с прозвища от сорта на „Баща на всички араби“ и „Син на Светия меч“. Асад отговори на обаждането на саудитския крал, но не се съгласи да приеме Арафат.
По това време се запознах с Ефраим (за кратко Ефи). Работил бе като свръзка на „Мосад“ с ЦРУ във Вашингтон. Ефраим се хвалеше, че именно той е причинил свалянето на Ицхак Рабин от власт през 1977 година, след като е бил само три години министър-председател от Партията на труда. „Мосад“ не харесваше Рабин. Бивш посланик на Израел в САЩ, през 1974 той се завърна, за да поеме ръководството на партията и да наследи министърпредседателското кресло от Голда Меир. Рабин изискваше суровите данни от разузнаването, а не обработената версия, която обикновено се предлагаше. Това създаваше доста трудности на „Мосад“ да пробутват информацията по предпочитания от тях начин.
През декември 1976 Рабин и кабинетът му подадоха оставка, след като бяха принудени от тримата министри от Националната религиозна партия, които напуснаха правителството и от това последва вот на недоверие в Кнесета. Рабин остана министър-председател на временното правителство до изборите за Кнесет през май 1977, когато Менахем Бегин стана премиер за радост на „Мосад“. Обаче това, което довърши Рабин, бе „скандалът“, раздухал от известния израелски журналист Дан Маргалит малко преди изборите.
Беше свързано със закона, че израелски поданик няма право да държи банкова сметка в чужда държава.
Съпругата на Рабин имаше такава сметка в Ню Йорк с по-малко от 10 000 долара в нея. Тя я използваше, когато ходеха там, въпреки че като съпруга на министър-председателя правителството трябваше да финансира всичките й разходи. Все пак „Мосад“ знаеше за тази банкова сметка, а и Рабин знаеше, че те го знаят, но не го вземаше на сериозно. И сгреши.
Когато подходящият момент настъпи, те подсказаха на Маргалит, че Рабин държи сметка в чужбина. Според Ефраим, когато Маргалит пристигнал в Съединените щати, за да провери на място, той лично му доставил всичката необходима документация за тази сметка. Последвалите събития и скандалът били решаващи за победата на Бегин над Рабин. Всъщност Рабин бе честен човек, но „Мосад“ не го харесваше. Затова се отърваха от него. Ефраим непрекъснато се фукаше, че той е човекът, от когото е зависело свалянето. Никога не чух някой да му възрази.
През първата година ни заведоха на обиколка из Израелската авиационна индустрия (ИАИ). От саудитското бюро научих, че израелците продават бордови резервоари от тази фирма чрез трета страна (не разбрах коя) на Саудитска Арабия. Така техните изтребители можеха да носят допълнително количество гориво за по-продължителни полети, ако се наложеше. Израел имаше договор със САЩ за доставка на същите резервоари.
Саудитците се усетиха, че новата техника им излиза твърде солено, и се обърнаха към американците с молбата да закупуват резервоарите от тях. Това изправи Израел на нокти — в никакъв случай не трябваше да стане! Всичките еврейски връзки в Щатите бяха задействани, защото уж саудитските Ф-16 щели спокойно да стигат до Израел. Все пак знаехме колко несправедливо е всичко това, защото нашата цена надхвърляше многократно тази, която американците биха предложили, а и ние работехме под цивилно прикритие. Много неща се продаваха на саудитците по този начин. Те са голям пазар.
Отдел „Разследване“ се намираше под земята и на партера в главната квартира на „Мосад“. Там бяха шефът на целия отдел, заместникът му, библиотеката, компютърната зала, печатницата и свръзките за допълнителните разследвания. Основната част от хората работеха в 15-те бюра за разследване и събиране на информация: Съединените щати, Южна Америка, Общото бюро (там влизаха Канада и Западна Европа), атомното бюро (известно още и като бюро „Канут“), Египет, Сирия, Иран, Ирак, Йордания, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства, Либия, Мароко (Алжир), Тунис (известни като МАГРЕБ), Африка, Съветския съюз и Китай.
