Париж, че командващият военновъздушните сили на Сирия (той е и началник на сирийското разузнаване) се кани да идва в Европа, за да закупи някаква скъпа мебелировка, първото нещо, за което се сетиха в главното управление, бе как да инсталират подслушвател в новото обзавеждане.
Компютърът откри всички „саяним“, които се занимават с търговия с мебели. И така висшите офицери от сирийските военновъздушни сили се сдобиха с „говореща маса“. Центърът в Лондон изпрати в Париж катса, който да поеме нещата в свои ръце, макар „Мосад“ да знаеше, че генералът смята да купи обзавеждането си в Белгия, а не във Франция, (Не стана ясно защо.)
Преди пристигането на генерала лондонският катса си създава име на човек, който може да ти достави каквато мебел пожелаеш, само че по-евтино. Естествено генералът нямаше да се трогне особено от отстъпка в цената. Беше богат, а и плащаше в брой, защото парите му идваха направо от посолството. Затова трябваше да се доберем до адютанта, който ще закупи стоката, а не до самия генерал. Оставаха обаче по-малко от три седмици.
Свързахме се с един саян, известен дизайнер, и направихме снимки на изделията му. За два дни сглобихме богато илюстрована брошура на компания, занимаваща се с производството на качествено обзавеждане на разумни цени. Планът за среща с адютанта на генерала се състоеше от три точки. Най- напред щяхме да се свържем директно с него. Ако се хванеше на въдицата, след като разгледа брошурата, щеше да закупи обзавеждането направо от „Мосад“. В случай, че това не свършеше работа, щяхме да открием откъде смята да закупи мебелите и да монтираме апаратурата на място. Ако и това не успееше, оставаше само да отвлечем мебелировката.
Знаехме в кой хотел смята да отседне генералът в Брюксел и че ще остане там три дни заедно с бодигардовете си, преди да отпътува за Париж. Проследихме генерала и адютанта му, докато обикаляха по магазините, последният си водеше бележки. Катсата реши, че няма да успее да говори с адютанта този ден. Просто не знаехме какво да предприемем. Генералът се прибра в хотела. Нашият човек в сирийското посолство ни уведоми, че на следния ден генералът ще отпътува за Париж, но един от билетите е отказан. Преценихме, че става въпрос за адютанта, който оставаше, за да осъществи покупката.
Така и стана. На следващата сутрин проследихме адютанта от хотела до един от най-луксозните мебелни магазини. Той доста време говори с продавачите и катсата реши, че това е добра възможност да се намеси. Влезе след него в магазина и взе да разглежда. Някакъв саян се приближи до катсата и шумно изрази благодарността си за отличното обзавеждане, което му е набавил с хиляди долари отстъпка от цената.
Щом саянът си тръгна, адютантът на генерала погледна след него с любопитство.
— Търсите нещо подходящо? — попита катсата.
— Да.
— Ето, разгледайте това — каза той и му подаде брошурата.
— В магазина ли работите? — попита адютантът, леко озадачен.
— Не, не. Само правя покупки за клиентите си — поясни катсата. — Купувам на едро и затова предлагам големи отстъпки. Освен това осигурявам превоза, а давам и значителни облекчения при изплащането.
— Какво имате предвид?
— Навсякъде имам свои клиенти. Те си избират това, което им харесва, а аз им го купувам направо от производителя. После го превозвам до исканото от тях място, а те плащат едва след доставката. Така те няма защо да се притесняват, ако нещо е счупено. Избягват се излишните разправии. Не се налага да искат обезщетения и пр.
— А каква е гаранцията, че ще платят?
— Това не представлява проблем.
Сега вече нещо просветна в главата на адютанта. Разбра, че може и да спечели нещо лично за себе си. Три часа бяха необходами на катсата да изготви списък на вещите, които генералът искаше да купи. Обзавеждането излезе на стойност 180 000 долара, без да се смятат разходите по транспорта, но катсата го „продаде“ само за 105 000. Адютантът гушна на минутата 75 000 долара.
