документи са известни в кулоарите на „Мосад“ с името „покрийзадник“, защото служат само за удостоверение на транспортната компания, че сделката е обезпечена финансово, след като е одобрена от министър-председателя.
Разбира се, по закон „Мосад“ е подчинен на премиера. Той е в течение на паричните операции, но често дори не подозира за действителните сделки. И много пъти това му изнася. Понякога е по-добре да не знаеш, защото иначе си отговорен за решенията си. А така, ако американците все пак надушеха работата, той просто щеше да се измъкне с обяснението, че не е знаел. В Щатите подобно нещо се нарича „приемлива безотговорност“.
Зданието „Азия“, собственост на богатия израелски индустриалец Саул Айзенберг, бе точно до главната квартира. Поради връзките на Айзенберг с Далечния изток той беше свръзката на „Мосад“ с Китай. Той и хората му осъществяваха значителна част от търговията с оръжие на Израел. Доста от продажбите бяха на употребявано руско въоръжение, заловено от Сирия или Египет през някоя от войните. Когато се свършиха руските АК-47, Израел започна да продава по целия свят автомати собствено производство, нещо средно между „Калашников“ и американските М-16, наричани „Галил“.
Да обслужваш всичките частни консултанти, приличаше по-скоро на работа в магазин. Те трябваше да са наши оръдия, но оръдията ставаха неконтролируеми. Имаха повече опит от всеки от нас и на практика те ни използваха.
Една от задачите ми в средата на юли 1984 бе да придружавам група от индийски ядрени физици, които се тревожеха от възможността да се създаде ислямска атомна бомба (по-скоро пакистанска) и бяха дошли в Израел на тайно посещение, за да обменят информация с израелските експерти. Оказа се, че израелците на драго сърце взеха техните данни, но индийците не получиха нищо в замяна.
Един ден след тяхното заминаване Ами ме повика в кабинета си за две поръчения. Първото бе да помогна в екипирането на групата израелци, заминаващи за Южна Африка, за да обучават тамошните тайни служби. След това трябваше да отида в някакво африканско посолство, за да придружа до летището едного, който щеше да се връща в родината си. Първо трябваше да го заведа в дома му в „Херцлия“, а след това да го прекарам през митническия контрол на аерогарата.
— Ще те чакам на летището — каза Ами, — защото пристига една група от Шри Ланка за обучение в Израел.
Ами вече чакаше да обявят полета от Лондон, с който пристигаха хората от Шри Ланка, когато се присъединих и аз.
— Когато се появят тия — обясни той, — не прави никакви физиономии. Изобщо нищо.
— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.
— Ами момчетата мязат малко на маймуни. Не са кой знае колко цивилизовани. Наскоро са слезли от дърветата, така че не очаквай много.
Ами и аз придружихме деветимата шриланкци през задния вход на летището до един фургон с климатична инсталация. Тези бяха първите пристигнали от общо 50-те. По-късно ги разделиха на три по- малки групи:
№ 1. Антитерористична група, пратена за обучение в базата близо до Пета Тиква Кфар Сиркин: как да действат с отвлечени автобуси или самолети или в случаите, когато похитителите са окупирали някое здание. Спускане от хеликоптери по въже и други антитерористични тактики. И, разбира се, щяха да закупят „Узи“ и друго израелско оборудване, включително и предпазни жилетки (противокуршумни), самонасочващи се гранати и пр.
№ 2. Група по доставките, която да закупува оръжия от Израел на едро. Например те купиха седем или осем патрулни катера тип „Девора“ за охрана на северните брегове на Шри Ланка срещу тамилите.
№ 3. Група от висши офицери, които искаха да закупят радари и друга военноморска апаратура, за да се справят с тамилите, миниращи цялото северно крайбрежие.
На мен възложиха да охранявам Пени13, снахата на президента Джаяуардене, докато разглежда туристическите забележителности за няколко дни, след което щафетата щеше да бъде поета от другиго.
