колата си. Хората на „Мосад“ придвижиха своята кола малко по-напред, сякаш току-що пристигаха, и я паркираха. Междувременно Саид потегли.
Две минути по-късно чуха уговорения сигнал от човека във фоайето. Абдул също си тръгваше. Хотелът имаше две врати, една обикновена, а другата въртяща се. „Мосад“ бе залостил обикновената врата, за да принуди Абдул да мине през другата.
Човекът от фоайето мина през въртящата се врата веднага след Абдул и спря пред нея, така че никой друг да не може да го последва. Друг човек стоеше при телефона близо до апартамента на Саид.
Абдул слезе надолу по стълбите и сви наляво към паркинга, където го пресрещнаха Дрори и Хофи. Хофи рече:
— Абдул?
Онзи потвърди. Тогава Дрори го простреля два пъти в гърдите и в главата и той падна мъртъв на паважа. Хофи вече пресичаше улицата, за да се качи във фургона, който бавно се приближаваше. Същевременно предадоха на останалите съобщението:
— С първия е свършено.
Пристъпваха към втория етап на операцията.
Колкото до Дрори, той просто се запъти към страничния паркинг, където се качи в колата си и изчезна. Човекът от фоайето се върна обратно и излезе през задната врата.
Отвън го чакаше друга кола. Всичко стана за около десет секунди. Ако някой външен бе стоял във фоайето, щеше само да види как някакъв човек излиза и после се връща, като че ли е забравил нещо. Тялото на Абдул бе открито цели десет минути по-късно на паркинга.
Когато Саид паркира в своя гараж, Амикан вече чакаше в храстите между двата блока. Уличната лампа беше строшена, но в отразената светлина от гаража Амикан видя, че Саид е взел някого със себе си по пътя. Проблемът се усложняваше, защото не можеше да определи кой от двамата е Саид, затова приближи изотзад и стреля 11 пъти в главите им, ту в единия, ту в другия.
След като се убеди, че и двамата са мъртви, Амикан се оттегли. Главите им бяха станали на решето.
Стрелбата приключи бързо, но се вдигна излишен шум. Амикан използваше заглушител, но счупените стъкла и рикошетите привлякоха вниманието на телохранителите на Саид, които се показаха от балкона на втория етаж. Светлината остана зад тях и те мигаха на парцали, викайки Саид по име. Един от нашия екип, който стоеше непосредствено до сградата, в случай че Амикан има нужда от помощ, се провикна към тях на арабски:
— Слизайте! Слизайте по-бързо! — И те слязоха. Междувременно Амикан и помощникът му пресякоха тичешком улицата, качиха се в колата, където ги чакаше и човекът от телефона, и изчезнаха в нощта…
Много добре си спомням как Дрори описваше операцията, сякаш говореше за някакъв разкошен обяд с приятна компания в скъпо заведение. Никога няма да забравя начина, по който Дрори разказа за двойното убийство. Движеше ръцете си така, като че ли стреляше с пистолет. Беше цяла пантомима. И по мене са стреляли, и сам аз съм стрелял, но изражението на Дрори в онзи миг бе неописуемо. Толкова се беше развълнувал, че чак скърцаше със зъби.
После Дрори отговори на въпросите ни. Някой попита как се чувства човек, когато застреля другиго, но не при самоотбрана или на бойното поле.
— Това беше национална самозащита — отвърна той. — Наистина оня не стреляше по мен, но фигуративно казано, бе насочил оръжието си срещу моя народ. Чувствата нямат нищо общо с това. Между другото не е чак толкова неприятно.
Когато го попитаха какво ли може да е чувствал колегата му Амикан, докато е чакал скрит в храстите да пристигне плячката му, Дрори обясни, че най-вероятно е гледал часовника си, защото е станало късно и е искал да вечеря. Гледал е да свърши по-бързо с работата, за да може да хапне нещо на спокойствие — както и всички други, чиято работа не ги оставя да се нахранят като хората.
Не му зададохме много въпроси след това.
