Тъй като идваха от обезопасена среща и в кола без обозначителни знаци, Ицик и колегата му не се чувстваха застрашени от нищо. И все пак регламентът гласи, че катсите не трябва да се мотаят около аерогарите, за да не се набиват в очи и по-късно да бъдат разпознати в друга ситуация и на друго летище. Нито пък да излизат извън прикритието си, без да са проверили терена предварително.
Когато пристигнаха на летище „Орли“, единият катса отиде в близкото кафене, а другият придружи Акбар до билетната каса и проверката на багажа, за да е сигурен, че той наистина се е качил на самолета. Може би са си представяли, че Акбар е единственият палестинец, пътуващ за Рим, но явно сметката им е била без кръчмаря.
От документите, отмъкнати години по-късно през ливанската война, „Мосад“ научи, че на летището е имало и друг човек, член на ООП, който забелязал Акбар и спътника му. После предпазливо проследил катсата и така стигнал до кафенето, където открил и другия. Там двамата, които следвало отдавна да са напуснали района на аерогарата, се разприказвали на иврит. Тогава човекът от ООП незабавно отишъл в близката телефонна кабинка и докладвал в Рим, че Акбар не е чист.
Акбар, а и „Мосад“ скъпо щяха да заплатят глупостта на Ицик и партньора му.
Али Хасан Салама, известен с прозвището Абу Хасан и наречен от „Мосад“ Червения принц, беше дързък човек с авантюристични наклонности, чиято втора съпруга бе прочутата ливанска красавица Джорджина Ризак, мис Вселена за 1971 година. Той беше колкото ловък, толкова и брутален и с прецизна жестокост бе планирал атентата в Мюнхен. Сега той беше решил да използва руски управляеми снаряди тип „Стрела“, които руснаците наричаха СА-7, а в НАТО бяха известни под кодовото название „Граал“. Идеята му беше да взриви самолета на Голда Меир, когато кацне на римското летище „Фиумичино“.
Самонасочващите се снаряди се изстрелваха с американски установки тип „Редай“, които тежаха 10,6 кг и се носеха на рамо. Самият снаряд беше 9,2 кг и имаше тристепенен ракетен двигател с твърдо гориво и инфрачервено насочване, като максималната им далекобойност бе 3,5 км. Полетът им трудно би могъл да се определи като особено лек, но несъмнено е смъртоносен, защото може да открие целта си само по остатъчната топлина на двигателите. Ако се използват срещу бързоманеврени, свръхзвукови изтребители, липсата на гъвкавост ги прави почти безполезни. Но когато става въпрос за големи и бавни мишени като пътнически самолети, ефективността им е ужасяваща.
Да се доставят „стрели“ не беше трудно. ООП разполагаше с такива в тренировъчните си лагери на територията на Югославия, така че просто трябваше да се намери начин да се пренесат нелегално през Адриатическо море в Италия. По това време ООП имаше и една скромна яхта със спални каюти, закотвена близо до Бари на източния бряг на Италия, точно срещу Дубровник, Югославия.
Салама посети няколко долнопробни бара в Хамбург, най-голямото германско пристанище, и най-сетне попадна на един тип, който разбираше нещо от мореплаване и беше готов на всичко, за да припечели. В друг бар нае две жени, които също се интересуваха от пари, секс и приятно пътешествие по Адриатическо море.
Германците бяха пратени със самолет до Рим, а оттам до Бари, където се качиха на яхтата на ООП. Естествено преди това тя бе порядъчно заредена с храна, наркотици и пиене. Единствените нареждания, които получиха, бяха да отплават до малък остров недалеч от Дубровник и да чакат там, докато не дойдат някакви хора да натоварят трюма с разни дървени сандъци, след което да пуснат котва на север от Бари, където сандъците ще бъдат свалени и всеки от тях ще получи по няколко хиляди долара. Казаха им също добре да се забавляват и поне три-четири дена да се отдадат на всички познати земни удоволствия — тези последни нареждания те без съмнение са изпълнили с религиозно усърдие.
