— Обирай си партакешите и изчезвай!
— Какво! — възкликна Авнец с още недояден сандвич в ръка. — Защо?
— Сещаш ли се за упражнението вчера? Тая капка преля чашата.
Йоад отишъл при посочения му човек и го попитал дали може да седне при него. Мъжът кимнал, но после Йоад не си отворил устата, а в рапорта си предал оживения разговор, който били водили. В този случай мълчанието не се оказало злато, а с кариерата на Йоад било свършено.
Първият половин час от деня сега беше посветен на упражнението „Да“ или „Зная“. Това включваше подробен анализ на някаква злободневна тема. Занятието допълнително ни обременяваше, но от нас се очакваше да знаем всички последни новости. В положение като нашето е много лесно да загубиш представа за реалността, а това може да се окаже фатално в буквалния смисъл на думата. Нещо повече, упражненията правеха речта ни по-гладка и придобихме навика да се ровим из вестниците всеки ден. Ако някой вземаше страна по какъвто и да е въпрос, ние също можехме да се намесим, а при малко късмет дори и да оборим тезата му.
Не след дълго започнахме така наречените „зелени“ упражнения. Целта им беше да се изгради у нас правилен подход към проблемите. Да допуснем, че е надвиснала някаква заплаха, опасност от ПАХА срещу някой агрегат от стратегическите ни производства. Докато стане ясно как да се анализира и прецени тази опасност, са нужни дълги обсъждания. В общия случай, ако опасността грози чужда страна и няма нищо общо с Израел, не е необходимо да се назовава източникът на информация, а само да се уведомят заинтересованите чрез анонимно телефонно обаждане или чрез човек за свръзка. Ако е възможно да се мине без разконспириране на информатора, добре, но въпреки това предупреждаващият трябва да се легитимира, за да знаят кому дължат услугата по-късно.
Ако мишената е израелска, трябва да се използват всички възможни средства да се предотврати злото, дори и да се налага разконспирирането на информатора. Дори ако е необходимо да се жертва агентът в чуждата страна, за да се защити отечеството, пак ще постъпим по същия начин. Подобни загуби са несравними. (Всички арабски държави се наричат „страни-мишени“, а останалите, в които „Мосад“ има клонове, са само „базови държави“.
Ако заплахата не е пряко насочена към Израел, но за предотвратяването й се налага да издадеш информатора си тогава просто не се месиш. Това вече не е работа на „Мосад“. Най-многото, което можеш да направиш, е да изпратиш формално предупреждение, мъгляво съобщение за предстоящи неприятности. Разбира се, повече от вероятно е това предупреждение да се загуби измежду хиляди подобни.
Тези шаблони за поведение трябваше да се издълбаят в главите ни. Ще правим само това, което е добро за нас, без да се съобразяваме с останалите, защото те и бездруго не биха ни помогнали. Колкото по-десен си в Израел, толкова по-често ще чуваш това. В Израел, ако никога не променяш политическите си възгледи, това означава автоматично да ставаш все по-ляв, защото изглежда, че цялата страна върви шеметно надясно. Израелците казват: „През Втората световна за нас имаше само три неща — ако не ни хвърляха в пещите, ни помагаха, а ако не ни помагаха, значи просто ни пренебрегваха.“ Но все пак не си спомням някой да е излизал на демонстрации в Израел, когато в Камбоджа загинаха толкова много хора. Така че защо да очакваме всички да се грижат за нас? Фактът, че и евреите са страдали, дава ли ни право да караме други да страдат?
Към „Цомет“ учехме също и как се изпраща агент в „страна-мишена“. Редовите агенти, а те често се използват, се наричат „предупредители“. Те могат да бъдат санитари в болница, чиято задача е да уведомят „Мосад“, ако забележат, че се подготвят допълнителни легла, отварят се нови крила или се докарват необичайно големи количества лекарства — изобщо всичко, което може да се окаже подготовка за война. Предупредители има и на пристанищата, които следят за по-оживен трафик на кораби. Те работят и в пожарната и съобщават за усилени приготовления: дори и в библиотеките, където могат да станат неочаквани съкращения в персонала, защото работата им не е от съществено значение за отбраната.
Войната има отражение върху много странични неща и това трябва да се вземе предвид, когато се извлича информация от предупредителите. Ако президентът на Сирия заплаши с война — нещо, което той често прави — и не последва нищо обезпокоително, тогава няма причина за излишна тревога. Но ако той заплаши с война и се появят всички възможни логически последствия на предвоенната подготовка, с основание може да се допусне, че този път е говорил сериозно.