Пени бе приятна жена, напомняше ми на индийски вариант на Корасон Акино14. Тя беше будистка, както и мъжът й, но някак странно беше запазила и християнските си разбирания, затова искаше да види всички свети места. На втория ден я заведох във „Веред Хаглил“, или „Галилейската роза“ — приятен ресторант в планините, където се отглеждаха и коне. Гледката бе красива и храната си я биваше. Там можехме да обядваме безплатно.
По-късно ме изпратиха като придружител на висшите офицери, които искаха да закупуват радари. Казаха ми да ги заведа при една фирма в Ашдод „Алта“, където можеха да помогнат. Обаче, когато разбра какво искат, представителят на „Алта“ рече:
— Само си търсят работа. Няма да купят нашия радар.
— Защо? — попитах.
— Спецификациите не са написани от тези маймуни — отговори ми човекът. Те са на един британски производител на радари, „Дека“, така че тези вече знаят какво точно ще купят. Дайте им по няколко банана и да си ходят. Губите си времето.
— Добре, но какво ще кажете за някоя брошурка или нещо подобно, та поне да си тръгнат доволни?
Разговорът се водеше на иврит, докато всички пиеха чай и кафе със сладки. Човекът от „Алта“ каза, че няма нищо против да изнесе една лекция, за да не изглежда, че са ги отпратили, без да им обърнат никакво внимание.
— Щом така и така ще го правим, нека поне се позабавляваме.
Тогава той отиде в съседния кабинет и донесе две огромни схеми на почистваща инсталация за отстраняване на нефтени разливи от пристанищните зони. Показа цели комплекти от цветни чертежи. Надписите бяха на иврит, но той говореше на английски за „изключителните достойнства на това радарно устройство“. Едва се сдържах да не се захиля. Той говореше тъй убедително, та накрая излезе, че този тип радари могат да засекат плувец и дори да определят кой номер обувки носи, името и адреса му, а също и кръвната му група. Когато свърши, шриланкците му благодариха и казаха колко са изненадани от невероятните технически данни на това изобретение, но за съжаление то не било подходящо за корабите им. Е, те имаха предвид своите кораби, но не се сещаха, че и ние знаем чие производство са те. Израелско!
Щом ме взеха от хотела, казах на Ами, че шриланкците няма да купят радара.
— Аха, знаехме го — отвърна той.
Тогава Ами ми нареди да отида в Кфар Сиркин, където тренираха спецслужбите на Шри Ланка, и да им доставя всичко, от което имат нужда, а привечер да ги отведа в Тел Авив. Но изрично ме предупреди да съгласувам работата си с Йоси, който наскоро бе прехвърлен в същия отдел.
Йоси бе прикрепен към друга група, обучавана от израелците. Но те не биваше да се срещат с моята. Бяха тамили, най-непримиримите врагове на моите синхали.
Тамилите, които в мнозинството си са хиндуисти, твърдят, че след обявяването на независимостта на Шри Ланка от Великобритания (под името Цейлон) са били дискриминирани от преобладаващите на острова будисти, известни като синхали. От 16-те милиона население 74% са синхали и само 20% тамили, съсредоточени главно в северните области на страната. През 1983 година група тамилски партизани, известни с прозвището „Тамилските тигри“, започват въоръжена борба, чиято крайна цел е създаването на независима държава под името Илам. Битката се води и досега, а жертвите и от двете страни възлизат на хиляди.
Тамилите намират най-широка подкрепа в южния индийски щат Тамил Наду, където живеят близо 40 милиона техни братя. Много тамили от Шри Ланка са се заселили там бягайки от кръвопролитията, и шриланкското правителство обвинява властите в Индия, че въоръжават и тренират тамилите. А би трябвало да обвиняват за това „Мосад“.
Тамилите се обучаваха в морската база на командосите. Усвояваха десантните техники, минирането, съобщенията и как най-лесно да се справят с кораби от типа на „Девора“. Групите бяха от по 28 човека, затова решиха Йоси да заведе тамилите в Хайфа, а аз синхалите в Тел Авив. Така щяхме да избегнем случайни срещи.
