строго секретното производство, което се извършваше на няколко нива под земята. По онова време там имаше плутоний, достатъчен за направата на 150 ядрени и термоядрени устройства. Също така той потвърди, че израелците са помогнали на Южна Африка при провеждането на ядрения опит в южната част на Индийския океан над ненаселените острови Принц Едуард и Марион.
Поради това Вануну получи 18 години зад решетките за шпионаж след процес при закрити врати в Йерусалим. Той бе заловен от „Мосад“, след като бе отишъл на излет с яхта в Средиземно море заедно с една чаровна агентка на Института. Лондонският „Сънди Таймс“ се готвеше да публикува разказа и снимките на Вануну, но докато се накани, човекът бе упоен с наркотици и изпратен в Израел с наш кораб, където го осъдиха по бързата процедура и го пратиха в затвора.
Всъщност цялото отвличане бе празна работа. Вануну не бе терорист, нито представляваше заплаха, но нещата се подредиха така, че обществеността научи за случая.
Операцията приключи успешно, но „Мосад“ не можеше да се гордее с нея.
Въз основа на личните си наблюдения в завода „Димона“ смятам, че описанието на Вануну е доста точно. Нещо повече: обясненията му също са прецизни. Той заяви, че бомбите се конструират на място и че в случай на нужда ще се използват. Това е вярно. Не е тайна, а в Института дори се говори открито, че помагаме на ЮАР в ядрената им програма. Ние им доставяхме почти цялата военна техника. Тренирахме специалните им отряди. Работили сме ръка за ръка от години. И двете страни смятаха, че трябва да притежават оръжието на апокалипсиса и бяха готови да го използват.
Секретността на „Димона“ беше така строга и по още една причина — ракетите земя-въздух „Хоук“ и „Чапарал“. Когато бяхме на посещение в производствения център на „Хоук“, чухме да казват, че този тип ракети бягали от целта като дявол от тамян. За нищо не ставаха. И все пак по-късно ги продавахме на Иран. Голям майтап падна.
Бъдещите катси бяха запознати и с международната съобщителна система, в частност със средиземноморския канал, който тръгваше от Палермо, Сицилия и се свързваше със сателитите, които предаваха повечето арабски програми. Израел се бе вмъкнал там чрез поделение 8200 и така узнаваше почти всичко, изпращано от арабите.
Другото характерно нещо за курса ни бе тестът по „социометрия“, който се провеждаше на всеки няколко седмици. Трябваше да даваме преценки един за друг в различните категории: колко струват другарите ни в операция, може ли да се разчита на тях, сърдечни ли са, жертвоготовни и т.н. Справях се добре с това, но не беше честно. Резултатите не трябваше да се знаят, а все пак ги научавахме. Ако някой не ти допада, естествено е, че ще го представиш в лоша светлина. И тъй като всеки си имаше кусури, Йоси, Хаим и аз проверявахме тестовете на другите за по-сигурно.
Сега вече бяхме готови за последното упражнение. След по-малко от две седмици щяхме да бъдем пълноправни катси.
8. Здравей и сбогом
Един ден преди началото на последното двуседмично упражнение се обади колегата ми Джери С. Тогава не можех дори да си въобразя огромното значение на това привидно невинно телефонно обаждане.
Джери, по онова време на 32 години, бе американски гражданин. Имаше брада и мустаци, а косата му сивееше. Беше строен и преди да дойде при нас, бе работил като адвокат в частната кантора на Сайръс Ванс, държавен секретар на САЩ по времето на Джими Картър. Бях приятел с Джери независимо от слуховете, че бил хомосексуалист. Веднъж той заяви на всеослушание, че има приятелка, която пристигнала наскоро от Щатите и в момента живеела при него, но трябвало да се връща, защото била женена. Слуховете обаче продължаваха да се носят, защото никой така и не я видя. Джери ми бе гостувал вкъщи много пъти, а и аз му бях на гости. Често му помагах в учебната работа. Като изключим дребните спречквания, с него се разбирах добре. Затова нямаше нищо странно, че ме кани на гости. Каза, че искал само да поговорим и да ми покаже нещо. Отговорих, че няма проблеми, защо не?
Щом пристигнах, той ми поднесе любимото си питие — водка с лед и ягодов сок, приготвен в миксер. Преди да седне, сложи някаква касета във видеото.
