Амли, Абу Али Мустафа, Абдул Фатах Гамен и Араби Ауад Ахмед Джабраил от главното командване на Организацията за освобождение на Палестина. Джабраил извърши отвличането на кораба „Акиле Лауро“ и толкова бе наплашил американския полковник Оливър Норт, че последният пръсна маса пари, за да си осигури охрана на дома.
Държавният глава на Либия Моамар Кадафи бе свикал тридневна среща в Триполи на така нареченото Обединено командване на революционните сили на арабската нация с представители от 22 палестински и други арабски организации. Проведоха я в неговата крепост — казармите „Баб ал Азизия“. Кадафи протестираше срещу морските маневри на Съединените щати около бреговете на Либия и делегатите одобриха създаването на ескадрони на смъртта за самоубийствени нападения срещу американски цели на и извън територията на Щатите, ако последните нахлуят в Либия или в която и да е друга арабска държава.
Естествено „Мосад“ следеше мероприятието. И естествено палестинците подозираха това. Разнесе се слух, че висшестоящите представители на ООП възнамеряват да отпътуват рано сутринта и през югоизточния бряг на Кипър да кацнат в Дамаск. „Мосад“ разполагаше с двама агенти, които не се познаваха — нещо съвсем обичайно. Те чакаха на телефона. Единият наблюдаваше летището. Щом видеше, че хората се качват на самолета и излитат, той трябваше да съобщи на другия, който да телефонира в моя хотел. От мен се очакваше само да включа предавателя.
Бях пристигнал в Кипър под името Джейсън Бъртън. До острова ме докара израелски брегови катер, а в пристанището влязох с частна яхта. Паспортът ми обаче носеше печата на митницата на аерогарата.
Беше студено и ветровито и наоколо не се мяркаха много туристи. Обаче в моя хотел бяха отседнали група палестинци. Щом приключих с първата си задача, ми оставаше само да изчакам телефонното обаждане. Нямах какво толкова да правя. Можех да излизам от стаята си, но не и от хотела, затова просто помолих на рецепцията да ми предадат съобщенията, където и да се намирам в хотела.
Беше вечерта на 3 февруари 1986, когато забелязах човека във фоайето. Беше облечен много добре, носеше очила със златни рамки и три масивни пръстена на дясната си ръка. Имаше козя брадичка и мустаци и изглеждаше на около 45. Черната му коса бе започнала да сивее. Носеше скъпи кожени обувки и отлично ушит вълнен костюм от най-високо качество.
Той седеше във фоайето и разглеждаше някакво арабско списание, но забелязах, че вътре е сгънал брой на „Плейбой“. Знаех, че е арабин, и усещах, че се смята за важен. Помислих си, е, по дяволите, и бездруго нямам какво да правя, и реших да го заговоря.
Пристъпих направо. Приближих се до него и казах на английски:
— Имате ли нещо против да разгледам тази в средата?
— Моля, не ви разбрах? — отвърна той на английски с ужасен акцент.
— Ами госпожицата. Момичето в средата.
Той се засмя и ми я показа. Представих се за английски бизненесмен, който е прекарал по-голямата част от живота си в Канада. Завърза се много приятен разговор и скоро решихме да обядваме заедно. Човекът бе палестинец и живееше в Аман и „също като мен“ се занимаваше с международна търговия. Обичаше да си пийва, така че след като похапнахме, отскочихме до бара, където той здравата се наля.
Междувременно изразих силното си одобрение за палестинската кауза. Дори споменах, че съм изгубил много пари с една пратка за Бейрут, която изчезнала по време на войната.
— Мръсните израелци — додадох аз.
Човекът непрекъснато разправяше за търговските сделки, които въртял в Либия, и накрая, подтикнат от алкохола и очевидната ми благонадеждност, заяви:
— Утре ще накараме израелците да ядат лайна.
— Страхотно. И как смятате да го направите?
