бъде вербуван. Защото, ако искам да ида на някаква забава с него, не бива да налетя на другиго, с когото вече съм се занимавал, и то под чуждо име.
Всеки ден през следващите шест седмици имахме по два часа с професор Арнон. Темата беше „Ислямът в съвременността“. Занимавахме се с различните ислямски секти, историята и обичаите, празниците им и какво е разрешено на правоверните — а също и какво си позволяват да вършат в действителност и какво им забранява канонът. Изобщо всичко, което би допълнило образа на врага и слабите му места. Последния ден ни накараха да напишем мнението си по конфликта в Близкия изток.
Следващото поред беше „бодлим“ („бодел“ в единствено число). Това са хората, които носят съобщенията между посолството и тайните квартири или между отделните тайни квартири. Основното обучение на един „бодел“ е по АПАМ, да знае дали го следят или не и да работи с дипломатически пратки. Приносителите на такива пратки се ползват с дипломатически имунитет и притежават съответните документи. Главната им задача е да носят на катсите паспорти и други документи и да връщат докладите им обратно в посолството. Катсите не винаги могат да ходят в израелското посолство, особено ако работата им не позволява.
„Бодлим“ са обикновено младежи на двадесет и няколко години и работят като такива за година-две. Често това са израелски студенти, които са били в някоя от военизираните младежки организации, и се смята, че на тях може да се разчита. Въпреки че е съществено да са обучени в изкуството да не водят след себе си опашка, те могат да вършат работата си успоредно със студентството си. Броят ги за едно от най- низшите звена в бранша, но дори и така като за студент работата не е лоша.
Повечето бази разполагат с двама или трима „бодлим“. В задълженията им влиза също и да поддържат тайните квартири. „Бодлимите“ могат да живеят, да речем, в шест апартамента, така че съседите да не се чудят излишно защо в празното жилище до тях непрекъснато се трупа поща. „Бодлим“ живеят безплатно в тайните квартири и се грижат хладилниците да бъдат винаги заредени с храна и напитки, сметките да са платени и пр. Ако тайната квартири потрябва тогава „боделът“ наемател може да се премести в някоя от другите или да отиде на хотел, докато „теренът“ отново се освободи. „Бодлим“ не могат да водят приятели или гаджета в тайните квартири, които поддържат, но сумата, посочена в договорите им, обикновено се движи между 1000 и 1500 долара на месец, в зависимост от броя на апартаментите, за които се грижат. Като се вземе предвид, че не плащат наем, нито сметки за храна, а и образованието им е безплатно — всичко се урежда от „Мосад“, — сделката се оказва доста сносна.
Следващата дисциплина в програмата на кадетите беше „Мишласим“, или на разузнавателен жаргон „до поискване“. Първото, което научихме, беше, че в „Мосад“ писмата до поискване са само еднопосочни: от нас за останалите. Никой не праща на катса съобщение до поискване, защото това лесно би могло да се превърне в клопка.
Екип на „Мосад“, който се занимаваше с тези неща, ни разясни основите на изкуството „до поискване“:
След като си определил съобщението (предмета, който трябва да подхвърлиш някому), има четири възлови момента, определящи успеха ти: трябва да свършиш всичко във възможно най-кратък срок; по време на пренасянето на материала той не бива да бие на очи; мястото, където си го оставил, трябва да може лесно да се открие; и когато адресатът го получи, да може също така незабелязано да го отнесе.
Направих си малък контейнер от пластмасова сапунерка и го боядисах в сиво като цвета на електрическите стълбове, след което нарисувах червена светкавица отгоре. Залепих четири болта към кутията, а на дъното й поставих магнит. После прикрепих цялата система под каросерията на колата си и спрях до уговорения електрически стълб, за да „поправя“ нещо в двигателя. Залепих кутията към стълба и потеглих. Никой не би я забелязал там, а дори и да я видеха, нямаше да я докоснат, защото бе с „високо напрежение“. Щом партньорът ми я откриеше, щеше да я отнесе по същия начин, както я бях донесъл.
