— Поне два пъти седмично — каза той.
Единственият, който си съперничеше с Йоси по сексуална разюзданост, бе Хаим. Но Йоси поне бе умен за разлика от него. Онзи бе истинско чудо. Така и не разбрах как в „Мосад“ е бил допуснат толкова глупав човек като Хаим. Той бе събрал цяла банда улични хубавици, но само толкова. Единственото, което искаше, бе да засенчи Йоси. Дори и Джими Дуранте би спечелил конкурс по красота, ако се състезаваше с Хаим. Носът му беше несравним. Само че в онази работа гонеше само количеството, но не и качеството.
Много хора се сащисват, когато разберат, че работиш за „Мосад“. Това показва, че разполагаш с голяма власт. Моите колеги винаги си доставяха удоволствията, впечатлявайки жените с връзката си с „Мосад“. Това бе опасно и нарушаваше всички правила. Но те рискуваха и винаги се хвалеха с новите си придобивки.
Хаим бе женен й често идваше на гости у нас със съпругата си. Веднъж тя каза на жена ми Бела, че не се тревожи за Хаим, защото бил „най-верният съпруг в целия свят“. Много се изненадах, когато го чух.
За мен най-страшният случай на Йоси бе свързан с „тихата стая“ на четиринадесетия етаж в главната квартира в Тел Авив, откъдето се телефонираше на агентите. Системата бе снабдена с байпас, който позволяваше на катсата да разговаря с агента си, да речем в Ливан, но ако някой проследеше сигнала, щеше да реши, че повикването е от Лондон, Париж или някоя друга европейска столица.
Когато стаята е заета, отвън свети червена лампа — особено подходяща за случая — и никой не влиза. Йоси заведе в стаята някаква секретарка, сериозно нарушение на правилника, и успя да я свали, докато разговаряше с агента си в Ливан. За да докаже, че наистина го е направил, каза на Хаим, че ще остави бикините на жената под един от мониторите в стаята. По-късно Хаим отиде там и наистина ги откри. Взе ги и отиде при жената да я пита дали са нейни. Тя се смути и отрече, но Хаим ги подхвърли на бюрото й и си тръгна с думите:
— Ее, хайде да не се лъжем сега.
Всички знаеха за този случай. Моята праволинейност ми попречи да създам много връзки. Останалите се чувстваха по-сплотени, знаейки общите си тайни. Но мен това ме разочарова. Мислех, че съм попаднал в израелския Олимп, а всъщност се оказах в Содом и Гомор. Цялата работа бе пропита с това. Сексът обвързваше всички, беше цяла система от услуги. Аз съм ти длъжник и ти си ми длъжник. Помогни ми, и аз ще ти помогна. Така катсите растяха в службата и си проправяха пътя към върха.
Повечето от секретарките бяха много хубави. По този критерий ги подбираха, но прекаляваха, това пречеше на работата. Все пак никой не задиряше собствената си секретарка. Това само усложняваше нещата. Понякога шпионите отсъстваха по две, три или дори четири години от домовете си. Катсите, които отговаряха за тях в „Месада“, ги свързваха със семействата им. Всяка седмица те се виждаха със съпругите им, за да им носят новини, но скоро разговорите преминаваха в по-интимни закачки и накрая те спяха с тях.
Наистина в ръцете на този човек ти поверяваш живота си, но не можеш да му повериш и жена си. Ти си в някоя арабска страна, а в същото време той я сваля. Толкова бе разпространено, че ако поискаш да работиш в „Месада“, първото, което ще те питат, е:
— Защо, да не са ти сложили рога?
Това, което представихме на сцената, се казваше „Сенките“ и бе шпионска пиеса, изиграна зад три полупрозрачни екрана, за да се виждат само силуетите ни. Тъй като щяхме да ставаме катси, не трябваше да се показваме пред публика.
Пиесата започна с кючек и подходяща турска музика, а зад екраните минаваше човек с дипломатическо куфарче. Това бе една кулоарна шега. Казват, че можеш да разпознаеш катсата по три неща: дипломатическото куфарче, „Севън Стар“ (подвързания с кожа дневник) и часовника „Сейко“.