Смешното в цялата работа бе, че адютантът посочи за адрес на доставката пристанището Литакия, но даде фалшиви имена за себе си и генерала. Единственото вярно нещо бе адресът. Каза ни, ако искаме потвърждение, да се обърнем към сирийското посолство в Париж. Половин час по-късно след като се раздели с катсата, адютантът телефонира на нашия човек в посолството и му нареди да потвърди името и адреса на всеки, който се интересува от тях, защото било въпрос от международна важност.
Два дни по-късно една изящна белгийска маса замина за Израел. Там в нея монтираха електроника и радиооборудване на стойност 50 000 долара, в това число и специална батерия със срок на годност от три до четири години.
Апаратурата бе затворена по такъв начин, че никой не би я открил, освен ако не разсечеше масата на две. После върнаха масата обратно в Белгия, откъдето я пратиха в Сирия.
В „Мосад“ все още чакат да получат някакъв сигнал от изключителната маса. Отдавна са изпратени шпиони с радиоприемници, за да търсят сигналите й, но до момента нищо не са хванали. Всъщност чудо щеше да е, ако нещо бе излязло от цялата работа. Разбира се, масата може да е и в някой бункер край Дамаск. Те са строени от руснаците и са радионепроницаеми. Но явно не знаят къде се намира, защото иначе биха я използвали.
Иначе работата ми в отдела бе доста монотонна. Попълвах формуляри, схеми и дневни планове, повечето от които бяха за разни шефове, чиито съпруги се обаждаха да ги търсят, а аз трябваше да отговарям, че са по някаква специална задача. Както и останалите, и аз карах стажа си на полов диспечер.
7. Коса
Беше 27 октомври 1984 година. Аз и колегите ми бяхме приключили с разпределенията си на кандидат- катси в главното управление и щяхме да започваме с курса за оперативни офицери отново в Академията. Този път ни пратиха в просторно помещение на втория етаж на главната сграда. Първоначалната група от 15 души се бе намалила на 12, но към нас се присъединиха трима нови, останали от предишните випуски, където малцина бяха завършили обучението си докрая. Тримата ни нови колеги се казваха Одед Л., Пинкас М. и Йегал А.
Имаше и други промени. Аралех Шерф бе напуснал поста директор на Академията, за да оглави отдела „Цафририм“, или „Утринен повей“. На негово място беше дошъл Давид Арбел, бивш началник на парижкия център, уволнен след случая в Лилехамер — той бе разказал всичко на местните власти. Шай Каули все още бе там, но Орен Риф беше прехвърлен към кабинета на шефа на „Мосад“. Новият ни курсов ръководител бе Ицик Е.15, друг катса, чиято кариера не можеше да се нарече безупречна — той беше един от двамата на летището, „Орли“, които се разприказвали на иврит, след като изпратили таен агент за Рим, и в ООП разбрали за предателството.
Арбел бе нисък, белокос и незабележим човек, който нито внушаваше, нито излъчваше доверие. От друга страна, Ицик бе заел позата на кадърен катса, пристигнал направо след изпълнението на някаква специална задача като зам.-шеф на парижкия център. Говореше свободно френски, английски и гръцки и веднага се сдушиха с родения във Франция Мишел М. Двамата винаги приказваха на френски помежду си и този снобизъм само засили неприязънта на останалите към Мишел. В началото той беше от нашата клика, но отношенията ни постепенно изстиваха. Най-вече защото използваше родния си език, за да се сближава с Ицик и да се разграничава от нас, в това число и от мене.
Наричаха Мишел „жаба“, макар и да не приличаше. Когато го видеха, че идва, другите правеха с дланите си движение като на подскачаща жаба. Мишел вечно разправяше колко добра е френската кухня, френското вино, всичко френско. Много харесвахме вица за израелеца, който отишъл във френски ресторант.
— Имате ли жабешки бутчета? — попитал той.
— Да, сир, но разбира се.
— Тогава бъдете така любезен да подскочите до кухнята и да ми донесете зеленчукова салата.
Мишел вече не бе от моята тайфа, но Йоси и Хаим бяха в добри отношения с мен. Иначе в групата останахме малцина, но нахитрели като бременни хлебарки — истински копелета. Мислехме, че знаем всички