— Искам да ти покажа нещо — рече той, — но преди това трябва да знаеш, че разполагам със сигурен източник вътре и отсега нататък ще ми е известно дали ни следят или не. Ще ти казвам винаги кога или къде ни наблюдават. Вече не е нужно да се тревожим.
— Ще бъда искрен с теб, Джери — отвърнах аз. — Не се притеснявам дали ме следят. Всъщност дори ми харесва. Вълнуващо е.
— Слушай — прекъсна ме той. — Казах на Рен Х. (наш съкурсник, който имаше сериозни проблеми с АПАМ) и сега той е много спокоен.
— Не се учудвам. Но според теб на кого правиш услуга?
— Е, все пак трябва да знаеш как точно те следят — отговори Джери малко троснато.
— Окей, Джери, действай тогава — казах. — Не ме интересува. Ако мислиш, че това ще ти е от полза, чудесно. Но съм любопитен. Как се сдобиваш с тази информация?
— Ами онази жена, дето Ицик движи с нея — рече той. — Тя е прословутият номер четири. И аз се виждам понякога с нея, а тя ми дава тия данни.
— Преувеличаваш нещо.
— Знаех си, че няма да ми повярваш, затова просто се отпусни и гледай видеото.
Малко преди това Джери минал покрай дома на Ицик и видял, че някаква жена си тръгва оттам. Привлекателна, с хубав тен, светлокестенява коса и прелестна фигура. Джери я изчакал да се отдалечи и после отишъл у Ицик, чиято съпруга в момента отсъствала. Нищо не споменал за жената.
„Ярид“, групата, която се занимаваше с европейската безопасност, естествено се обучаваше в Израел. Едно от най-добрите упражнения бе да следят някой бъдещ катса.
Подобни групи си служеха с номера, а не с имена и катсите не трябваше да знаят кой какъв номер има. Съобщаваха на „Ярид“ един ден по-рано кого трябва да проследят, точния час и изходната точка. Показваха им и снимка на обекта. Конкретната жена бе известна като № 4.
Джери я бе забелязал от по-рано на едно упражнение и макар и да не знаеше коя всъщност е тя, бе споменал за нея в рапорта си. Но после, когато я видял да излиза от дома на Ицик, направил връзка. Той я проследил до колата й, записал номера и го сверил по-късно в компютъра на полицията. Така разбрал името и адреса й.
Искаше да се възползва от информацията ако не за друго, то поне да опровергае слуховете, които се носеха за него. Също така искаше да знае кой ще бъде следен на всяко ново упражнение, за да не се тревожи излишно за АПАМ. Не бе особено добър в това и имаше намерение да го заобиколи някак си, защото бе много важно за курса. Катсата не може да иде в чужбина, без да е издържал преди това АПАМ.
Апартаментът му бе претъпкан с всички възможни електронни приспособления, имаше също и някакъв внушителен уред за гимнастика, наречен „Солофлекс“. Представляваше пейка и лост, окачен на здрава рамка. Едно от упражненията е да вържеш глезените си със специални гуми, които се закачаха на лоста. После почваш да правиш коремни преси, висейки надолу с главата.
Още едно хитроумно устройство бе камерата, монтирана в малко дипломатическо куфарче — използваше се много често. При нужда можеше да се вземе на заем от Академията. Човек никога не би се усетил, че го снимат с подобно нещо, а и снимките бяха с изключително качество.
Филмът започна с общи кадри от стаята. Пердетата бяха спуснати, но светлината беше достатъчна. В кадър се хващаха част от стената и трапезарията, но центърът се заемаше от тренажора.
В началото Джери и № 4 само си говореха. После взеха да се целуват и да се галят.
— Да се поупражняваме — рече той, щом тя си свали бикините, и я отведе при „Солофлекса“ и привърза глезените й с гумите. После я остави да виси надолу с главата под лоста.
Не можех да повярвам. Мислех си: „Боже мой, това не би могло да е истина.“ Но беше.
Докато тя висеше така, Джери отстъпи назад и разпери ръце като за пред камерата и рече:
— Тъй, тъй!
Ризата й бе паднала над главата и гърдите й се виждаха.
Джери я разсъблече, надвеси се над нея и леко я попривдигна. Отново се целуваха. След това започна
