номерът им да мине.
През есента на 1972 Меир се опитваше да отклони вниманието на хората от ужасите на международния тероризъм и растящата изолация на страната след шестдневната война.
Поне от политически съображения тя се нуждаеше от диверсия. Израел отдавна бе изразил желанието си за аудиенция при папа Павел VI в Рим. И така през ноември, след като получи съобщение от Ватикана, че аудиенцията е потвърдена, Меир възложи на пълномощниците си да се заемат с уреждането на формалностите. Обаче тя им каза и друго:
— Не ща да ходя в Каноса.
Изразът се радва на голяма популярност в Израел и намеква за италианския замък, където през 1077 година е отишъл императорът на Свещената римска империя Хенрих IV и коленичил пред папа Григорий VII, облечен с власеница като каещ се грешник. Нарочно бил държан три дни пред вратите и оттам насетне посещението му станало символ на върховно унижение.
Беше решено Меир да отиде първо в Париж на неофициалната международна социалистическа конференция на 13–14 януари, която френският президент Жорж Помпиду яростно критикуваше, после следваше посещението й във Ватикана на 15 януари и още два дни с президента на Брега на слоновата кост Феликс Хуфо-Бони, преди да се върне обратно в Израел.
Една седмица по-рано аудиенцията й с папата бе потвърдена, но въпреки това за нея не бе съобщено публично.
Тъй като около 3% от населението на Израел са араби католици (100 000 души), ООП има доста силни позиции в кулоарите на Ватикана по въпрос, който засяга израелските интереси. Ето как Абу Юсуф своевременно се добра до информацията за планираното от Меир посещение. Той незабавно изпрати до Али Хасан Салама (в ГДР) съобщение, което гласеше: „Нека източим кръвта на онази, която проливаше нашата кръв из цяла Европа.“ (Това съобщение, а и доста други неща, споменати в тази глава, не бяха достояние на израелците до 1982 година, когато плениха архива на ООП по време на ливанската война.)
Практическото провеждане на атентата срещу Меир, а също и точното му време бяха оставени на „Червеният принц“, но решението вече бе взето, а и той не изпитваше угризения на съвестта. Освен факта, че Меир бе най-отявленият им враг, Юсуф съзираше в атентата блестящата възможност да покаже на света, че „Черният септември“ е все още в зенита си и с него следва да се съобразяват.
В края на ноември 1972 в центъра на „Мосад“ в Лондон се обади мъж на име Акбар. Той бе палестински студент, който си докарваше по нещо отгоре, като продаваше информация на „Мосад“, но от доста време не се беше появявал на хоризонта.
Въпреки че не бе от най-надеждните агенти, Акбар имаше известни връзки с ООП и настояваше за лична среща. Тъй като беше минало много време от последната му „активност“, едва ли щяха да го свържат с някой конкретен катса, независимо че се представи с позивните си имена. Затова той трябваше да даде и телефонен номер, на който да го потърсят по-късно. Съобщението му щеше да бъде нещо от рода на: „Кажете на Робърт, че се обажда Исак“, плюс телефонния номер и града, тъй като можеше да става въпрос за някой, който обикновено работи в Париж и случайно се обажда от Лондон. Съобщението моментално се въвежда в компютъра от дежурния оператор и така скоро стана ясно, че Акбар всъщност е дошъл да учи в Англия с надеждата, че ще успее да се измъкне от „разузнавателния бизнес“. Той беше бивш „черен“ (или арабски агент). В досието му бе отбелязано кога за последен път се е обаждал. Там също имаше и негови снимки. Те бяха подредени по следния начин: една голяма в началото на страницата и три по-малки в края, които го показваха в профил, а също и със и без брада.
Когато има взимане-даване с ООП, без значение от какво разстояние се върши работата, винаги се взимат допълнителни предпазни мерки, така че преди срещата между катсата и Акбар в ход влезе цялата програма на АПАМ.
