трикове в играта. Последната ни задача, както казваха инструкторите, бе да овладеем същността на разузнаването. Досега бяхме тренирали тактики на поведението и събиране на информация на ниско ниво. Оставаше ни да задълбаем в самата структура на процеса.
Най-напред при нас дойдоха Нееман Леви и един друг, на име Тал, които бяха от службата за сигурност. Показаха ни видеофилм, собствена продукция на „Мосад“ със заглавие „Всичко стана заради гвоздейчето“ — тъжна история как била загубена една война, защото в решителната битка се оказало, че от подковата на коня на главнокомандващия липсва гвоздейче. Естествено поуката беше, че и най-незначителната подробност не бива да се пренебрегва, защото това може да доведе до провала на цяла отлично планирана операция. Заниманията по този въпрос продължиха четири часа плюс лекция за сигурността, обмислените действия и гаранциите.
След това имахме един час с Ури Динур, новия ни инструктор по НАКА. После карахме ускорен курс по международни икономически отношения — общи понятия от бизнеса, кореспонденцията, мениджмънта, отношенията между изпълнителен съвет и акционери, задълженията на председателя на такъв съвет, борсови операции, международни договори, превоз на стоки ЗМ или ВС (със заплащане на местоназначението или с цена, включена в сделката). Изобщо всичко необходимо, за да знаем как действа една компания, ако се наложеше да я използваме за прикритие. Този бизнес-курс продължи от началото до края на последния ни срок с двучасови лекции поне по два пъти седмично, както и с многобройни тестове и въпросници, които трябваше да попълваме.
При Ицик започнахме ново упражнение — как да извличаме информация от агентите до най-малките подробности. По-късно това прерасна в тренировки как да се ликвидира агент, който е станал неудобен, ако положението не позволява на „Месада“ да изпрати „Кидон“, за да свърши с тази работа. Разделиха ни на три групи от по петима човека. Всяка група имаше свой обект, от който да получава информация и когото да „ликвидира“ накрая.
Моята група се справи със задачата за три дни. Единственото обичайно действие за нашия обект бе, че всеки ден в пет и половина си купуваше по два пакета цигари от местната бакалия. По него можеше да си сверяваш часовника. Очевидно това беше най-добрата възможност за среща. Имахме си шофьор, отделен човек, а аз седях на задната седалка. Когато се обадих на „агента“, той разпозна катсата си и веднага се качи в колата при нас. Излязохме извън града и на определеното място поставихме на устата му парцал с етер и го упоихме. Разбира се, всичко беше само упражнение.
По-нататък трябваше да направим убийството да изглежда като случайна злополука. Изготвихме следния план: скриваме колата зад една крайпътна скала, оставяме упоения вътре, след което му сипваме водка в гърлото (тя гори добре) и изчакваме, докато алкохолът проникне в кръвта. В случай, че се направи експертиза по-късно, останалата водка се разлива по седалките и накрая подхвърляме в купето запалка и недогорял фас като „причина за избухването на пожара“.
Една от групите забеляза, че техният човек има навика всяка вечер да посещава някакъв клуб. Те обаче подходиха директно към въпроса. Посрещнаха го на улицата недалеч от клуба и го „простреляха“ пет пъти с халосни патрони.
После се качиха в колата и изчезнаха.
Междувременно усъвършенствахме прикритията си, като се упражнявахме в използването на различни паспорти. Арестуваха ни насред улицата и при разпита трябваше да потвърдим с разказа си документите си за самоличност, после ни пускаха, срещахме се с някой бодел, който ни даваше нов паспорт, и, хоп, друг полицай отново ни арестуваше и пак потвърждавахме новата си самоличност.
Учехме също и за „Цифририм“ и „рамките“, които евреите бяха изградили като защитен механизъм по целия свят.
Тук се появи сериозен проблем поне за някои от нас. Просто не може да се съглася с идеята, че навсякъде трябва да се създат групи за охрана. Например смятах, че рамките в Англия, където дори еврейските деца се учеха как да строят амбразури за отбрана на синагогите си, носят повече вреда, отколкото полза за израелската общност. Основният ми аргумент бе, че ако дадена група хора е била репресирана в миналото и дори подложена на повсеместно изтребление, какъвто е случаят с евреите, това пак не й дава право да действа срещу законите на едно демократично общество. Ако това се случеше в Чили или Аржентина, или в която и да е държава, където хората изчезват безследно без съд и присъда, бих го разбрал, но не и за страни като Англия, Франция или Белгия.
