Истинският проблем се появи след около две седмици, когато и тамилите, и синхалите заминаха за тренировки в Кфар Сиркин едновременно, естествено, без да го подозират. Базата е сравнително голяма, но въпреки това веднъж двете групи се разминаха на десетина метра, докато правеха сутрешната си разгрявка. Щом приключиха с основните тренировки в Кфар Сиркин, синхалите заминаха за военноморската база, за да изучат техниките, току-що усвоени от тамилите. Разминаха се за минути. Трябваше да измисляме какви ли не наказания или среднощни упражнения, за да не се засекат и двете групи едновременно в Тел Авив. Действията само на един човек (Ами) можеха да обърнат с главата надолу цялото политическо положение в Израел, ако тези групи се бяха срещнали. Сигурен съм, че Перес не би мигнал през нощта, стига да знаеше какво става. Но, разбира се, той така и не узна.
Когато трите седмици вече бяха към края си и синхалите се подготвяха да заминават за Атлит, строго секретната военноморска база на командосите, Ами ми каза, че няма да иде с тях. „Сейрет Маткал“ щеше да поеме обучението им. Това беше елитен разузнавателен отряд, именно те проведоха известното нападение при Ентебе. (Командосите са еквивалентни на американските морски пехотинци.)
— Виж, възниква проблем — рече Ами. — Пристигат 27 индийци от техните антитерористични части.
— Господи — възкликнах, — сега пък тези! Най-напред синхали, после тамили, а накрая и индийци. Кой ли още има да идва?
Индийците трябваше да тренират в същата база, където бяха Йоси и тамилите. Неприятно, а и нестабилно положение. На всичкото отгоре имах да върша и работата си в офиса и да предавам ежедневни отчети. Всяка вечер водех групата от Индия на ресторант, като предварително се уверявах, че няма шанс да се засечем с другите. Ежедневно получавах по 300 долара в израелски пари, за да покривам разходите около индийците.
По това време се срещнах с г-н Кей. Той беше генерал от военновъздушните сили на Тайван и бе дошъл в Израел като представител на тяхното разузнаване. Работеше към японското посолство и искаше да закупи оръжие. Наредиха ми да му покажа какво предлагаме, но нищо да не му продавам, защото тайванците щяха да започнат серийно производство на всичко, което купеха от нас, и Израел щеше да се сдобие с нов конкурент на оръжейния пазар. Заведох го в Галилея, в заводите „Султан“, където се произвеждаха минохвъргачки и муниции за тях. Направиха му силно впечатление, но производителят ми обясни, че нищо не може да му продаде; първо, защото е от Тайван, и, второ, защото всичко е и бездруго предплатено. Казах му, че не съм предполагал, че Израел отделя такова голямо внимание на минохвъргачките, а той рече:
— Ние не, но иранците много ги използват.
Всъщност на това се крепеше доходът на компанията.
По-късно уговориха пристигането на цяла група тайванци за обучение. Беше компромис и от двете страни. Онези искаха от „Мосад“ да им осигури шпиони в Китай, но нашите не се съгласиха. Вместо това сформираха от тайванците отряд, подобен на „Невиот“, и ги обучиха да събират информация чрез наблюдения.
По същото време в отдела пристигаха и много африканци с различни поръчения. Останах на работа там с два месеца повече от предвиденото по настояване на Ами. Това бе за мен както комплимент, така и полезна отметка в личното ми досие.
Често се разказваше историята с „цамбур-машината“ като илюстрация на странните и безполезни неща, за които африканците харчеха парите си. Попитали един африкански държавен глава дали притежава цамбур-машина. Той нямал, затова му предложили да му построят една за 25 милиона долара. Над реката прехвърлили гигантско скеле, дълго повече от 300 метра и високо близо 200. Тогава конструкторът отново отишъл при държавния глава и казал, че му трябват още 5 милиона за довършителни работи. После поставил под скелето мощен елеватор, който носел кълбо от неръждаема стомана с диаметър 20 метра. Когато всичко било готово, в деня на откриването на брега се събрали десетки високопоставени служители и делегации от съседни африкански държави, за да видят как работи чудната машина. Щом я пуснали, елеваторът бавно тръгнал към края на скелето, отворил се и огромното кълбо паднало във водата — „цамбур“.