Дейвид Даймънд, шеф на „Касаат“, по-късно прекръстен на „Невиот“, ни учеше как да проникнем в дадена недвижима собственост или сграда. Всичко беше на теория, нямахме практически занятия. Той ни даваше различни примери. Да предположим, че човекът, който ни интересува, е на шестия етаж на някакво здание и има документ, важен за нас. Как да се доберем до него? Трябва да се започне с наблюдение на сградата, каква е планировката й, движението из нея, полицейските патрули, опасните точки. И да не се стои твърде дълго в района, особено ако става въпрос за банка или нещо от сорта. Важно е да се обмисли най-подходящото време и място за проникване в зданието.
После започнахме с изучаването на тайните съобщения, разделени на приемане и предаване. „Мосад“ можеше да изпраща съобщенията си по радиото, писма, телефони, „до поискване“ или направо лично. Всеки агент с портативно радио има определено време от деня, когато да приеме лично съобщение от специалната компютризирана 24-часова емисия. Примерно: „Това е за Чарли“, след което следват закодирани букви в групи по пет. Съобщението се променя само един път в седмицата, за да може агентът да го получи. Портативното радио обикновено се държи в дома или в местоработата на агента.
Друг специален метод на свръзка е с така наречения флотер, малък микрофилм, прикрепен към вътрешната страна на плик. Агентът трябва да постави микрофилма в чаша с вода. След като го извади навън, вече може да го прочете с помощта на фотоклетка.
Обратната връзка между агентите и катсите става по телефон, телекс, писма, писма със симпатично мастило, лични срещи или „компресирани съобщения“ — система, по която с определена честота се предават късчета информация. Трудна е за проследяване, а и всеки път, когато агентът използва този метод, се употребява различен кристал и съответно различна честота. Промените в честотата са предварително определени.
Целта е да се направи връзката възможно най-проста. Но колкото по-дълго агентът е бил в „страната- мишена“, толкова повече информация има — и с толкова по-съвършено оборудване се налага да работи. Това представлява и проблем, защото е много опасно човекът да бъде хванат с подобна техника. Агентът трябва да свикне с новата техника и колкото повече свиква, толкова по-нервен става.
За да се налее масло в огъня на ционизма ни, класът прекара цял ден в Музея на диаспората към университета на Тел Авив, където се съхраняват безброй макети на синагоги от целия свят и други материали за историята на еврейската народност.
После имаше важна лекция от госпожа Ганит, завеждаща отдел „Йордания“. Темата беше крал Хюсеин и палестинският проблем. След това имаше семинар за действията на египетската армия. После два дни, през които „Шабак“ ни обясняваше методите и дейността на ПАХА в Израел, и двучасова лекция от Липеан, историка на „Мосад“. С това приключи и първата част от програмата ни. Беше юни 1984 година.
В основната си част обучението ни се състоеше в изграждането на контакти с нищо неподозиращи хора. Виждаш някой и си казваш: „А, ето този изглежда подходящ. Трябва да говоря с него и да се срещнем отново. Може да се окаже полезен.“ Всичко това изграждаше странна самоувереност. Сякаш минувачите по улицата се превръщаха в маши. Мислиш си, че би могъл да ги задействаш, стига да искаш. Ще натиснеш някой бутон, и готово. Лъжата се превръщаше в начин на живот: истината ставаше нелепа. Значение имаше само ползата — ето още един подходящ уред. Как ли да го включа? Как да го накарам да работи за мен — добре де, за моята страна?
И за миг не забравих коя е сградата на върха на онзи хълм. А и другите. Понякога тя наистина беше само лятна резиденция на министър-председателя или пък тук отсядаха разни важни клечки. Голда Меир я използваше неведнъж. Само че ние знаехме и другото й предназначение. И няма как да не го знаеш, ако си израснал в Израел — беше собственост на „Мосад“.
Израел е военизирана държава, което значи, че пряката схватка с врага е на висока почит. Това превръща „Мосад“ във върховен символ на държавата. А сега и аз бях част от него. Чувствах, че нося в себе си неописуема мощ, невероятно усещане. Струваше си всички усилия, които бях вложил, за да го изпитам. Зная също, че на пръсти се броят хората в Израел, които не биха си сменили мястото с мен.
