случаи, е дневен режим, нещо, което наблюдаваният върши редовно. Това естествено не се разбира от пръв поглед, та да викнат: „А, ето, дайте да го пречукаме на бърза ръка!“ Така просто не се прави. Всичко трябва да бъде внимателно обмислено, за да се избягнат усложнения. Единственото постоянно нещо около Будиа бе, че където и да отидеше, винаги караше синьото си „Рено-16“. Имаше и едно капанче на „Дефос — Сен Бернар“, където се отбиваше по-често от обикновеното.
Но дори и така, Будиа не тръгваше, без да е проверил багажника, шасито, двигателя или ауспуха за поставени експлозиви. Накрая „Месада“ реши да сложи пластична мина под седалката на шофьора. Но понеже не искаха французите да заподозрат „Мосад“, бомбата нарочно бе направена неугледно, с много жици и евтин метал. Под нея бе поставена тежка стоманена плоскост, така че взривът да иде нагоре, а не обратното, щом човекът седне върху й.
На 28 юни 1973 Будиа излезе от жилищния блок и след като проведе обичайния си преглед, се тръсна на седалката. Тъкмо затваряше вратата, и всичко около него се взриви. Умря на място. Детонацията беше толкова силна, че част от железните парчетии пронизаха тялото му и изхвръкнаха през покрива на колата.
Френската полиция, която знаеше за връзките му с терористичните организации, реши, че експлозията е станала случайно, докато е пренасял взривни вещества. Подобно заключение често се чува в рапортите на разни полицейски отдели, особено когато не могат да установят истината.
Макар „Черният септември“ да не разполагаше с преки доказателства, те бяха убедени, че убийството на Будиа е работа на „Мосад“. Естественото отмъщение за тях бе да убият някой израелец. Един палестински студент в университета на Южна Калифорния получи нареждане да се снабди с оръжие и да отиде във Вашингтон, където се намираше израелското посолство. Правеха си сметката, че един напълно непознат ще може по-лесно да стреля и след това да се измъкне, отколкото някой, който вече има взимане-даване с терористичните организации и е известен на американското разузнаване. И така на 1 юли 1973 някакъв непознат младеж се приближи до полковник Йосиф Алон, заместник военен аташе в посолството, и го застреля насред улицата, след което избяга. Не можаха да го открият. „Мосад“ узна, че това е било свързано с убийството на Будиа по-късно, когато се добраха до документацията на ООП по време на войната Йом Кипур.
След като Будиа бе ликвидиран, Мухарбел уведоми Риф, че „Черният септември“ е довел в Париж венецуелеца Санчес, за да се заеме с европейските им операции. „Мосад“ знаеше съвсем малко за него, но скоро разбра, че един от любимите му псевдоними е Карлос Рамирес или просто Карлос. Не след дълго това име щеше да стане известно и ужасяващо.
Али Хасан Салама, който съвсем не беше глупав, сериозно се бе загрижил за личната си безопасност. Искаше да се отърве от „Мосад“ и в същото време да злепостави Израел. За тази цел намери доброволци, които да позволят на „Мосад“ да ги вербува. Задачата им бе да дават последователно на израелците дати и адреси, които да свидетелстват за действията му. Не истинските му действия, разбира се, а тези, които той си измисляше. Това в края на краищата ги доведе 95 мили северно от Осло, в малкия норвежки град Лилехамер, където един от келнерите в ресторанта имаше дословна, а за него се оказа и фатална прилика с Червения принц.
Шефът на „Месада“ Майк Харари оглавяваше операцията по залавянето на Салама. Щом Салама се увери, че „Мосад“ следи нищо неподозиращия келнер, изпрати неколцина от своите да поговорят с него, което потвърди, че келнерът е точно този, когото „Мосад“ търси. Естествено „Мосад“ ликвидира невинния келнер на 21 юли 1973. В пандиза отидоха трима. Единият от тях, Давид Арбел, се разприказва и „Аферата Лилехамер“ се превърна в може би най-големия скандал в историята на „Мосад“.
А в Париж Карлос развиваше усилена дейност. Европейските разузнавателни служби не знаеха нищо за него. Той не владееше арабски, всъщност дори не обичаше арабите. (Веднъж Карлос каза за палестинците: „Ако тия момчета са наполовина толкова добри, колкото твърдят, как става тъй, че израелците още не са се измели от Палестина?“) Мухарбел, наскоро вербуван за „Мосад“ от Орен Риф, остана свръзка и на Карлос.
