и френското разузнаване. Приятелите ми и аз решихме да се изявим и за целта отидохме вечерта преди лекцията в каса № 6 на втория етаж на Академията да се просвещаваме по въпроса.
Бе петък вечер, август 1984 година. Бяхме толкова погълнати, че забравихме да погледнем часовника. Когато накрая си тръгнахме и заключихме касата, наближаваше полунощ. Бяхме оставили колата си близо до столовата и тъкмо тръгнахме натам, когато чухме страхотна врява откъм басейна.
— Какво, по дяволите, е това? — попита Майкъл. — Да идем да видам.
— Не, не, почакай — каза Хаим. — По-добре да се промъкнем незабелязано.
— А най-добре ще е — додадох аз — да се върнем обратно на втория етаж и оттам да видим какво всъщност става.
Шумът продължаваше, докато се изкачвахме към втория етаж на Академията. Настанихме се пред прозореца в малката баня, където ме държаха по време на първоначалния тест, преди да ме приемат в курса.
Никога няма да забравя това, което видях. Бяха около 25 човека в басейна и край него — всичките голи-голенички. Там бе и зам.-шефът на „Мосад“ — днес шеф на службата, също и Хеснер, и множество секретарки. Беше невероятно.
Някои от мъжете изобщо не представляваха приятна гледка, но повечето момичета бяха направо страхотни. Бих казал, че така изглеждаха много по-добре, отколкото в униформа.
Бяха едва 18-20-годишни, от военните на служба в офиса.
Някои групички се плацикаха във водата, други танцуваха край басейна, а имаше и такива, които, вкопчени един в друг, си спомняха доброто старо време, търкаляйки се по одеялата. Никога преди не бях виждал подобно нещо.
— Да направим списък кой е тук — предложих аз.
— Не, по-добре да намерим камера — каза Хаим.
— Аз изчезвам — прекъсна го Майкъл. — Ще ви чакам в офиса.
Йоси се съгласи с него и Хаим реши, че действително не е много разумно да се правят снимки.
Престояхме в банята 20 минути. Бяха все големи клечки. Разменяха си партньорите. Бях истински шокиран. Не това очаквах от тях, та те бяха нашите кумири, ние им подражавахме, а изведнъж ги сварваме да се търкалят около басейна… Странно, но Хаим и Майкъл съвсем не изглеждаха изненадани.
Изнизахме се на пръсти, отидохме до колата и я избутахме през портала. Не включихме двигателя, докато не се спуснахме по хълма.
По-късно се заинтересувахме по този въпрос и открихме, че подобни партита се провеждат непрекъснато. Басейнът беше най-безопасното място в Израел. Никой не можеше да стигне дотам, освен ако не бе от „Мосад“. Така че какво толкова? Някой кадет ще ги види. И какво от туй? Винаги могат да отрекат. На следващия ден ми бе някак странно да слушам Хеснер и да си водя записки, след като го бях видял предната нощ в такова положение. Спомням си, че му зададох въпрос. Налагаше се.
— Как е гърбът ви?
— Защо?
— Ходите, сякаш сте си разтегнали сухожилие.
Хаим ме погледна и ченето му увисна.
Лекцията на Хеснер, доста дълга и досадна, бе последвана от друга, засягаща военните структури на Сирия. Едвам се удържах да не заспя. Ако се намирахме на Голанските възвишения, всичко това би било действително интересно, но поднесено така, като суха теория, бе направо отчайващо. Губехме връзката между нещата, а те целяха точно това.
Следващата дисциплина в курса бе подсигуряване на срещите в базовите страни. През първата лекция ни прожектираха учебен филм, продукция на „Мосад“. Филмът не ни впечатли особено. През цялото време някакви хора висяха по ресторантите. Важно е да се избере подходящ ресторант и време за срещата. Естествено преди това трябва да се провери дали наоколо е „чисто“. Ако имаш среща с агент, оставяш го той да влезе пръв и да се настани, за да се увериш, че никой не е дошъл с него. Всичко в тази работа се определя от правила. Ако не ги спазваш, все едно си мъртъв. Ако чакаш агента си в ресторанта, ти си просто седяща мишена. Дори ако стане от масата, за да иде до тоалетната, е по-добре да се омиташ незабавно.