Във второто действие бе показано вербуване. После се отваряха разни дипломатически пратки и сцената внезапно се превърна в лондонски апартамент — в едната стая някакъв мъж говореше, а в другата (или по-точно на другия екран) седеше човек със слушалки и следеше разговора.
После имаше лондонско тържество и разни араби със странни прически, които пиеха и ставаха все по- весели. На другия екран един катса се срещаше с араби на улицата. Размениха си куфарчета. Накрая цялата трупа се събра зад екраните, стиснаха си ръце и изпяха еврейската песен „Чакам утрешния ден“, музикален еквивалент на старото пожелание „Догодина в Йерусалим!“, с което са се поздравявали евреите преди възстановяването на Израел.
Два дни след това направихме парти със скара в откритата градина във вътрешния двор на Академията точно до залата за тенис по случай завършването. Там бяха жените ни, инструкторите, всички, които бяха взимали пряко участие.
Продължавахме!
Беше март 1984 и направихме първата крачка.
Част II
Отвътре и отвън
6. Белгийската маса
През април 1984 година все още не бяхме станали катси, но вече не бяхме и кадети. На практика се водехме за нещо средно между младши катси и новобранци. В управлението за нас важаха редица ограничения, които щяха да отпаднат едва след като завършехме и втори курс и станехме истински катси.
Бях разпределен към разследването. Една сутрин Шай Каули ни обясни, че през следващата година и нещо всички новобранци ще прекарат по два месеца на работа в различните отдели, за да получат най- пълна представа за дейността на „Мосад“, което ще им бъде от полза за втория курс.
След дългото обсъждане, прекъсвано през равни интервали от кафета, цигари и шеги, Каули обяви, че Ахарон Шахар, шефът на „Комемиут“ (известен по-рано като „Месада“, но името бе сменено заедно с тези на много други отдели, когато през юли 1984 от резидентурата в Лондон изчезна книгата с кодовете), иска да ни каже няколко думи.
Той избра двама от нас за своя отдел. Цви Г., психолога, и Амирам, тих и симпатичен човек, който бе дошъл при нас направо от армията като подполковник. Те щяха да станат командири на диверсионни групи.
„Комемиут“, което в превод означава „независим от никого“, е нещо като „Мосад“ в самия „Мосад“. Действа в строга секретност и ръководи диверсантите, истинските „шпиони“, които са израелци, изпратени в арабски страни с отлични прикрития. В този отдел има и една по-малка единица, наречена „Кидон“, или „щик“, която е разделена на три подгрупи, всяка с около 12 човека. Те са ликвидаторите, известни с евфемизма „дългата ръка на израелското правосъдие“. Обикновено два от трите екипа се обучават в Израел, а последният е в чужбина с някаква задача. Те не знаят нищо за останалата част от „Мосад“, дори и имената на другарите си.
От друга страна, шпионите действат винаги по двойки. Единият е в страната-мишена, а другият е в базовата страна. Те не шпионират в приятелски страни като Англия, но биха могли да въртят съвместен бизнес там. Когато се наложи, този от страната-мишена отива на „работното си място“, като използва компанията, в която е работил за прикритие. В същото време партньорът му от базовата държава се превръща в нещо като пъпна връв за него и го снабдява с всичко необходимо.
Успоредно с развитието на Израел през годините тяхната роля също се е променяла. По едно време „Мосад“ разполагаше с хора, които работеха в арабски държави с години наред, но често се случваше да ги разкрият, защото с течение на времето ставаха все по-подозрителни. Обикновено за тази работа се разчиташе на „арабисти“, израелци, които говореха свободно арабски и знаеха как да се държат в тамошната среда. В дните, непосредствено след възстановяването на държавата, когато много евреи пристигаха в Израел от арабски страни, намирането на арабисти не беше проблем. Това вече не е така, а арабският, който се изучава в училищата, не е подходящ за добро прикритие.
Сега повечето шпиони се представят за европейци. Те подписват четиригодишен договор. Изключително важно за доброто им прикритие е да имат някакъв действителен бизнес, който им позволява често да пътуват, без да дават за това излишни обяснения. „Мосад“ им изнамира „съдружник“ — човека от