В процеса на парижкото прегрупиране Карлос пое контрола върху всички оръжия на „Черният септември“ из Европа. Измежду нещата, които наследи, бяха и двете липсващи „стрели“ от неуспелия атентат срещу Голда Маир.
Освен че беше свръзка на „Черният септември“, Мухарбел изпълняваше същите функции и в две други палестински групи — „Народният фронт за освобождение на Палестина“ (НФОП) и „Палестинска младежка организация“.
Количеството информация, което „Мосад“ получаваше чрез него, бе зашеметяващо и след като я сдъвчеха и запазеха за себе си лъвския пай, предаваха останалото на европейското разузнаване и на ЦРУ, защото просто не знаеха какво да правят с всичките тези данни. Служителите на разузнаването често се шегуваха помежду си с думите:
— Взе ли си днешния справочник на „Мосад“?
А по това време отношенията ни с ЦРУ бяха така близки, че американците разправяха за „отдела на «Мосад» в Лангли“ (главната квартира на ЦРУ във Вирджиния). Този информационен потоп сигурно не донесе кой знае каква полза някому, но поне не можеха да се извиняват с незнание. Но „Мосад“ успешно използваше и по-късно създадените тогава канали.
Естествено Карлос се заинтересува от двата самонасочващи се снаряда, оставени в Рим. Явно когато двата екипа си ги бяха разделили, тези са останали в тайната квартира, чийто адрес „Мосад“ не знаеше. Ако не бяха избързали да убият заловения терорист, може би щяха да ги открият. Той се оказа един от хората, използвали тази квартира.
Въпреки че Карлос все още не бе предприел действия срещу никакви израелски цели, „Мосад“ започна да схваща, че си има работа с опасен противник. За „стрелите“ научиха от Мухарбел, но нямаше смисъл да ги „конфискуват“ в момента. Във всеки случай не можеха да предприемат каквото и да е, без да жертват Мухарбел, който се обаждаше на всеки два или три дни с нова информация. По едно време даже имаше специален оператор за връзка с него на всеки 24 часа.
Карлос искаше да използва ракетите срещу някой израелски самолет. Но той лично не би участвал в операция, която изисква детайлно планиране. Това бе негово правило — и донякъде причината, че така и не го заловиха. Той замисляше нещо, следеше за изпълнението му, но никога не участваше.
Ракетите създаваха проблеми на „Мосад“. Очевидно Мухарбел бе твърде ценен, за да се жертва заради една-единствена операция, но ако допуснеха палестинците да отидат на летището въоръжени, израелският самолет можеше да се смята за свален.
Отговорността по случая пое Орен Риф, катсата на Мухарбел. Риф бе праволинеен и изключително сериозен човек. В края на 1975 година той беше един от злощастните 11 катси, които написаха писмо до шефа на „Мосад“, в което твърдяха, че организацията е станала тромава, неефективна и има превратни представи за демокрацията. В кулоарите то и до ден днешен е известно само като писмото на единадесетте, а Риф бе единственият от тях, който остана. Другите бяха изритани. Два пъти беше предлаган за повишение, обаче през 1984 поиска досието си, за да види защо му се отказва, и му отговориха, че е станало объркване в документацията. Това беше прозрачна лъжа, защото в цялата организация работят общо 1200 човека, включително секретарките и шофьорите.
В резултат на това писмо нормите на НАКА бяха променени, така че в „Мосад“ можеха да се подават оплаквания само еднолично.
Както и да е, Риф се обади на свръзката си в Рим и помоли да се свърже с приятеля си от италианското разузнаване Амбурго Вивани и да поиска адреса на тайната квартира, където се намират гранатометите.
— Кажи му, че ще му се обадиш, когато всички се съберат там, та да може да ги залови до един — поясни Риф.
Екип на „Невиот“ следеше непрекъснато района. На 5 септември 1973 година там се събра група терористи. Тогава свръзката се обади на италианското разузнаване. Италианците пристигнаха, но хората от „Мосад“ не напуснаха прикритието си, а само наблюдаваха как ония нахълтват в апартамента и арестуват