Подобно нещо се случило навремето в Белгия, когато катсата Цадок Офир имал среща с един арабски агент в ресторанта. След като поговорили няколко минути, арабинът станал и казал, че трябва да донесе нещо. Когато се върнал, Офир все още го чакал. Агентът извадил пистолет и направил Офир на решето. Той по чудо оцелял, а агентът бил убит по-късно в Ливан. Сега Офир разказва на всеки тази история, за да покаже колко опасен може да е и най-дребният пропуск.
Непрекъснато ни учеха как да се пазим. Повтаряха ни:
— Това е, като да се научите да карате велосипед: когато излезете оттук, не бива да мислите за него.
Вербуването прилича на търкалянето на скала по нанадолнище. Използвахме думата „ледардер“, което значи да седиш на върха на възвишение и да буташ надолу камъни. Ето така се вербува. Взимаш някого и постепенно го тласкаш да извърши нещо незаконно или неморално. После го буташ надолу. Но ако се е вкопчил здраво в земята, няма да ти бъде от полза. Не става за такава работа. Основната цел е да се използват хората, но за да успееш, трябва първо да ги оформиш по калъп. Ако пред теб стои някой, който не пие, не иска секс, не му трябват пари, няма политически проблеми и е напълно доволен от живота, никак не можеш да го вербуваш. Работата ни се опира на предателите. Всеки агент е предател, независимо до каква степен е наясно с това. Винаги търсим възможно най-лошите хора. Често казваме, че не сме ние тези, които ги превръщат в негодници. Това не ни е необходимо, защото си ги подбираме такива. Просто ги движим по нашите релси.
Е, някой да е казвал, че сме благотворителна организация?
5. „Стари пушки“
Най-сетне в началото на март 1984 година дойде време да напуснем класната стая.
В групата все още бяхме 13 и ни разделиха на три подгрупи, които бяха настанени в различни квартири в околностите на Тел Авив. Нашият апартамент бе в „Гиватаим“, а другите бяха съответно на улица „Дизенгоф“ и на булевард „Бен Гурион“ в северната част на града.
Всеки апартамент трябваше да бъде едновременно център и тайна квартира. Нашият бе мезонет на четвъртия етаж с два балкона към кухнята и всекидневната, две спални, баня и тоалетна. Бедно обзаведеният апартамент принадлежеше на катса, заминал в чужбина.
Шай Каули бе шеф на моята тайна квартира (център). „Старите пушки“, които бяха с мене, се казваха Цви Г., психологът, Арик Ф., Авигдор А., аверът ми и още един на име Ами, натегач полиглот, който при всичките си ужасни недостатъци бе и заклет непушач, и то сред хора, за които пушенето бе станало свещен ритуал.
Ами беше ерген от Хайфа и имаше физиономията на кинозвезда, но непрекъснато се страхуваше, че някой ще го бие и ще съсипе прекрасното му лице. Така и не разбрах как изобщо са го допуснали след основния тест.
Петимата пристигнахме в 9 часа сутринта с куфарите си и с по 300 долара в джобовете, доста крупна сума, като се вземе предвид, че по онова време такива като нас не получаваха повече от 500 долара на месец.
Не позволихме на Ами да участва в разговора ни, защото и без това едва го траехме. Обсъждахме какво ще правим, когато дойде полицията, как най-лесно се понася болката, само и само да изтормозим Ами още повече. И това ни носеше удоволствие — същински копелета.
Щом се почука на вратата, Ами подскочи, без да може да скрие тревогата си. Беше Каули, който ни носеше някакви пликове. Ами изврещя срещу него:
— Писна ми всичко това! Каули му каза да се върне в Академията и да се види с Аралех Шерф,
