няма нищо общо с обичайната зона на терористични действия — Европа или Близкия изток. Естествено Акбар предаде тази информация на „Мосад“, така че когато нападението в Банкок се проведе, тия от главното управление в Тел Авив не само се убедиха, че това е бил подготвяният удар, но дори се радваха, че никакви израелци не са загинали, нито ранени. Голяма олелия се вдигна из „Мосад“, че въпреки предупреждението точното място на атентата не е било известно до последния момент. Още по-натегнато беше положението в „Шабак“, които по принцип носят отговорност за безопасността на израелските посолства и инсталации в чужбина.
Акбар твърдо вярваше, че Банкок е бил плануваната мишена, и затова се свърза с катсата си в Рим и поиска нова среща. Тъй като службите за безопасност на „Мосад“ са педантични, палестинците решиха да не рискуват да проследят Акбар на някоя от срещите му, за да не ги забележат и това да подскаже на „Мосад“, че Акбар е заподозрян, Основната им цел бе да му дават фалшива информация, която той донасяше на „Мосад“.
Сега, щом работата приключи, Акбар очакваше още пари. Тъй като скоро щеше да се връща в Лондон, задачата му беше да предаде на тамошния катса колкото може повече документи от тайната квартира на ООП. Срещата се проведе в малко село южно от Рим и започна по стандартния начин — Акбар направи голяма обиколка из Рим — и естествено всички предвидени от АПАМ мерки бяха взети.
Това, което не беше предвидено, се случи малко по-късно.
Когато Акбар влезе в колата на катсата и метна на предната седалка куфарчето си, охраната го отвори. Колата моментално хвръкна във въздуха, Акбар, катсата и двамата човека от охраната загинаха на място. Шофьорът оцеля, но пострада така, че и до днес вегетира.
Отзад се е движела още една кола на „Мосад“ с трима души в нея и един от тях се кълнеше, че чул по радиостанцията как Акбар казва ужасено: „Не го отваряй!“ — сякаш е знаел какво ще последва.
„Мосад“ обаче така и не разбра със сигурност дали Акбар е знаел за взрива в куфарчето.
Веднага хората от другата кола повикаха втори екип с линейка, доктор и медицинска сестра — всичките местни саяними. Останките от тримата им мъртви колеги и тежко раненият шофьор бяха изнесени и по-късно върнати в Израел. Осакатеното тяло на Акбар оставиха в колата, за да го открие италианската полиция.
Впоследствие се оказа, че ООП е допуснала грешка с убийството на Акбар преди атентата срещу Меир. Нищо не им пречеше да изчакат, докато той се завърне в Лондон. Въпреки че „Мосад“ пак щеше да разбере кой го е направил, за тях това вече не би имало значение.
Междувременно Меир беше пристигнала във Франция като начало на пътуването си, чиято основна цел бе посещението в Рим. Служителите на „Мосад“ се подхилваха, защото тя не водеше със себе си Израил Галили, министър без портфейл, с когото тя отдавна имаше интимни връзки. Те двамата често прекарваха времето си заедно в Академията на „Мосад“ и романът им вече бе станал една от любимите теми за разговор в целия Институт.
Марк Хеснер17, шеф на отдела в Рим, напълно бе повярвал на банкокското изпълнение на ООП. Но в Милано Шай Каули все още смяташе, че в сценария нещо не е наред. Каули се бе посветил напълно на работата си. Изключително трудолюбив, той се ползваше с репутацията на педант. Това имаше и своите недостатъци, например веднъж бе задържал едно спешно съобщение, за да поправи някаква граматическа грешка. Но в повечето случаи педантизмът му беше от полза. В конкретния случай това щеше да спаси живота на Голда Меир.
Той непрекъснато пресяваше докладите, отнасящи се до Акбар и връзката му с ООП. Не виждаше какво общо би могло да има между Акбар и атентата в Банкок: защо това е предполагало внасянето на контрабандно оборудване в Италия? А после, когато Акбар бе убит, Каули стана още по-подозрителен. Защо иначе биха го убили, освен ако не са знаели, че е израелски агент? Но щом са знаели, тогава банкокското нападение е било кьорфишек. Логиката му бе неоспорима.