Учеха ни също как да правим „процеп“, скривалище в къща или апартамент, което да може лесно да се достига, но трудно да се открива. По-добро е от сейф. Ако трябва да скриеш нещо бързо, няма нищо по- лесно от това да направиш „процеп“ с подръчни материали като амбалаж или дори бакалски стоки.
Едно от най-достъпните скривалища е вратата от две плоскости с рамка в средата. Достатъчно е само да се пробие дупка в горната част на вратата и нещата да се пъхат вътре. Не лош вариант е и тръбата, на която висят закачалките в гардероба. Вместимостта й е голяма. Дрехите ти със сигурност ще бъдат свалени от закачалките и претърсени, но на малцина ще им мине през ум да търсят нещо в тръбата.
Друг начин да се прекарат секретни документи или пари през митницата е да се купят два еднакви вестника и да се изреже част от единия, така че да се образува джоб, който се затваря от другата страна със съответната част от другия.
Трикът е стар, но ефективен. Караха ни да четем сума материали за фокусници. С такъв вестник можеш да минеш през всяка митница и дори да го дадеш на митничаря да го подържи, докато те проверят.
В следващата поредица упражнения, на които казвахме „кафе и сладки приказки“, ни разделиха на групи по трима. Йоси, Арик Ф., двуметров гигант, който беше и страшно религиозен, и моя милост заедно с Шай Каули като наш инструктор отивахме на улица „Хаяркон“, сядахме в някое кафене, а после ни водеха поотделно във фоайето на хотела.
Имахме фалшиви паспорти и съответно прикритие, Каули идваше с нас и си набелязваше някого, с когото после трябваше да влезем в контакт. Понякога те бяха подставени лица, друг път нищо неподозиращи граждани, но и в двата случая бе нужно да изкопчим от тях възможно най-много информация и да се уговорим за нова среща.
Отидох при един господин, който се оказа репортер на „Африк Ази“, и го помолих за огънче. Завърза се разговор и в крайна сметка се представих добре. Разбрах, че не е подставен, макар че е бил катса и е присъствал на тайна конференция на ООП в Тунис като независим репортер.
По-късно публикувал няколко статии за тях.
Обикновено след всяко подобно упражнение трябваше да напишем доклад как сме установили връзката, за какво сме говорили и всичко, което се е случило. На следващия ден се критикувахме в класната стая. Обаче винаги се чувствах много странно, когато влезех в клас и откриех, че темата на обсъждане е седнала насред стаята.
Както и всички останали упражнения и това също се повтаряше десетки пъти. Животът ни и досега течеше бързо но взе да става трескав. Обучението ни продължаваше, но у нас започнаха качествени промени. Развивахме особено професионално заболяване. Улавяхме се, че дори и в приятелски разговор подхвърляме на събеседника си уловки. Обикновено, когато вербуваш някого, е най-добре да се държиш прямо, но с това не бива да се прекалява. От друга страна, не трябва да говориш с недомлъвки, за да не те вземат за мошеник.
Същността на обучението ни бе изкуството на мимикрията — училище, което подготвяше съвършени хамелеони в служба на родината си.
Един от проблемите, които възникваха след упражнение, където съм бил, да речем, в ролята на богат предприемач, бе да вляза обратно в собствената си кожа. Изведнъж вече не съм богат: ставам пак чиновник, служещ на обществото, с нищо повече от интересната си професия и трябва да сядам и да пиша доклад.
Понякога след „кафето“ нещата се усложняваха. Не всички кадети даваха подробно описание на случилото се, като смятаха, че щом техните хора не са подставени, биха могли да преувеличат разказа си.
Един от нас, Йоад Авнец, ни напомни за птицата „ой-ой“ или „ох-ох“. Тая птица не била от най-умните, но под краката й висели големи топки, така че всеки път, когато трябвало да кацне, казвала „ох-ох“.
Всеки път на „кафе“ Йоад ни разправяше тая фантасмагория — освен ако не беше с вътрешен човек. Това се повтаряше отново и отново, докато един ден по време на закуска при нас дойде Шай Каули и го повика по име.
— Да? — отзова се той.
