Както стоях там, видях, че колата бавно се приближава. Тогава открих, че шофьорът е Дов Л. Довърших си закуската и се насочих право към колата — стояха на светофара и нямаше къде да мръднат. Почуках по покрива и се отдалечих. Зад мен Дов натисна няколко пъти клаксона, би-бип, сякаш казваше:
— Добре. Един на нула. Хвана ме.
Чувствах се на седмото небе от щастие. Толкова ми бе весело. По-късно Дов ми каза, че никой не му бил скроявал такъв номер и бил ужасно смутен.
Щом се уверих, че никой не ме следи, взех такси до друга част на Тел Авив, където отново направих голяма обиколка, за да съм сигурен, че не е било просто номер за отвличане на вниманието ми. После се върнах в „Кър“ и казах на гишето за информация, че имам уговорена среща с Майк Харари. Насочиха ме към четвъртия етаж, където открих табелка с надпис „Превоз, внос-износ“.
Реших да отида на мястото през обедната почивка, защото в Израел шефовете рядко работят по обяд. На този етап исках само да говоря с някоя секретарка и да взема телефонния му номер плюс малко информация. Надявах се да не попадна на самия Харари.
За щастие заварих там само секретарката. Тя ми каза, че фирмата работи главно със свои продукти, най-често от Южна Америка, но понякога взима и „стопаджии“, т.е. допълнителни товари за попълването на някоя пратка.
Обясних й, че съм научил от застрахователната компания, че Харари работи тук.
— Не, не — рече тя. — Той е съдружник, но не работи тук. Посланик е на Панама.
— Извинете ме — казах аз (лош отговор, но ме бяха хванали неподготвен), — мислех, че е израелец.
— Да — отвърна тя. — Но също така е и почетен посланик на Панама.
Тръгнах си и се прибрах вкъщи по заобиколен път, после написах подробен рапорт за всичко, станало през деня.
Когато Каули разбра какво съм направил до момента, ме попита как смятам да осъществя контакта.
— Отивам в панамското посолство.
— Защо? — поинтересува се той.
Вече бях измислил план. „Перленият архипелаг Панама“ развиваше процъфтяваща търговия с обработени бисери. В Израел Червено море е много подходящо за отглеждането на бисерни миди. Тихо е, има добро съдържание на сол, а преди Персийския залив често се срещат бисерни миди. Всичко това, а в частност и процеса по отглеждането на бисерни миди бях научил в библиотеката. Щях да ида в посолството като съдружник на богат американски бизнесмен, който иска да създаде ферма за бисерни миди в Ейлат. Предвид високото качество на панамските перли искахме да закупим от тях цял контейнер с бисерни миди и да ги отглеждаме в Израел. В плана се споменаваше, че акционерите в тази сделка са изключително богати и имат сериозни намерения. Не търсят бърза печалба, защото знаят, че няма никаква възвращаемост на вложените средства поне в първите три години. Каули го одобри.
Сега трябваше да си уредя среща с Харари, а не с официалния посланик на Панама. Щом им позвъних, се представих като Симон Лахав. Казах, че имам предложение за инвестиции в Панама. Секретарят каза, че трябва да говоря с аташето на посолството, но аз отвърнах:
— Не, бих искал да се видя с някого с опит в бизнеса.
— Може би трябва да се срещнете с г-н Харари. Уговорихме се за следващия ден.
Обясних, че могат да се свържат с мен в хотел „Шератон“. Бях регистриран там от „Мосад“, а също и в разни други хотели: катсите често се регистрират на различни места за по-голяма сигурност при получаването на съобщения.
Привечер получих бележка, където се казваше, че Харари ще се срещне с мен в 6 часа следобед на другия ден. Това ми се видя странно, защото всички учреждения затварят в пет.
Панамското посолство се намира точно на брега, южно от летището „Сид Дов“, над приземния етаж в една жилищна кооперация. Пристигнах облечен в изискан костюм и готов за всякакъв бизнес. Бях поискал фалшив паспорт, защото не се представях за израелец, а за бизнесмен от Канада, провинция Британска Колумбия. Вече разговарях с кмета на Ейлат, Рафи Хочман, с когото се познавах лично още от времето, когато живях в Ейлат за една година. Бяхме съученици в гимназията. Естествено не се представих на Хочман с истинското си име, но обсъдих предложението с него в случай, че Харари го приемеше.