Салама се спря на германците, защото, ако случайно ги хванеха, властите щяха да си помислят, че се касае за фракцията „Червената армия“ или някоя подобна организация, а не за ООП. За тяхно нещастие Салама не бе от хората, които оставят работата си недовършена след успешно изпълнена задача. Когато германците се върнаха с оръжието, хората от ООП ги разтовариха с една малка лодка, а после отведоха и тримата и им прерязаха гърлата, пробиха дъното на яхтата и тя потъна на около четвърт миля от брега.
„Стрелите“ бяха натоварени в един „Фиат“ и от Бари екипът на ООП ги откара в Авелино, после в Терачина, Анцо, Остия и в Рим, като избягваха главните пътища и се движеха само денем, за да не предизвикват подозрения. Накрая стовариха всичко в апартамента в Рим, където „стрелите“ щяха да останат до уречения час.
В Бейрут водачът на „Черният септември“ беше своевременно информиран, че Акбар е подставено лице. Но вместо да го ликвидира на минутата и така да провали цялата операция, Юсуф реши да го използва, за да отклони израелците от следата. Той знаеше, че „Мосад“ подозира нещо, но няма пълна представа, защото Акбар не разполага с цялата информация.
— Ще направим нещо, което да заблуди израелците, та да се плеснат по челата и да си кажат: „А, ето каква била работата!“ — обясни Юсуф на сподвижниците си.
Ето защо на 28 декември 1972, по-малко от три седмици до предвиденото на 15 януари посещение на Меир в Рим, „Черният септември“ проведе необяснимото тогава нападение над израелското посолство в Банкок, Тайланд. Очевидно това беше небрежно планирана работа.
Същия ден принц Вайралонгкорн се появи пред парламента като престолонаследник и на церемонията присъстваха почти всички чуждестранни дипломати, включително и израелският посланик Рехевам Амир.
Списание „Тайм“ описа нападението над посолството на „Сой Ланг Суан“ (булевард, където се намираше то) така:
„Под горещото тропическо слънце по обед двама мъже в кожени дрехи прескачат оградата, докато двама други, облечени в елегантни костюми, минават свободно през главния портал. Преди охраната да успее да даде сигнал за тревога, в двора на посолството вече се носят автоматични откоси. Арабските терористи от «Черният септември» са отново в действие след мюнхенското клане.“
Това бе вярно, но все пак си беше чиста проба диверсия. След като завладяха посолството, те окачиха зелено-бялото палестинско знаме на прозореца. Позволиха на охраната и на останалите тайландски служители да излязат навън, но задържаха като заложници шестима израелци, в това число и посланика в Камбоджа Шимон Авимор. Около 500 тайландски полицаи и редовни армейски части обкръжиха сградата и терористите дадоха ултиматум, че ако Израел не освободи 36 палестински затворници, посолството ще бъде взривено в срок от 20 часа заедно с всички намиращи се в него.
В края на краищата в посолството бяха допуснати заместник-министърът на външните работи и главнокомандващият военновъздушните сили Дауи Чуласапя заедно с египетския посланик в Тайланд Мустафа ел Есауей и започнаха преговори. Израелският посланик Амир остана отвън, където бе инсталиран телекс, за да е в постоянна връзка с Меир и кабинета й в Йерусалим.
След по-малко от час преговори терористите се съгласиха да освободят заложниците, ако им бъде гарантирано безпрепятствено напускане на Тайланд. После здравата си похапнаха печено пиле с къри и го поляха с шотландско уиски — учтивост от страна на тайландското правителство, а призори на следния ден отпътуваха за Кайро със специален тайландски самолет. С тях замина и Есауей заедно с двама представители на Тайланд.
Списание „Тайм“ в коментара по събитието добави, че благодарение на Есауей това било „рядък пример на израело-арабско сътрудничество… Още по-необичаен бил фактът, че терористите все пак са се вслушали в здравия разум. Инцидентът бележи и първия случай, когато хората от «Черният септември» са приели компромиса.“
Разбира се, журналистите нямаше как да знаят, че това е станало по план. Нито пък израелците подозираха, с едно съществено изключение — Шай Каули, който по това време бе шеф на миланската централа на „Мосад“. Останалите смятаха, че Акбар беше имал предвид именно тази операция.
За да са сигурни, че „Мосад“ ще налапа въдицата, още преди операцията в Тайланд хората от ООП съобщиха на Акбар, че трябва да остане в Рим за известно време, но ударът се подготвя в страна, която
