Орен Риф, когото смятах за приятел, отвърна:
— Когато загубиш нещо, тръгваш да го търсиш там, където си го изпуснал, а не където е по-светло. — С това загатваше за случая с човека, който изтървал нещо в тъмното, но го търсел само из осветените места. Когато го попитали защо търси там, а не където го е загубил, той отвърнал, че не може да вижда на тъмно.
— Затова по-добре млъквай и си гледай работата — завърши Риф, — защото всичко това хич не те засяга.
После Риф ми разказа за дивака, който застанал веднъж на една жп линия. Чул свиренето на идващия влак, но не знаел какво е. Гледал как огромното нещо приближава към него, но никога по-рано не бил виждал влак, затова не се помръднал и бил сгазен. Обаче все пак оцелял и след дълъг престой в болницата се прибрал у дома, където приятелите му устроили тържество. Някой решил да направи чай и сложил чайника над огъня, но щом чул свиренето на парата, дивакът скочил, грабнал една тояга и смазал чайника с нея. Когато го попитали защо постъпил така, оня рекъл:
— Трябва да ви река нещо. Тези неща ги убивайте, докато са още малки!
Тогава Орен ми каза:
— Затова си отвори ушите добре. Спри да свириш като влак. Ще свиркаш, когато станеш по-голям от тези, за който свириш.
Изпаднах в ярост и креснах:
— Цуни ме отзад! — и изхвърчах от кабинета. Мислех, че съм прав.
Когато говорех с другите хора в службата, дребни рибки като мен самия, всички бяха съгласни. Но никой не смееше да си отвори устата, защото искаха да заминат в чужбина и друго не ги интересуваше. Поведение като моето можеше само да ти докара беля. А и бездруго нямаше смисъл.
Завършихме курса в средата на ноември 1985 и най-сетне станахме катси. Трябваха ни три години за това. Атмосферата обаче бе толкова лоша, че дори не го отпразнувахме. Одед не завърши, но стана експерт по съобщенията към отдела за Европа. Авигор също не завърши. Майк Харари му издейства назначение някъде в Южна Америка като инструктор. Мишел отиде в Белгия, а Агаси И. стана свръзка в Кайро. Джери се прехвърли в „Цафририм“ на работа при Аралех Шерф. Последното, което чух за него, бе, че подготвя операция в Йемен за прехвърлянето на някакви евреи в Израел. Хаим, Йоси и аз бяхме пратени във вътрешния отдел за Израел.
Бях завършил много добре курса, но вече имах мнозина влиятелни врагове. Например Ефраим Халеви, шефът на свръзките, който ме нарече „трън в задника“.
Все пак беше предвидено и аз да отида в Белгия, което бе голяма чест — новопостъпил да се присъедини в групата на действащите катси. Това подразни Ицик. В крайна сметка свободните места не бяха толкова много. След като се върнех, щяха да ме държат без работа от три до пет години.
Междувременно бях в екипа на „летящите“ под командването на Рен, докато се наложи той да замине за Египет, за да вербува. Египетската телевизия бе излъчила филм за „Мосад“ с яростни упреци за нас, озаглавен „Човекът със съблазняващите очи“. Голяма част от информацията в него бе достоверна. Обаче вместо да отблъсне зрителите, филмът предизвика наводнение от доброволци, които идваха в посолството с молба да станат наши агенти.
Две седмици след като бях постъпил на работа в отдела за Израел, ми наредиха да изпратя някакъв пакет, пристигнал с полет на „Ел Ал“ от Далечния изток за Панама. Майк Харари ми даде адреса. Отидох в Субуру, за да го взема, но когато пристигнах на летището, с удивление разбрах, че пакетът е с размери 2X4X1,5 метра, опакован в пластмасово фолио и се състоеше от много по-малки части — не можеше да се побере в колата. Повиках камион да го откара в службата за преопаковане и изпращане в Панама.
Попитах Ами Яар какво съдържа.