За съжаление Каули не ми набави необходимия паспорт, така че се принудих да действам без него. Реших, че дори Харари да пита, ще му кажа, че съм роден в Канада и нямам навика да нося паспорта със себе си, затова съм го оставил в хотела.
Когато пристигнах в посолството, разбрах, че там няма никой друг освен Харари. Влязохме в разкошно обзаведения му кабинет и той седна зад масивното бюро, за да изслуша плана ми.
Първият му въпрос бе:
— Със собствени финансови източници ли действате, или зад вас стоят някакви банки?
Обясних, че капиталовложението се смята за рисковано и поради това работим с наши пари. Харари се усмихна. Тъкмо щях да се впусна в подробности около бисерните миди, но той ме прекъсна:
— Каква сума имате предвид?
— Колкото е необходимо, но не повече от 15 милиона щатски долара. Но това е в краен случай. Смятаме, че инвестициите през първите три години няма да надхвърлят 3,5 милиона.
— Защо тогава таванът е толкова висок? — попита Харари.
— Защото потенциалната печалба също е висока, а съдружникът ми е склонен да рискува.
Сега вече наистина трябваше да премина към техническите страни на плана си, да намеся името на кмета на Ейлат и всичко останало. Но Харари ме отряза насред думата, наведе се през бюрото и рече:
— За споменатата цена в Панама можете да се сдобиете почти с всичко.
Това вече ме постави пред значителен проблем. Бях дошъл да говоря с него, да го изпързалям по склона, докато не цопне в калта и с двата крака. Играех ролята на чистия, но още преди да успея да си отворя устата, той вече ме буташе надолу. Бях в посолството и говорех с почетния посланик. Той не бе чувал за мен, а вече намекваше за подкупи. И така, принудих се да му отвърна:
— Какво имате предвид?
— Панама е смешна страна — каза Харари. — Не прилича много на държава. По-скоро напомня на магазин. Познавам нужните хора, или казано по друг начин, приятел съм на магазинера. В Панама едната ръка мие другата. Днес вие искате облекчения за търговията ви с перли. Утре може би ние ще поискаме нещо от вас. Това е търговски договор, само че ние бихме желали да го направим дългосрочен.
Харари замълча и след малко добави:
— Но преди да продължим, бих искал да погледна документите ви за самоличност.
— Какви документи по-точно?
— Ами канадския ви паспорт.
— Обикновено не го нося със себе си.
— В Израел човек не бива да се разделя с документите си. Когато си го вземете, пак се обадете и ще продължим разговора си — каза той. — Сега, както знаете, посолството е затворено.
После стана и ме изпрати до вратата, без да каже нищо повече.
Издъних се, когато Харари ми поиска паспорта. Поколебах се, почти заекнах. Вероятно това му направи впечатление и той застана нащрек. Внезапно взе да изглежда ужасно заплашителен.
Прибрах се в апартамента по обичайния си заобиколен път и към десет бях готов с рапорта си. Тогава се появи и Каули, явно, за да го прочете.
Каули си тръгна и не след дълго пристигна полицията. Разбиха вратата на апартамента заедно с рамката. Всички ни откараха в полицейския участък в „Рамат Ган“ и ни сложиха в отделни килии за разпит. Целта на маскарада бе за пореден път да ни се подчертае, че при работата в центъра най-големият ни враг могат да се окажат местните власти. Например, ако забележиш, че те следят, в рапорта си трябва да напишеш кои според теб те наблюдават — местните власти или друг.
Пуснаха ни посред нощ, но когато се прибрахме, вратата на апартамента вече бе оправена. Десетина минути по-късно телефонът иззвъня. Беше Аралех Шерф, директорът на Академията.
— Виктор? — попита той. — Зарязвай всичко. Искам те тук. Веднага!
Взех такси до „Кънтри-клуба“, а оттам стигнах до Академията пеш. Нещо не бе наред, чувствах го. Може би бяха открили, че производителят на играчки също е бивш служител на „Мосад“, какъвто бе случаят и с
