Скоро пристигнаха Ицик и Шай Каули. Разказахме в подробности какво се бе случило, но щом млъкнахме, Джери се обърна към Ицик и рече:
— Искам да подам оплакване срещу Виктор заради поведението му.
Бях смутен. Направих каквото се очакваше от мен, а този малък негодник подаваше оплакване. Но Джери продължи:
— Когато Виктор работеше със смърфовете в „Кайсарут“, той доведе някакви африканци в същия този хотел. Той изложи на риск цялата операция, защото действаше на място, където го познават.
— Чакай малко — рекох. — Провеждали сме операции във всеки проклет хотел в тоя град. Обаче хипотетично тази задача се изпълнява в Париж, а там не ме познават в нито един хотел.
Но независимо от това Ицик го изслуша и отбеляза в тефтера си: „Уместна забележка.“
Извърнах се към Каули:
— Шай!
— Виж — продума Каули, — не ме намесвай в това.
На следния ден поисках веднага втората задача. Щеше да ми даде възможността да отсъствам няколко дни от тайната квартира. Вече ми призляваше да стоя заедно с Джери.
Трябваше да се свържа с британски дипломат, който отговаряше за поддържането на военните гробища в Израел (най-вече от Първата световна война). Кантората му се намираше в Рамла, на изток от Тел Авив, непосредствено до голямото гробище, където имаше и клон на британското посолство в Тел Авив. „Шабак“ неколкократно бе наблюдавал как човекът се отбива с колата си от магистралата и снима военните обекти, след което се прибира. Подозирахме, че работи или в британското разузнаване, или е агент на някое друго. В резултат на това „Шабак“ изпрати молба да проучим подробно човека.
Най-напред трябваше да измисля повод, за да се срещна с него. Защо да не използвам отново киното? Взех си стая в хотел „Карлтън“, точно срещу военноморското училище в Тел Авив на улица „Хаяркон“. После отидох при паметника, недалеч от мястото, където през Първата световна война войските на английския генерал Аленби са пресекли река Яркон, за да сложат край на четирите века отоманско владичество в Светата земя. Запомних датите на битките и имената на бригадите и се отправих към друго голямо английско гробище в покрайнините на Хайфа. Там открих един надгробен камък с името Макфий, загинал по онова време.
Представих се за канадец от Торонто с куп визитни картички и обясних, че правя филм за едно семейство, преместило се от Англия в Канада, но един негов член е загинал в боевете за Светата земя. Най-напред се обадих в Рамла и разказах всичко това на някаква жена, християнка от арабски произход. Тя ми каза телефона на моя човек от посолството и аз му позвъних със същата история, дадох му името Макфий, като обясних, че не зная къде е погребан. Добавих, че съм отседнал в хотел „Карлтън“, и предложих да се срещнем. Нямало никакви проблеми.
Разбира се, англичанинът се появи с още един човек и тримата разговаряхме близо час и половина. Дипломатът бе топограф по професия и наистина искаше да ми помогне. Скоро той ми каза къде мога да намеря гроба. Вярваше, че всичко е нормално, и дори обсъдихме заедно възможността да ми помогне при снимките на големите батални сцени, които смятах да правя. Обясних му, че се налага да отсъствам за кратко време, но ще се свържа с него след около месец. Инструкторите ми бяха наредили да не предприемам нищо, след като установя контакт с човека.
Следващото поръчение бе да се свържа със собственика на магазин за сувенири на улица „Саладин“ в Източен Йерусалим. Разучих района, направих снимки със скрита камера и наистина се сприятелих с човека, който бе член на ООП. Ето защо искаха да знаят повече за него.
За следващата ми задача Ицик ме заведе в жилищна кооперация в Тел Авив и каза, че на третия етаж в един от апартаментите е дошъл гост. В срок от 20 минути трябваше да завържа разговор с новодошлия.
— Това е „чуцпах“ — споделих аз.
— 100% „чуцпах“ — утеши ме Ицик.