В „Разследването“ се издаваха кратки сводки за деня, с които всеки се запознаваше още рано сутрин. Излизаше също и по-обширен седмичен бюлетин в четири страници на светлозелена хартия, където се отбелязваха по-значителните събития в арабския свят. Имаше и ежемесечно издание от 15 до 20 страници с големи подробности, карти и схеми.
Подготвих една карта на предложения нов нефтопровод с коментар към нея и схема, в която се посочваха шансовете на петролен танкер да премине необезпокоявано през Персийския залив. По онова време вероятността за успешно преминаване възлизаше на 30%. Предвидено бе, ако тя надхвърли 48%, „Мосад“ да започне да издава на всяка от враждуващите страни местонахожденията на противниковите кораби. Имахме човек в Лондон, който поддържаше връзка едновременно с иранското и иракското посолство и им даваше информация, представяйки се за патриот и в двата случая. Те даже искаха да му плащат, защото данните му винаги бяха точни. Но той заявяваше, че прави всичко от патриотизъм, а не за пари. Позволявахме на определен брой ирански и иракски кораби да преминават, но ако надхвърлеха границата, страните бяха своевременно уведомявани и сами си „коригираха“ бройката. Така бойният дух на враждуващите се поддържаше на ниво. А щом се трепеха помежду си, нямаше да им остават сили да се бият и с нас.
След няколко месеца в „Разследването“ ме прехвърлиха в един от най-интересните според мен отдели, „Кайсарут“, или „Свръзки“. Бях разпределен в секция „Дардасим“, или „Смърфове“, където се занимават с Далечния изток и Африка. Работех при Ами Яар.
Беше като железопътна гара, миниатюрно чуждестранно представителство на страни, с които Израел няма официални взаимоотношения. Генерали от запаса и разни клечки от службите за сигурност се мотаеха наоколо през цялото време, носеха значки на външни посетители и се опитваха да използват старите си връзки с „Мосад“ за собствения си бизнес — обикновено търговия с оръжие. Тъй като тези „консултанти“ не можеха да идат в определени страни като граждани на Израел, отдел „Свръзки“ ги улесняваше, като им издаваше фалшиви паспорти и други документи.
Това не беше законно, но никой не протестираше. Всеки чувстваше, че един ден и той ще стане „бивш“ служител и ще му се налага да прави същото.
Ами ми каза, че ако получа някакви необичайни молби, не трябва да задавам въпроси, а само да го информирам за всичко. Веднъж при мен дойде един човек и каза, че иска да му се подпише договор, за който е необходимо одобрението на министър-председателя. Договорът бе за продажба на трийсетина американски изтребителя „Скайхоук“ на Индонезия, а това нарушаваше спогодбите на Израел със САЩ за доставки на оръжие. Нямахме право да препродаваме такова въоръжение без одобрението на Щатите.
— Добре — рекох аз. — Мини утре, ако нямаш нищо против, или пък ми остави телефонния си номер. Ще ти се обадя веднага щом е готово.
— Не, ще почакам тук — каза той.
Докато бяхме обикаляли из ИАИ, забелязах около 30 изтребителя „Скайхоук“ на пистата, опаковани в яркожълта пластмаса и готови за транспортиране. Когато попитахме за тях, ни казаха, че са износ в чужбина, но така и не разбрахме закъде точно. Бях сигурен, че американците никога няма да одобрят тази продажба на Индонезия. Това би нарушило равновесието на силите в региона. Но нищо не зависеше от мене. Така че когато онзи заяви, че ще чака позволението на премиера Перес, аз се разрових из чекмеджетата.
— Шимон, Шимон! — После се обърнах към него: — Съжалявам, но господин Перес в момента отсъства.
Онзи направо побесня и ми каза да повикам Ами. Дори не си направих труда да го питам кой е. Щом обясних на Ами положението, той доста се развълнува.
— Къде е човекът? Къде е?
— В преддверието.
— Веднага да дойде с договора — нареди Ами.
20 минути по-късно човекът излезе от кабинета на Яар и мина покрай мен. Бутна договора под носа ми, за да го видя, и се ухили до ушите.
— Очевидно господин Перес все пак е бил тук.
В действителност Перес бе в Йерусалим и едва ли е разбрал къде се слага подписът му. Подобни