И все пак той не разполагаше с някакви логически доказателства, за да продължи нататък. Отделът обвини катсата от Лондон за провала, защото, когато поискал от Акбар документите, не го предупредил как да се пази.
Колкото до Хеснер, личната му неприязън към Каули щеше да се окаже допълнителна пречка в последвалите събития. Когато Хеснер бил още кадет в Академията, няколко пъти бил хващан, че кръшка. Веднъж на място го хванал самият Каули, който по това време му бил инструктор. Хеснер не подозирал, че го следят, и вместо да изпълни възложената му задача, се прибрал направо вкъщи. Когато Каули го накарал да даде отчет, онзи здравата го налъгал. Фактът, че след това не са го изхвърлили, означава, че явно е имал як гръб в кулоарите на организацията, но така или иначе той не прости на Каули, че го е пипнал. От своя страна Каули никога не възприе Хеснер като истински професионалист.
Покрай посещението на Меир всички служби за сигурност бяха на нокти. Каули отново и отново препрочиташе докладите в опитите си да сглоби липсващите детайли.
Както често става в подобни ситуации, Каули разбра всичко от съвсем неочаквано място. Една жена с неподозирани таланти, а и полиглот, поддържаше в Брюксел апартамент за ООП, където уморените бойци намираха временен приют в непрестанната си война с Израел. Услугите й бяха високо ценени и ООП често я търсеше. „Мосад“ подслушваше телефона и апартамента й и неведнъж се получаваха записи на любовните игри на госпожицата и приятелите й. Това бе станало любимо развлечение за служителите на „Мосад“ по целия свят. Казваха, че при силна сексуална възбуда стенела на не по-малко от шест езика.
Само няколко дни преди пристигането на Голда Меир в Рим някой — Каули смяташе, че е Салама, макар и никога да не разбра със сигурност — в брюкселския апартамент каза на жената, че иска да се обади в Рим. Когато го свързаха, той поясни на хората отсреща, че трябва да освободят апартамента и да вземат със себе си и „четиринадесетте торти“. Обикновено едно телефонно обаждане в Рим не би предизвикало подозрения, но предвид посещението на Меир, а и съмненията, които и бездруго глождеха Каули, действието ставаше повече от наложително.
Каули беше роден в Германия, на ръст бе само метър и шейсет, с остри черти, светлокестенява коса и светъл тен.
По природа бе свит и не беше свикнал да се налага на другите, ето защо работеше в Милано — малък отдел, а Хеснер ръководеше римската централа.
Когато Каули прослуша брюкселския запис, веднага се обади на свръзката си, който пък позвъни на приятеля си в италианското разузнаване, Вито Микеле, и го помоли да му даде колкото може по-бързо един адрес по телефонния му номер. (Каули беше в „Цомет“ — вербуването, регистриран като аташе към консулството и следователно не можеше да се представи за катса пред местното разузнаване. Затова трябваше друг да се обади на Микеле вместо него.)
Микеле отговори, че не може да направи това без разрешение от шефа си, Амбурго Вивани. Затова свръзката поясни, че ще говори направо с шефа, което и направи. Каули не се заинтересува по какви канали е действало италианското разузнаване, за да получи искания адрес. Разбра само, че човекът в римския апартамент трябва да напусне на следващия ден, а времето нямаше да им стигне да проучат мястото и да решат дали всичко това е свързано с ООП.
Вивани издири адреса, но за нещастие свръзката в Рим го изпрати в римския отдел вместо в Милано на Каули. Там естествено не знаеха нищо за важността му, нито пък за враждата между Каули и Хеснер. Така бе загубен още един ден.
Накрая Каули сам издири адреса и позвъни в Рим, като им каза да проверят незабавно апартамента, защото може да е свързан с посещението на Меир. Каули все още работеше само с предположения, но вече беше убеден, че се готви нещо много сериозно.
Когато „Мосад“ откри апартамента, той вече бе опразнен. Но след като го претърсиха, откриха нещо важно: къс хартия, на който бе нарисувана задната част на самонасочващ се снаряд тип „Стрела“ и няколко думи на руски, които обясняваха действието му.
Сега Каули просто полудя. Оставаха два дни до пристигането на министър-председателката, а наоколо
