изигран лошо и иска да си отмъсти. Той би могъл да бъде вербуван. И когато му плащате с пари и той ги взима, вие знаете, че той е вербуван, а и той си го знае. Всеки разбира, че пари не се дават без нищо, и никой не очаква да му се плати, без да е направил нещо в замяна.
След това идва сексът. Полезно нещо, но в никакъв случай не може да се счита за начин на отплата, защото повечето хора, които вербуваме, са мъже. Има една поговорка, която казва: „Жените дават и забравят, мъжете взимат и забравят.“ Ето защо сексът не може да бъде отплата, но парите могат, защото хората никога не ги забравят.
След това Гил каза, че дори една работа да е доведена до успешен край, това не означава, че е извършена по правилния начин. Ако начинът е правилен, всичко е наред, но ако не е, може да последват и неприятности. Той разказа историята за един арабин, „отер“ („кука“), който трябвало да му уреди среща с човек, когото Гил искал да вербува. Гил чакал в кола, докато „отерът“ отишъл да доведе човека. Гил даже се подготвил да се представи като бизнесмен. И въпреки че арабинът бил работил дълго време за „Мосад“, след като довел човека при Гил и ги представил с имената Алберт и Ахмед, изтърсил:
— Ахмед, това е момчето от израелското разузнаване, за което ти говорих. Алберт, Ахмед иска да работи за теб срещу 2000 долара на месец. Готов е да направи каквото поискаш.
„Отерите“ — при всички случаи араби — са необходими, защото малко катси говорят арабски и винаги е по-лесно да използваш един арабин при запознанство с друг. „Отерът“, така да се каже, разтопява леда и веднага след това катсите откриват колко голяма полза има от тях.
В историята, която Гил ни разказа, директният подход се е оказал сполучлив. Ахмед бил вербуван, но очевидно е имало и по-подходящ начин за това. Гил ни учеше, че животът обикновено подсказва този начин, че нещата трябва да се развиват естествено. Например знае се, че човекът, който искаш да вербуваш, ще е в някое парижко бистро по определено време. Известно е също, че говори арабски. Гил сяда до него, а „отерът“ е в другия край на бара. Изведнъж „отерът“ забелязва Гил, поздравява го и двамата започват да си говорят на арабски. Не след дълго седящият помежду им човек се намесва. Те знаят с какво се занимава въпросният и насочват разговора към неговите интереси.
Гил може след това, уж между другото, да попита „отера“:
— Не си ли на среща?
В този случай „отерът“ отговаря така:
— Да, само че тя ще води и приятелката си, та не можем да го правим пред нея. Защо не дойдеш и ти?
Гил казва, че е зает, и в този момент другият твърде явно обявява, че е свободен, и тръгва по пътя на собственото си вербуване.
— Помислете върху тази уловка — продължи Гил. — Ако този разговор се водеше на иврит в някой парижки бар, вие също можехте да бъдете вербувани. В чужда страна хората винаги се стремят към тези, които говорят езика им.
Триковете при завързване на познанства трябва да се прилагат непринудено и с финес, сякаш са нещо съвсем естествено. По този начин човек дори и нищо да не постигне, поне не си изпуква патроните. Човекът, който трябва да бъде вербуван, не бива нито за миг да си помисли, че е взет на мушка. Нещо повече, преди още да си се доближил до него, ти трябва да си изчел всичките налични документи, досиета и т.н. Трябва да си открил всичко — какво харесва и какво не, какво му е разписанието както за конкретната вечер, така и изобщо. И най-малкият елемент на случайност трябва да бъде отстранен и едва тогава да се рискува.
Следващата важна лекция бе от Йецак Нафи, който донесе със себе си хиляди карти и диаграми, за да обясни нагледно подкрепата, която „Цомет“ (отделът за набиране на катси) получава. Помощта е огромна, като се започне със саянимите и се мине през колите и апартаментите, парите и т.н. Основната подкрепа е на базата на документите. Катсата може да твърди, че притежава компания за производство на бутилки или че е изпълнителен директор на някой чуждестранен клон на Ай Би Ем. Тя е подходяща, защото е голяма, а това дава възможност да укриваш с години своята легенда като изпълнителен директор. Ние даже имаме магазини, които използваме в екстремни ситуации, имаме офиси, обслужващ персонал — изградили сме цяла система, а Ай Би Ем даже и не подозират.
