човека на Авигдор, собственик на фабрика за спиртни напитки.
Шефът пристъпи направо към въпроса:
— Няма да те мотая. Майк Харари беше шеф на „Месада“. Единственият му провал бе в Лилехамер, когато ръководеше операцията.
Шай Каули много се гордееше с тебе. Той ми даде твоя отчет, но от него излиза, че Харари не е свестен. Описваш го като мошеник. Така че снощи му позвъних и го попитах за мнението му. Прочетох му доклада. Той заяви, че всичко е пълна измислица.
След това Шерф ми преразказа версията на Харари.
Според него съм пристигнал, чакал съм го 20 минути и съм говорел с лошо английско произношение. Взел ме за някакъв навлек и ме изритал навън. Не знаел нищо за никакви перли и ме обвинил, че съм си измислил цялата история.
— Харари ми беше шеф — рече Шерф. — На теб ли да вярвам, някакъв си новобранец, или на него?
Почувствах, че кръвта ми се качва в главата. Бях почнал да се ядосвам.
Наистина лошо помнех имена, но докладите ми бяха изрядни във всяко едно отношение. Преди разговора си с Харари бях включил касетофончето, скрито в дипломатическото ми куфарче, и сега подадох касетата на Шерф.
— Тук е записан целият разговор. А ти ще прецениш на кого ще вярваш. Рапортът ми бе написан дума по дума от касетата.
Шерф взе касетата и излезе от кабинета. Върна се след 15 минути.
— Искаш ли да те закарат обратно в апартамента? — попита той. — Явно е станало недоразумение. Ето, в тези пликове са парите за групата ти.
— Мога ли да си прибера касетата? — попитах аз. — Там са записани и части от една друга операция.
— Каква касета? — учуди се Шерф. — Виж сега. Знам, че си прекарал тежка нощ в полицейския участък. Съжалявам, че трябваше да те разкарвам чак дотук само за да отнесеш парите на колегите си. Но понякога стават такива работи.
В един по-късен разговор Каули ми каза, че страшно се зарадвал, задето съм направил запис.
— Иначе — рече той — щяха да ти разкатаят фамилията, а вероятно и да те изхвърлят от курса.
Никога вече не видях онази касета, но добре си научих урока. Това омърси прекрасната представа, която имах за „Мосад“. Ето го значи големия герой. Много бях чувал за подвизите на Харари, но само под кодовото му име „Кобра“. Вече знаех какво всъщност представлява той.
Когато Съединените щати нахлуха в управляваната от генерал Мануел Нориега Панама малко след полунощ на 20 декември 1989 година, в първите комюникета се спомена, че и Харари е бил заловен. В новините го описваха като „човекът в сянка, бивш служител на «Мосад», който по-късно станал един от най-влиятелните съветници на Нориега“. Говорителят на новото проамериканско правителство в Панама изрази задоволството си от задържането му с думите:
— Харари бе вторият по важност човек в Панама след Нориега.
Обаче радостта беше преждевременна. Хванаха Нориега, но Харари изчезна и малко по-късно отново се появи, този път в Израел, където е и до ден днешен.
Оставаше ми да изпълня втората си задача — събирането на информация за бившия пилот „Мики“. Баща ми Сид Остен (по-късно се поевропейчил като Островски), който живее в момента в Омаха, Небраска, също е бил доброволец в израелските военновъздушни сили, така че знаех за дръзките им нападения и героизъм по време на Войната за независимост. Преди това повечето от тях са били пилоти във военновъздушните сили на САЩ, Великобритания или Канада през Втората световна война, след която са се сражавали доброволно за Израел.
Много от тях са били разпределени към летището „Сид Дов“, където баща ми навремето е бил командир на базата. Доста имена изрових от архивите, но там не фигурираше никакъв „Мики“.
Тогава поисках от шефа на сигурността Муса М. да ме регистрира в „Хилтън“. После си набавих картон и стативи и накарах офицера за свръзка с ВВС да ме представи за канадски кинорежисьор, дошъл да снима документален филм за доброволците, помогнали за възстановяването на държавата Израел. Казах, че ще остана в „Хилтън“ два дни и бих искал да се видя с колкото е възможно повече ветерани.
Само един месец преди това на ветераните от ВВС бяха раздали ордени, така че адресите им бяха скорошни. Свръзката потвърди, че се е свързал с 23-ма от тях и 15 обещали да дойдат в „Хилтън“. Ако ми трябвало още нещо, да се обадя пак.
От картона направих табели с крещящи надписи „Ослепителни небеса: историята на Войната за независимост“. По-горе добавих: „Канадски документални филми“.
В петък, десет часа, Авигдор и аз влязохме в „Хилтън“ с табелите. Аз бях с официален костюм. Авигдор постави пред главния вход една от табелите, на която пишеше в коя стая ще се проведе срещата, и още една във фоайето. Никой от хотела не ни попита какво правим.
Близо пет часа разговарях с хората, на масата бе поставен касетофон. Един от тях, без да се усеща, дори ми разправяше разни случки с баща ми.
По едно време, докато два или три разговора вървяха успоредно, реших да се намеся:
— Мики? Кой е Мики? — въпреки че никой не бе споменавал името.
— О, това е Джейк Коен — рече един от мъжете. — Той беше лекар в Южна Африка.
После поприказваха известно време за „Мики“, който сега прекарвал половината година в Израел, а другата половина в Съединените щати. Малко след това благодарих на хората и им казах, че трябва да тръгвам.
Никому не дадох визитна картичка. Не се ангажирах с никакви обещания. Записах имената на всички, а те до един ме поканиха на обяд. Все едно бях сложил медуза в калъп, можех да направя с нея каквото си поискам. Но не се увлякох. После се върнах в апартамента, написах си отчета и казах на Каули:
— Ако в тази касета има нещо, което не искаш да пиша, по-добре ми кажи още сега.
Той се засмя.
Когато приключвахме и с тази част от курса през март 1984 година, Арлех Шерф ни позволи да присъстваме на шоуто на известния израелски продуцент Амос Етингер в „Концертния център“ на Тел Авив на годишното събиране на „Мосад“, което щеше да се проведе след по-малко от 48 часа. Тамар Авидар, съпругата на Етингер, е известна журналистка, която по едно време бе и културно аташе към израелското посолство във Вашингтон.
Събитието беше един от редките случаи, когато „Мосад“ прави нещо публично, макар че всички външни хора, които щяха да присъстват, бяха по-скоро продължение на странното „семейство“ — политици, хора от военното разузнаване, ветерани и неколцина редактори на вестници.
Бяхме изтощени. Все още имахме да предаваме отчети на Каули, а и не бяхме мигнали предната нощ, защото трябваше да репетираме за голямото шоу. Йоси ни предложи да идем в къщата му, за да дремнем за час-два, защото и бездруго трябваше да останем заедно. Но после Йоси се сети, че бил обещал на някаква дама да я посети, така че не успя изобщо да мигне.
Казах му:
— Но ти си се оженил съвсем наскоро. Ще имате дете. Защо се ожени? Та ти непрекъснато хойкаш. Като риба във вода си. Поне една твоя част винаги плува.
Той обясни, че роднините на жена му държали магазин на площад „Кикер Хамдина“ (нещо, подобно на баровското Пето авеню в Ню Йорк), така че парите не били проблем. Също така бил и ортодоксален евреин и родителите му очаквали внук.
— Това отговаря ли на въпроса ти? — попита ме Йоси.
— Донякъде — отвърнах. — Не обичаш ли жена си?