Фактът, че съществуват антисемитски групи, действителни или въображаеми, не може да бъде извинение, защото в задния двор на Израел също има полулегални антипалестински групи. Но означава ли това, че признаваме на палестинците правото да се въоръжават или да организират отряди за самозащита? Или по-скоро го наричаме тероризъм?
Разбира се, да се говорят такива неща в „Мосад“ не бе особено умно, най-вече в случаите, когато обсъждахме хитлеристкия план за „окончателно решаване на еврейския въпрос“.
Без съмнение това бе един от най-трагичните случаи в цялата ни история като народ. Моят тъст, бащата на Бела, е прекарал четири години в Аушвиц, а почти цялото й семейство е загинало в концентрационните лагери. Но в онази война загинаха още 50 милиона други хора. Германците искаха да унищожат и циганите, различните религиозни малцинства, руснаците, поляците. Пещите можеха да се превърнат, а според мен даже се и превърнаха в нещо, което обедини хората от различни народи, вместо да ги раздели. По това беше само мое мнение, никой друг не го споделяше.
В седмичната ни спортна програма също настъпиха драматични промени, включиха нова дисциплина, където едва не се изпотрепахме. Отивахме в една сграда във военната база близо до Херцлия и там ни караха да бягаме нагоре-надолу по някакво стълбище и да стреляме с бойни патрони, докато по нас се стреляше с дървени куршуми. Нараняванията бяха много болезнени особено от близко разстояние. Целта бе да усъвършенстваме прикриването и стрелбата, докато пистолетът и тялото ни се слееха в едно.
Тренирахме също и катерене по стена — спускахме се и се качвахме по въже от външната страна на някоя сграда. Спускахме се по въже и от хеликоптер, а също и разни други техники от арсенала на командосите като „скачай и стреляй“, когато ставаше въпрос за отвлечен автобус.
Друг момент от курса бе „вербуването на агент с помощта на приятелско разузнаване“, т.е. съвместно вербуване с, да речем, ЦРУ Ето как лекторът ни представи същността на нещата.
— Как се прави това? — питаше той и сам си отговаряше: — Не се прави. Просто не е в наш стил. Естествено ще им сътрудничим, ако искат да се доберат до някого, и отстрани ще изглежда, че работим заедно и агентът е общ. Но ако можем да се справим сами, няма да искаме ничия помощ.
Учеше ни как да откраднем агент от приятелско разузнаване, като представяме нещата за съвместна операция, после го прехвърляме в друга държава и му даваме отделни инструкции, а същевременно уведомяваме съдружниците си, че връзката с агента е изгубена. Процедурата е проста. Данните на агента отново се преценяват и ако получат одобрение, заплащането му се удвоява и той става наш. Наричаме такива агенти „синьо-бели“ заради цветовете на израелското знаме.
Едно от любопитните неща в курса бе филмът „Президент под кръстосан огън“ — подробно разследване на убийството на Джон Ф. Кенеди на 22 ноември 1963. Теорията на „Мосад“ е, че убийците, наемници на мафията, а не Лий Харви Осуалд всъщност са искали да застрелят губернатора на Тексас, Джон Конали, който е бил в колата заедно с Дж. Ф. К., но се е отървал само с нараняване. Осуалд е бил въвлечен в аферата само за прикритие, докато истинската цел на атентаторите е била да отстранят Конали, който е пречел на незаконната търговия с петрол. В „Мосад“ смятат, че официалната версия за убийството е грубо съшита с бели конци. Те дори са проверили това на практика — на полигон са стреляли по движещо се чучело в естествени размери, но дори и обучените снайперисти с оръжия, много по-добри от това на Осуалд, не са могли да улучат от разстояние повече от 80 метра.
Планът им е бил отличен. Ако убият Конали, всички ще решат, че е станало случайно, а целта е била Кенеди. Защото, ако са искали да ликвидират президента, можели са да го сторят винаги. Един куршум е минал през главата на Кенеди, излязъл е от гърдите му и е ранил Конали. Но на филма не се вижда нищо подобно, значи официалната версия не е вярна. Защото иначе излиза, че този вълшебен куршум е танцувал валс.
„Мосад“ разполага с всички материали за убийството в Далас, снимки от околността, топографски чертежи, въздушни снимки, изобщо всичко. На полигона многократно е преповтаряна президентската кавалкада с манекени в цял ръст.