След като се доказа, че Акбар не представлява опасност, срещата се проведе и той разказа, че е получил инструкции от ООП да замине за Париж. Подозираше, че се касае за голяма операция — ето защо се бяха обърнали към някои редови членове на организацията. Но в момента не можеше да съобщи никаква по-подробна информация.
Искаше пари. Беше напрегнат и развълнуван. Наистина не желаеше да се набърква отново във всичко това, но знаеше, че няма голям избор, след като ООП знае къде се намира. Катсата даде веднага пари на Акбар и телефонен номер, на който да се обади в Париж.
Тъй като е трудно, особено когато става въпрос за кратки срокове, да се викат цели екипи от арабските страни, където хората не са свикнали с европейския начин на живот и е по-лесно да бъдат забелязани в нетипичната за тях обстановка, ООП често прибягва до услугите на студенти и работници, които вече са се установили в Европа и могат свободно да пътуват, без това да е подозрително или да изисква специално прикритие. По същата причина те често се обръщат към други европейски терористични организации, въпреки че към тях не питаят нито доверие, нито уважение.
Сега беше ред на Акбар и той отлетя за Париж за среща при „Пирамидите“, спирка от метрото, с други хора от ООП. Центърът на „Мосад“ в Париж трябваше да изпрати хора, които да проследят Акбар до мястото на срещата. Но работата нещо се обърка. Когато пристигнаха, Акбар и останалите бяха изчезнали. Ако бяха успели да запишат и заснемат срещата, тогава може би много по-лесно щяха да разгадаят преплетената паяжина от интриги, която „Черният септември“ тъчеше в бяса си да погуби Меир.
Като мярка за вътрешна безопасност след получаването на инструкциите си хората на ООП се движеха по двойки, но Акбар все пак успя да звънне на посочения му номер, докато партньорът му отиде до тоалетната. Каза, че се предвижда още една среща.
— Коя ще е мишената? — попита катсата от „Мосад“.
— От вашите — отвърна той. — Сега не мога да говоря. И затвори.
Всички изпаднаха в паника. Веднага беше разпратено съобщението, че ООП подготвя удар срещу самия Израел. Но никому и през ум не му минаваше кой точно бе мишената. До пътуването на Меир оставаха още два месеца, а то не беше и публично оповестено, затова никой не се сети за нея.
На следващия ден Акбар отново се обади и каза, че се налага да замине за Рим. Трябваха му пари и искаше лична среща, но не разполагаше с време, защото му се налагаше незабавно да отиде на летището. Намираше се недалеч от спирката на метрото „Рузвелт“, така че му наредиха да вземе следващия влак до площад „Конкорд“ и оттам да тръгне в определена посока, като вземе преди това всички предпазни мерки.
Срещата трябваше да се състои в хотелска стая. Но привидно простата задача да се наеме стая в хотел в шпионската работа беше всичко друго, но не и лесна. Достатъчно е само да се знае, че са нужни поне още две помещения и видеокамера в „основната стая“, така че въоръжените хора в другите две стаи да могат да нахлуят моментално, ако агентът направи някакво подозрително движение по посока на катсата. Катсата от своя страна трябва също да разполага с резервен ключ от помещението, за да не губи време долу на рецепцията.
Тъй като Акбар трябваше да вземе самолета за Рим, нямаше време да се наема стая в хотел и затова го прибраха с кола направо от улицата. Той обясни, че каквато и да е операцията, явно се предвижда и някаква техника, специална апаратура, която следва да се внесе контрабандно в Италия. Именно тази привидно маловажна подробност по-късно щеше да се окаже основният фактор за разплитането на загадката. Тъй като с проблема се бе захванал парижкият клон, взе се решение заедно с Акбар за Рим да отпътува и катса като негова свръзка.
Двама души от службата за безопасност трябваше да откарат Акбар до летището. Случи се така, че и двамата бяха катси поради недостиг на кадри. Единият от тях, Ицик, по-късно стана мой учител в Академията на „Мосад“. Но действията му през този ден съвсем не бяха еталон за катси. Точно обратното.16