Скоро щяхме да започнем ускорен курс по фотография, за да можем да използваме различните видове камери и да проявяваме филми с помощта на две химически таблетки, поставени в малко хладка вода. Филмът се потапя в разтвора за около 90 секунди, за да не се прояви изцяло, което може да се свърши и по-късно, но все пак да си личи, че снимките са станали. Упражнявахме се също и с различни лещи и как да снимаме през скрити приспособления като ръчни чанти и пр.
Пинкас Майдан, един от тримата новодошли в групата през последния семестър, реши да превърне уроците си по фотография в средство за добра печалба.
Недалеч от „Кънтри-клуба“ има една местност на север от Тел Авив, която се нарича Тел Барбак, разположена е на самия бряг на морето. Там обикновено се навъртаха разни проститутки, които чакаха някой да ги прибере по пътя с колата си и да се позабавлява с тях зад пясъчните дюни. Пинкас реши да вземе апаратурата за нощно снимане и да се скрие зад дюните, където да снима мъжете в компанията на уличниците. Успя да направи някои отлични снимки с висококачественото оборудване и мощните телескопични лещи. Вече знаехме как да проникнем нелегално в паметта на компютъра на полицията, така че Майдан изрови имената и адресите на собствениците само по номерата на колите им и започна да ги изнудва. Обаждаше им се по телефона и им казваше, че разполага с някои компрометиращи материали за тях, които ще останат неизвестни срещу определена сума.
Хвалеше се, че парите били за него като вестници. Той не казваше колко точно е спечелил, но в края на краищата някой се оплака и изворът му пресъхна. Мислех, че ще го изхвърлят от курса. Обаче явно някой реши, че случаят свидетелства за инициативност. Сигурно, ако се оваляш целият в лайната, няма да ти направи впечатление, че нещо друго мирише зле.
Разбира се, според „Мосад“ подобни снимки могат да се окажат мощно средство за вербуване, а може и да не свършат работа. Разказваше се как веднъж висш служител на Саудитска Арабия бил заснет с една курва в леглото, която била инструктирана да застане по такъв начин, че камерата да хване едновременно лицето на човека и самия акт. По-късно „Мосад“ уреди среща със служителя и му показа всички снимки:
— Може би ще се съгласиш да ни сътрудничиш.
Но вместо да се стъписа от изумление и страх, саудитецът изпаднал в екстаз при вида на снимките:
— Прекрасно, прекрасно! — възкликнал той. — Искам по два екземпляра от тези, три от онази, трябва да ги покажа на приятелите си.
Няма нужда да споменавам, че конкретният опит за вербуване пропаднал.
В курса продължихме с изучаването на различните арабски разузнавания. Бъдещите катси трябваше също така да говорят със служители на сигурността по хотелите, за да знаят и тяхната гледна точка. Тъй като често се налагаше да отсядаме в хотели, не биваше излишно да привличаме вниманието на хотелската безопасност — дори да ставаше дума за съвсем незначителни неща. Например, ако прислужничката влезе в стаята и всички млъкнат, това може да й направи впечатление и да събуди нечии подозрения. Обаче ако разговорът продължи свободно, сякаш нея я няма, всичко ще е в реда на нещата.
Имахме и серия от лекции за европейската полиция, за всяка страна поотделно. Анализирахме и проучвахме силните им страни и недостатъците им. Разказваха ни за ислямската бомба и посетихме много военни бази, а също и ядрения завод в центъра за изследвания „Димона“ в пустинята Негев на около 40 мили североизточно от Беершеба. Първоначално твърдяха, че било текстилна фабрика, после „помпена станция“, докато през 1960 ЦРУ не направи въздушни снимки на мястото от самолет U-2 и разбраха, че там има ядрен реактор. Имаше и един по-малък реактор, наречен КАМГ (съкращение от „Кюр Гарни Ле Мачкар“ или помощно средство за ядрени изследвания), в Нахал Сорек, тайна военновъздушна база, южно от Тел Авив. Бях и в двата завода.
Щом тайната излезе наяве през 1960, Давид Бен-Гурион официално заяви, че това е проект за мирно използване на атомната енергия в Израел, макар че само незначителна част от него може да се нарече „мирна“.
През 1986 роденият в Мароко израелец Мордехай Вануну, който бе работил в „Димона“ от 1976 до 1985, преди да замине за Австралия, обяви, че е внесъл тайно камера в подземията и е направил 57 снимки на
