директора.
По-късно Ами отиде в групата на улица „Дизенгоф“, но една нощ, когато полицията разбила вратата на апартамента, той се събудил и заявил:
— Е, стига ми толкова! — и просто си излязъл, за да не се върне никога вече.
Станахме дузина.
В пликовете на Каули намерихме нашите задачи. Аз трябваше да се свържа с човек на име Майк Харари, тогава това име нищо не ми говореше. Трябваше да събера и информация за някакъв, когото приятелите му наричали „Мики“ — бивш пилот доброволец от войната за независимост в края на 40-те.
Каули ни каза, че трябва да си помагаме един на друг при изпълнението на задачите си. Това включваше съставянето на план за действие и схема за подсигуряване на апартамента. Всеки получи някакви документи — отново бях „Симон“, — даде ни също формуляри за доклади.
Най-напред трябваше да намерим скривалище за документите си, после да измислим обяснение защо всички се намираме едновременно в апартамента в случай, че полицията ни арестува. Най-добрият начин бе да се измисли „верижна причина“. Щях да обясня, че съм от Холон и съм дошъл в Тел Авив, където съм срещнал Джек, собственика на апартамента, в някое кафене.
— Джек ми рече, че мога да се настаня, защото заминавал в чужбина за два месеца — казвам аз. — После се видях с Арик в един ресторант. Познаваме се с него още от армията в Хайфа, така че и той дойде с мен.
Авигдор пък е стар приятел на Арик с тяхна си версия и т.н. Поне звучеше убедително. Колкото за Каули, казахме му сам да си измисли прикритие.
Документите скрихме в масата във всекидневната, чийто дървен плот бе покрит със стъкло. Поставихме втори, „фалшив“ плот. Достатъчно бе само да вдигнеш стъклото и да махнеш плота — лесно достъпно, а същевременно малцина биха се сетили да търсят на такова място.
Измислихме също и тайно почукване на входната врата: два пъти, после веднъж, два пъти и пак веднъж — така другите щяха да знаят, че е един от „своите“. Всеки път, преди да се приберем в апартамента, щяхме да се обаждаме с кодирано съобщение. А ако вкъщи няма никой, тогава на балкона се окача жълта кърпа.
Бяхме в страхотно настроение. Сякаш ходехме по въздуха. Вършехме истинска работа, пък било то и само като тренировка.
Още на същия ден, преди Каули да си тръгне, бяхме изготвили плановете си как да се срещнем с нашите хора и да получим от тях нужната ни информация. Тъй като знаехме адресите им, първата стъпка бе да наблюдаваме. И така Авигдор отиде пред дома на Харари вместо мен, а аз се отправих към местоработата на човека на Арик, който бе собственик на компанията „Вукис Тойс“.
Всичко, което знаех за Харари, бе името и адресът му. Нямаше го в телефонния указател. Обаче в библиотеката открих Харари в каталога „Кой кой е в Израел“. Но пишеше малко за него, само че е президент на застрахователната компания „Мигдал“, една от най-големите в страната. Централата и се намираше близо до района „Хакирия“. Там са съсредоточени и повечето правителствени учреждения. В каталога бе отбелязано, че съпругата на Харари работи като библиотекарка в университета на Тел Авив.
Реших да подам документи за работа в компанията „Мигдал“. Изпратиха ме в техния отдел „Кадри“, където се наредих на опашката. На едно от бюрата работеше човек на моя възраст, към когото колегите му се обръщаха с „Яков“.
Приближих се по него и казах:
— Яков?
— Да. Кой сте вие? — попита той.
— Казвам се Симон. Помня те. Бяхме заедно в Тел Хашомер — това бе главната наборна военна база, през която минават всички израелци.
— Коя година беше там? — поинтересува се той. Вместо да му отговоря направо, рекох:
— От 203-ти съм. — Споменах началото на цялата серия набори, което обхваща известен период от време, а не конкретна година или месец.
— И аз съм от 203-ти — рече Яков.
— Военновъздушните?
— Не. Танковете.
— А, ти завърши като „понгос“ — засмях се аз. („Понгос“ е израз на иврит, който се свързва с думата фунгус, или лишей, и често се използва за танкистите, защото в танка е тъмно, а често и влажно.)