— Научихме от сигурен източник, че Израел следи срещата с Кадафи. Ще им изиграем един номер на летището. Израелците си мислят, че всички онези големи клечки ще се качат заедно на самолета, но не е така.
С мъка запазих самообладание. Разбира се, от мен не се очакваше да се свържа с някого, но беше наложително да сторя нещо. Накрая към 1 часа след полунощ оставих „приятеля“ си и се върнах в стаята, за да телефонирам по спешност. Исках да говоря с Ицик.
— Не можете да се свържете. Зает е.
— Но аз трябва да говоря с него. Спешно е. Свържете ме тогава с шефа на „Цомет“.
— Съжалявам, и той е зает.
Вече се бях легитимирал като катса с кодовото си име, но просто невероятно, не искаха да ме свържат. Тогава позвъних в дома на Аралех Шерф, но го нямаше там. Най-сетне позвъних на един приятел от морското разузнаване и поисках да открие къде са се събрали шефовете. Бяха в една от квартирите на поделение 8200, във военновъздушната база в Галилея.
Разбира се, Ицик се обади:
— Защо ме търсиш тук?
— Слушай, цялата работа е капан. Онези няма да се качат на самолета.
— Откъде знаеш?
Обясних му, но Ицик рече:
— Прилича ми на ЛАП (психологическа война). Освен това ти не си упълномощен да влизаш в контакт.
— Това не е от твоята компетентност — отвърнах аз. Вече си крещяхме. — Защо издребняваш? Непростимо е!
— Слушай, знаем какво трябва да правим. Ти си гледай твоята работа. Освен ако не си я забравил.
— Не съм. Но искам да се отбележи, че съм ви предупредил.
— Окей. А сега си гледай работата.
Не можах да мигна през тази нощ, но към обяд на следния ден съобщението дойде. „Пилетата изхвърчаха от полога.“ За нещастие на „Мосад“ те не бяха. Все пак предадох съобщението, след което незабавно напуснах хотела, отидох на пристанището и се качих на частната яхта, която ме откара до бреговия катер. Така се върнах в Израел.
Същия ден, 4 февруари, израелците принудиха частния самолет да кацне във военновъздушната база „Рамат Давид“ близо до Хайфа. Но вместо хората от ООП деветимата пътници бяха дребни сирийски и ливански чиновници, което предизвика международен скандал за „Мосад“ и Израел. Четири часа по-късно те ги освободиха, но преди това Джабраил свика пресконференция и обяви:
— Нека целият свят знае, че никой не трябва да пътува с израелски и американски самолети. От този ден нататък кръвта на хората, които пътуват с такива самолети, ще лежи на собствените им глави.
В Дамаск сирийският министър на външните работи Фарук ал Шараа поиска свикването на извънредно заседание на Съвета за сигурност на ООН. То беше проведено незабавно още същата седмица, но САЩ наложиха вето на решението, заклеймяващо действията на Израел. В Сирия генерал-майор Хикмат Шехаби, началник на генералния щаб на армията, заяви:
— Ще отговорим на това престъпление, като дадем на тези, които го извършиха, урок, който те никога няма да забравят. А начина, времето и мястото ще изберем ние.
Кадафи оповести нареждането, което е дал на своите военновъздушни сили — да принуждават всички израелски самолети, летящи над Средиземно море, да кацат в Либия, за да ги претърсват за „израелски терористи“. Либия обвини също така Шести американски флот за участието му в операцията.
Охуленият министър-председател Шимон Перес обясни пред Кнесета и комисията по външните работи, че е била подадена информация за много опасен член на ООП, който е бил на борда на самолета.
— Решихме, че това трябва да се провери. Източникът на информацията се смяташе за достоверен и имахме всички основания да принудим самолета да кацне… За съжаление това се оказа грешка.
Министърът на отбраната Ицхак Рабин добави:
— Не намерихме това, което търсехме.
Докато ставаше всичко това, аз все още бях на борда на катера на път за вкъщи. Скоро узнах, че
