да я гали между краката. Малко по-късно и той самият се съблече и в последните няколко минути на филма ясно се виждаше как тя му духа, висейки надолу с главата, а той седи гол на пейката.
— Джери, не е трябвало да я снимаш, за да я накараш и ти сътрудничи — обадих се аз, когато филмът свърши.
— Може би не. Но реших да го използвам само в случай, че откаже да ми помогне. Бива си го, нали?
— Да, в известна степен — отвърнах аз предпазливо.
— Знаеш ли какво се говори за мене в службата?
— Какво, че си хомо ли? — Да.
— Това си е твой проблем, а не мой. Не съм дошъл да те съдя.
Той стана и се премести до мене. Много близо.
— Виж, сега вече разбра, че не съм хомо.
— Джери, защо ми казваш всичко това? — попитах аз, леко изнервен.
— Слушай, харесват ми и двата начина — обясни той. — Мисля, че с теб можем чудесно да се прекараме. По-хубаво, отколкото си сънувал.
— Джери, наистина ли имаш предвид това, което си мисля?
— Надявам се.
Бях много смутен, но вече се ядосах. Станах от кушетката и тръгнах към вратата. Джери ме хвана за рамото и се опита да ме задържи. Тогава ми причерня пред очите. Блъснах ръката му и го ударих с всичка сила. Улучих го в стомаха, никога по-рано не ми се беше случвало така да цапардосам някого. Спуснах се надолу по стълбите и изхвърчах на улицата като тапа. Задъхвах се. Бягах близо 40 минути по целия път до Академията, вероятно четири или пет мили. Не бях в най-добрата форма. Кашлях непрекъснато, но не спирах.
В Академията отърчах направо при Ицик.
— Ицик, трябва да ти кажа нещо — рекох. — Това не може да продължава повече.
— Ела в кабинета ми.
Разказах му цялата история. Не твърдя, че съм му дал най-разбираемото описание на случая, защото се задъхвах и заеквах. Но поне бе достатъчно ясно. Казах му, че Джери е заснел филм как чука приятелката му и че после е предложил същото и на мен.
— Успокой се, успокой се — каза Ицик. — Дай да те откарам до вас.
Благодарих му, но отказах; защото велосипедът ми бе в Академията и предпочитах да се прибера с него.
— Чуй ме сега — рече Ицик. — Разказа ми за станалото. А сега го забрави.
— Какво искаш да кажеш? Да го забравя?!
— Да, да го забравиш. Не искам да чувам повече за това.
— Ама кой стои зад това копеле, че с пръст не можеш го бутна — възнегодувах аз. — Троянски кон ли има?
— Забрави го!
Почти нищо не можех да направя. Не можех да повярвам, че Ицик ме кара да забравя, без дори да провери лично случая.
Той добави:
— И не искам да чуя, че това се е разнесло между останалите. Не казвай нито на Хаим, нито на Йоси, нито на когото и да било друг. Разбираш ли?
— Окей, ще го забравя. Но ще ти предам писмено обяснение и искам копие от него към файл.
— Чудесно, напиши го. Копие към файл означава копие от писмо, което не бива да става достояние на друг освен на адресата. Запечатва се в плик и се изпраща в компютърен файл, където не са отваря. Но получателят трябва да се подпише, че го е прочел и датата се записва. Да предположим, че някой катса уведоми началниците си, че сирийците подготвят нахлуване на следващата седмица, но предупреждението бъде пренебрегнато. После, когато те наистина нахлуят, хората ще питат защо не са знаели. Ако катсата разполага с копие към файл, той просто ще го извади, за дадокаже, че е изпълнил своята част от работата.
По пътя за вкъщи минах през дома на шефа за сигурността Муса М. и му разказах цялата история.
— Трябва да промениш програмата и да изключиш момичето от нея — заявих аз.
— Каза ли на Ицик?
— Да.
— А той какво отговори?
— Да забравя за станалото.
— Мисля, че няма да мога да изключа момичето — сподели Муса, — защото тогава Ицик ще разбере, че си ми казал.
Първата задача, която ни възложиха в началото на последното триседмично упражнение в средата на октомври 1985, беше трите ни групи, всяка от пет човека, да се настанят в своя апартамент. Едните бяха в Хайфа, вторите в Йерусалим, а моята на третия етаж на някаква сграда близо до кино „Муграби“ на пресечката на улиците „Аленби“ и „Бен Йехуда“ в южната част на Тел Авив, мръсен квартал с много проститутки.
Освен Джери в групата ми влизаха Арик, Одед Л. и Мишел. Щом направихме тайника си в бюфета и подготвихме всичко необходимо за работата ни в тайната квартира, получихме паспортите си и ни заведоха на аерогарата. Там трябваше да минем през митническа и паспортна проверка, сякаш току-що пристигахме в Израел. Аз бях с канадски паспорт.
После взех такси от летището до апартамента, проучих района и разбрах къде са уличните телефони. Когато пристигнах в 1 часа следобед, оставаше още много време до обичайната ни среща. (От време на време ни се позволяваше да отскачаме до домовете си, но за това имаше график, защото апартаментът не биваше да остава празен през нощта.) Когато се прибрах в апартамента, сякаш нищо не се бе случило между Джери и мен, само дето знаех, че не мога и с пръст да го бутна, нито пък да се предпазя от него. „Гърбът“ му бе доста як.
Първото ни поръчение бе да идем в хотел „Гранд Бийч“ на пресечката на „Дизенгоф“ и булевард „Бен- Гурион“ точно срещу старата сграда на „Шератон“. Сега тя бе преотстъпена на американците, които строяха самолетни писти в Негев като част от Кемпдейвидското споразумение, според което Израел се отказваше от пистите си в Синай. Наех стая в „Гранд Бийч“ по телефона, а Джери трябваше да се срещне с някакъв човек във фоайето на хотела. Човекът носеше документи в дипломатическо куфарче в багажника на колата си, а ние щяхме да се доберем до него и да преснимаме документите, след което отново да го върнем на мястото му, без никой да забележи.
Вече имахме ключа от колата, която трябваше да бъде паркирана шеста поред надолу от входа на бившия „Шератон“. Оказа се обаче, че е трета, и то точно пред погледа на портиера.
Задачата на Джери бе да говори с човека във фоайето на „Гранд Бийч“, но така, че да ме види, когато влизам с дипломатическото куфарче и се качвам в асансьора. Когато документите бъдат преснимани в хотелската ми стая, всичко трябва да се върне на мястото му. Отпечатъците да се избършат от куфарчето и отново да го отнеса в колата. Щом приключа с това, трябва да дам сигнал на Арик, който на свой ред да се обади на Джери, че може да свършва разговора си с човека. Естествено всичко ставаше без неговото знание.
Единственият проблем в цялата работа бе, че колата беше паркирана на видно място. Затова помолих Арик да извади всичко от портфейла си освен малко дребни пари, които лесно да се виждат, след което да каже на портиера, че го е намерил на земята и иска да го върне на собственика. Така ще отвлече вниманието му, докато тършувам из багажника на колата.
Когато се върнах долу, Арик вече бе научил името на портиера и спешно го повика. Портиерът отиде да види какво става, а аз поставих куфарчето обратно в багажника.
Два часа по-късно се срещнахме в апартамента. Всички мълчахме, но явно нямаше никакви проблеми.