Обясних, че познавам бегло Харари, и попитах Яков дали имат някакви свободни работни места.
— Ъ, да, в момента търсят търговски агенти — каза ми Яков.
— А Харари още ли е президент?
— Не, не — отвърна той и спомена някакво друго име.
— О! Знаеш ли с какво се занимава сега?
— Дипломат е — рече Яков. — Но също има солидно представителство за внос-износ в „Кър“.
Това вече ми прозвуча познато, защото Авигдор ми бе казал, че пред дома на Харари бил паркиран Мерцедес с бял дипломатически номер. Тогава това ми се стори странно. Много е подозрително за човек с израелско име да контактува с чужди дипломати. Всички чужди дипломати в Израел се смятат за шпиони. Ето защо, ако някой израелски войник пътува на автостоп, няма право да спира коли с дипломатически номера, в противен случай отива директно пред военния съд. Но когато Авигдор видя мерцедеса пред къщата му, не разбрахме, че това е неговата кола. Решихме, че е на някой външен посетител.
Яков и аз побъбрихме още малко, докато една жена ми каза, че е дошъл моят ред за интервю. За да не събудя никакви подозрения, отидох на интервюто и нарочно го издъних.
Вече знаех къде работи съпругата на Харари — в университета на Тел Авив — и че самият той е дипломат. Но къде? И за кого? Разбира се, можех и да проследя колата му, но ако Харари бе дипломат, той притежаваше някаква разузнавателна подготовка, не исках да се проваля още в първия си случай.
На втория ден казах на Каули, че смятам да действам отделно за всяка задача. Първо ще се свържа с Харари и чак тогава ще се опитам да открия кой е Мики.
Всеки път, когато излизахме от апартамента, можеше да ни проследят. Ако това се случеше, трябваше да предупредим останалите, че тайната квартира вече е разкрита. Разбира се, всеки знаеше с какво се занимават другите, защото рапортите ни отиваха при Шай Каули.
По това време вече правех и насън АПАМ. На четвъртия ден, когато отивах към сградата на „Кър“, забелязах, че някой тръгна след мен, щом навлязох в „Хакирия“. Обиколният маршрут, по който най-често пътувах, бе да хвана автобуса от „Гиватаим“ до „Дера Пета Тиква“ и да сляза на пресечката на улица „Каплан“, която излиза направо в „Хакирия“.
Щом слязох от автобуса, направих една широка обиколка, бях сторил същото и преди да се кача от „Гиватаим“. Огледах се и не видях нищо вдясно, но на паркинга от другата страна стояха някакви хора в лека кола.
Имаше нещо нередно около тях и веднага реших здравата да ги изпотя.
Тръгнах на юг по „Дера Пета Тиква“ — широка магистрала с по три ленти във всяка посока. Колата зад мен трябваше да ме изпревари или щяха да ме изгубят от поглед.
Стигнах до моста над „Пета Тиква“, който води до сградата на „Калка“. Беше към 11:45 часа и движението бе особено натоварено. Щом стъпих на моста, погледнах надолу и видях, че шофьорът на колата ме наблюдава, мислейки, че не го забелязвам. Зад мен имаше друг човек, но нямаше как да се приближи, без да го видя. От другата страна на моста имаше още един, готов да тръгне след мен в случай, че поема на север. Трети чакаше да се отправя на юг. От моста можех спокойно да ги наблюдавам.
Под моста имаше място, където колите можеха да направят обратен завой. Вместо да мина под моста, аз се плеснах по челото, като че бях забравил нещо, обърнах се и тръгнах обратно към „Каплан“, без да бързам, за да могат по-лесно да ме настигнат. Едва не се захилих, когато чух зад себе си трясъка на сблъскващи се автомобили. Моите хора се опитваха да направят обратен завой в натовареното движение под моста.
По „Каплан“ можеха да ме следят само в колона. Стигнах до половината на улицата, военната поща пред „Викторова врата“ — кръстена е на мое име по времето, когато бях най-младият офицер от израелската армия. После пресякох и от отсрещния павилион си взех „Газоз“, газирана вода с есенции.