Ако се изкензаш пред нечия врата и почукаш, за да помолиш за тоалетна хартия, това се нарича „чуцпах“.
Отскочих до близкия магазин и купих две бутилки „Мютон Кадет кларе“. Влязох в сградата и проверих имената на съкооператорите, натиснах наслуки един звънец и обясних, че трябва да предам пакет на някаква жена.
— О, вероятно търсите Дина — каза гласът.
— Дина омъжена ли е? — попитах.
— Не — гласеше отговорът.
Позвъних на вратата на Дина, но за щастие тя не си беше вкъщи. Тогава тръгнах нагоре по стълбите: сградата бе от ония, в които минаваш покрай всяка врата. Щом се качих на третия етаж, където бяха моите хора, извадих една от бутилките вино и я треснах в цимента точно пред вратата на апартамента. Почуках на вратата.
— Ужасно съжалявам — изплаках, когато вратата се отвори. — Трябваше да се видя с Дина, но тя не си беше вкъщи.
Изпуснах, без да искам, бутилката. Бихте ли ми дали нещо, с което да почистя?
Човекът и гостите му ми помагаха. После предложих да изпием заедно другата бутилка и останах с тях още два часа, през което време узнах биографиите и на двамата. Задачата бе изпълнена.
Междувременно групата в Хайфа се занимаваше със силите на ООН за опазване на мира, по-специално с канадците. Канадците бяха разкошна мишена. Много приятелски настроени и приятни хора. В Израел се чувстваха почти като у дома си и изобщо не се притесняваха за разлика от някои арабски страни. Е, нима, ако искаш да се забавляваш, ще идеш в Дамаск?
Имаше няколко канадски „дувшаним“ (буквално меденки, част от сините каски на ООН, които пренасяха съобщения и пратки). Те често ни помагаха, като прекарваха наши пратки през границите. В две от упражненията се налагаше да проникнем в полицейски участъци. Веднъж в главното управление на телавивската полиция на улица „Дизенгоф“, а втория път в отдела за специални разследвания на полицията в Йерусалим. Тамошният ръководител на един от големите отряди за разследване се казваше Зигел. Случаят, по който работеха тогава, се наричаше „Файл Праскова“ („Тик Афарсет“ на иврит).
Когато проникнахме в главното управление, доведохме със себе си „експерт“, който ни каза кои папки да вземем. „Прасковата“ се оказа разследване, свързано с бившия министър по религиозните въпроси, един от най-старите членове на парламента в Израел — Йозеф Бург. Той толкова дълго се задържа на политическата сцена, че хората си разправяха вица за тримата археолози — американец, англичанин и израелец, — които веднъж попаднали на египетска мумия отпреди 3000 години. Когато отворили гробницата, мумията се събудила и попитала американеца:
— Откъде си?
— Америка. Тя е велика страна отвъд океана. Най-могъщата държава в целия свят.
— Никога не съм чувал за нея — рекла мумията и се обърнала към англичанина със същия въпрос. И за Великобритания нищо не знаела. Накрая попитала и израелеца.
— От Израел — отвърнал той.
— А, да, Израел. Чувал съм го. Между другото Бург още ли е министър?
Не зная какво е имало в онзи файл или за какво е бил разследването, но разбрах, че „Прасковата“ е била изискана от самия министър-председател и цялото разследване пропадна поради липса на документация. А дали е засягал Бегин, Перес или Шамир, това не бе от значение. Ако веднъж се сдобиеш с оръжие, няма причина да не го използваш. „Мосад“ винаги го използваше.
Бъдещите катси правеха само няколко подобни упражнения, но хората, които тренираха за „Невиот“, редовно се занимаваха с това. Само трябваше да се избере някое охранявано място. Полицейският участък пасваше идеално.
Тази практика ме притесняваше и веднъж попитах защо правим такива неща, щом те са срещу собствената ни страна. Нали трябваше да работим извън страната, а не на нейна територия.