Но да започнеш бизнес, пък бил той и фалшив, не е така просто. Нужни са визитни картички, бланки, телефони, телекси и прочие. „Мосад“ разполага с хиляди компании, всички с точен адрес и регистрационен номер, готови във всеки момент да започнат работа. „Мосад“ отпуска на тези компании определени суми за изплащане на данъците и др.
В главното управление има пет помещения, във всяко от тях по осем реда полици с по 60 чекмеджета, където се съхранява цялата документация на фирмите и компаниите, подредени по азбучен ред. Те съдържат история на компанията, финансово състояние, регистрация, изобщо всичко, което се очаква да послужи на един катса.
След около шест месеца, в края на семестъра, имахме стъбрание — т.нар. „баблат“, съкращение от еврейското „Билбул Байтсин“, което означава „да говориш“, да говориш за всичко часове наред. Събранието продължи пет часа. Два дни преди това проведохме едно упражнение. Колегата ми Арик Ф. и аз трябваше да чакаме в едно кафене на улица „Хенриета Солд“ близо до „Кикер-Хамдина“. Попитах Арик дали е „чист“ и той каза, че никой не го е проследил. Тогава отбелязах:
— Окей, знам за себе си, че съм „чист“. Ти казваш, че също си чист, защо тогава оня ей там така се е вторачил в нас? Струва ми се, че е по-добре да се измитаме. Аз тръгвам.
Арик ми отговори, че не можем да тръгнем, трябвало да дойдат да ни вземат.
— Чудесно — казах. — Ако искаш да стоиш, стой си. Аз тръгвам.
Арик се опита да ме убеди, че правя грешка, но му отговорих, че ще го чакам при „Кикер Хамдина“.
Дадох му 30 минути. След като излязох, реших, че бих могъл да наблюдавам кафенето. Имах време, така че минах по заобиколен път и щом се уверих, че никой не ме следи, се върнах. Качих се на покрива на една съседна сграда, откъдето можех безпрепятствено да наблюдавам. Десет минути по-късно мъжът, когото чакахме, влезе в заведението, а след две минути пристигна полицията и заварди мястото. Видях как извлякоха двамата ми колеги навън и ги биха до посиняване. Вдигнах тревога. По-късно открих, че цялата работа е била нагласена. Просто още едно упражнение, провеждано от Академията на „Мосад“ съвместно с тайния отдел на телавивската полиция. Ние бяхме стръвта.
Арик, по това време 28-годишен, говореше английски и много наподобяваше Тери Уайт, отвлечения пратеник на англиканската църква. Преди да се включи в курса, Арик бе служил във военното разузнаване и беше най-големият лъжец на света. Ако кажеше „добро утро“, човек бе длъжен, преди да отговори, първо да погледне през прозореца. Арик не го биха така жестоко, защото не спираше да говори, без съмнение лъжеше, но все пак говореше. Той знаеше, че ако говориш, няма да те бият.
Колкото до другия, Яков, той непрекъснато повтаряше:
— Не разбирам какво искате.
Тогава едно яко ченге така го фрасна по главата, че той отхвръкна и се залепи за стената. Два дни не дойде на себе си, а отгоре на всичко лежа шест седмици в болница с фрактура на черепа. Когато излезе, му изплатиха заплатата за една година напред и той напусна курса.
Това, че ни биха, бе нещо като награда за полицаите в едно голямо състезание, което те се опитваха да спечелят и така да докажат, че са по-добри от нас. Бе много по-лошо, отколкото наистина да те хванат. Командирите и от двете страни казваха:
— Обзалагам се, че не можете да пречупите момчетата ми.
А после:
— Какви волности мога да си позволя? Оплакахме се на „баблата“, че не е имало смисъл така жестоко да ни бият. Отговориха, че когато ни хванат, не бивало да се предаваме, трябвало да говорим. Докато говорим, нямало да ни сторят нищо.
Всеки път, когато излизахме на упражнения, съществуваше опасност да ни спипат ченгетата. Това ни научи да бъдем предпазливи и да взимаме мерки.
По програма на следващия ден трябваше да слушаме лекцията на Марк Хеснер.11 Тя засягаше съвместните операции. Нещо като „Операция Бен Бейкър“, дело на „Мосад“