Това е само виц, но не е много далече от истината.
Никога по-късно не видях толкова много пари накуп в ръцете на най-различни хора, както когато работех при Ами. „Мосад“ смяташе, че всички тези сделки създават основата за бъдещи дипломатически отношения, така че парите нямаха особено значение. Но, разбира се, бизнесмените търсеха максималната печалба и прибираха солидните си проценти.
Последната ми задача при Ами бе четиридневната обиколка из Израел с мъж и жена от комунистически Китай, които искаха да закупят електронна апаратура.
Те се ядосаха, че им показваме оборудване с по-ниско качество от това, което самите те произвеждат. Дори се оплакаха:
— Какво всъщност искат да ни продадат, чорапи ли?
Това ми се стори много смешно, защото самият аз често казвах, че ако можехме да продаваме чорапи на китайската армия, икономиката ни ще процъфти. Всички щяхме да се захванем с плетене.
Но никой не обърна достатъчно внимание на двойката от Китай, и то защото Ами реши на своя глава, че не са високопоставени. Той взимаше еднолично решения за външните работи на Израел, без да се допитва до никого. Бе удивително. През целия си живот Ами бе работил на държавна служба, с държавна заплата, но живееше в палат на север от Тел Авив всред малка дъбрава, негова лична собственост. Понякога се отбивахме там през празниците да пийнем по нещо и винаги срещахме бизнесмени, шляещи се по моравите му със скара на открито. Веднъж го попитах:
— Как го правиш всичко това? А той ми отвърна:
— Работа здраво, спестявай, и ти също ще го постигнеш.
Да, несъмнено.
Следващото ми разпределение беше в „Цомет“ (или „Мелука“) към бюрото за Белгия, Холандия и Люксембург (Бенелюкс), където част от работата ми се състоеше в това да одобрявам молбите за датска виза.
Това бюро в „Цомет“ е в служба на центровете, а не ги ръководи. В „Цомет“ командващият център е шеф и в повечето случаи е равен по чин с началника на съответния клон. (За разлика от „Кайсарут“, където доскоро бях работил. Там решенията за съответните клонове се вземат в бюрото, така че свръзката в Лондон например е пряко подчинена на началника на лондонското бюро в Тел Авив, който има пълна власт.)
Първият клон в „Цомет“ има няколко бюра. Едно от тях е „Бенелюкс“ и отговаря също и за скандинавските страни (центровете са в Брюксел и Копенхаген); после идват Френското и британското бюро с центрове в Лондон, Париж и Марсилия.
Вторият главен клон е съставен от италианското бюро с центрове в Рим и Милано; германското и австрийското бюро в Хамбург (по-късно го прехвърлиха в Берлин); а също и „летящото бюро“ в Тел Авив, чиито катси летяха до Гърция, Турция, Египет и Испания, когато се наложеше.
Началникът на център е равен по чин с началника на клона и дори понякога е по-високо от него, защото може направо да се обърне към шефа на отдела. Йерархията обаче често не се зачита, защото, ако не получи разрешение от шефа на отдела, той би могъл да поиска такова от командващия на всички европейски клонове в Брюксел. А що се отнася до изпълнението на текущите задачи, той (началник- центърът) е по-високо дори от шеф на отдел. Обаче по този въпрос непрекъснато имаше разногласия и с всяка смяна в личния състав се променяше и балансът във властта.
В „Мосад“ не съществува понятие като заповед. Така е по-добре. Никой не се дразни излишно, а и никой не е задължен да изпълни това, за което е помолен. Повечето имат по един или двама шефове в своя защита — първият е явен, а вторият скрит. Явният те бута нагоре в йерархията, а скритият е, за да те измъкне, когато оплескаш нещо. Затова непрекъснато се душеше кой зад кого стои и защо.
Когато в компютъра влезе информация от агент, помощник военен аташе към сирийското посолство в