— Не е твоя работа — рече Яар. — Само го изпрати. На летището пакетът не бе натоварен на панамски самолет, както ми бяха казали преди това, а на израелски военен самолет. Попитах ги да не би да е станала някаква грешка, а те отговориха:
— Не, не. Този самолет е взет под наем от Панама. Беше транспортен „Херкулес“. Щом се върнах в службата, подадох оплакване. Знаех какво изпращаме, не бях толкова глупав. Ние не посредничехме в оръжейния бизнес на Далечния изток. Не можеше да е нищо друго освен наркотици. Попитах защо тогава трябва да използваме израелски самолет и ми казаха, че командващият панамските военновъздушни сили е Харари, така че какъв е проблемът?
Бяха ме подслушали на обяд и в службата, че се оплаквам, защото поддържаме Харари в тази му дейност. Разбира се, имаше и кутия за жалби, където човек можеше да подаде оплакването си и компютърът автоматично го препращаше в службата за вътрешна безопасност. Оплаках се официално. Проблемът обаче при този канал е, че високопоставените служители имат достъп: така Харари се е добрал до него.
Това препълни чашата на търпението. Отново бях засегнал Харари. От самото начало нещата между нас двамата не потръгнаха добре. Не се харесахме.
По онова време стана един случай, който доведе до изпращането ми в Кипър. Не очаквах да изпратят мен, но Ицик настояваше. Това ме изненада много, но бях и не по-малко радостен.
Задачата ми бе да се представя за посредник в операция, която вече бе в ход. Не знаех подробности, освен че трябва да се срещна с някакъв човек, с когото да подготвя канал за пренасянето на експлозиви в Европа. Дори името му ми бе неизвестно. Беше европеец, а в Кипър дошъл като свръзка на ООП и същевременно въртеше търговия с оръжие. Целта ни бе да ударим с един куршум два заека. Клиентите на човека също бяха търговци на оръжие и преценихме, че ако успеем да ги подведем, те ще решат, че виновна е някоя от по-войнствените фракции на ООП.
Трябваше да се уверя, че замесените лица ще се срещнат в Брюксел, за да получат пратката. Избрахме Брюксел, защото експлозивите и детонаторите бяха изпратени от главната квартира на „Мосад“ в Тел Авив до седалището на Европейската общност в Брюксел по дипломатическата поща. Поради специфичния си статус дипломатическата поща за Брюксел бе често претоварена.
Купувачите бяха търговци на оборудване от Белгия и Холандия. Целта ни бе, след като ги обвържем със сделката, да предизвикаме полицейско разследване в родните им страни и да си получат заслуженото от своите. Естествено полицията искаше доказателство. „Мосад“ доставяше доказателството без знанието им.
В част от плана влизаше и Мишел заради перфектния си френски. Той трябваше да се обажда в полицията от време на време и да им подхвърля по нещо, докато пратката пристигне на място.
Бях отседнал в хотел „Сън Хол“ с изглед към пристанището в Ларнака. Оборудването трябваше да се пренесе в Белгия и да се остави в някаква кола. У мен бяха ключовете, които следваше да предам на хората в Кипър и да им кажа къде точно да намерят колата. Искаха да се срещнат с мен в „Бътърфлай Хил“, но аз настоях да предам ключовете в моя хотел.
Белгийската полиция ги залови на място точно когато идваха да приберат колата, в това число и човека, комуто бях дал ключовете. Това стана на 2 февруари 1986. Конфискуваха повече от 100 кг пластични експлозиви и 200 или 300 детонатора.
След това бях готов да се връщам обратно вкъщи. Не осъзнавах, че всъщност са ме изпратили в Кипър с друга цел — част от операция, за която знаех съвсем малко от служебния компютър.
Новите нареждания бяха да остана в хотела и да чакам телефонно обаждане от човек на „Месада“, който наблюдаваше летището в Триполи, Либия. Вълшебното съобщение бе: „Пилетата изхвърчаха от полога.“ Щом чуех това, трябваше да включа автоматично устройство, което на всеки 15 секунди да повтаря: „Пилетата изхвърчаха от полога.“ Това щеше да се улови от безпилотен катер, стоящ наблизо, и да се предаде в израелските военновъздушни сили, който на свой ред да изпратят изтребители, за да принудят излетелия либийски „Гълфстрийм II“ да кацне в Израел.
Въпросните „пилета“ бяха някои от най-опасните и търсени терористи от ООП, по-специално: Абу Халид
