съвсем обикновен човек. Те все пак ще искат да го видят и тогава ще ги заведеш при Карлос. Ще го арестуват, за да удостоверят самоличността му, а ние ще се постараем да получат пълна информация кой е той. Ще остане в пандиза за цял живот, а ти ще си живееш на свобода в Тунис.
В плана имаше гигантски несъответствия, но „Мосад“ не се интересуваше от това, стига да хванеха Карлос.
Риф поиска разрешение от Тел Авив да предаде досието на Карлос на французите, за да знаят с кого си имат работа. Основният му довод бе, че „Мосад“ им предава свой агент, а ако те не схванеха кой всъщност е Карлос, тогава Мухарбел, агентът на „Мосад“, се излага на голяма опасност.
Нещо повече, той се боеше, че дори и французите могат да се окажат в опасност, ако не се подготвят както трябва за срещата си с Карлос. В крайна сметка те не знаеха почти нищо за него.
Отговорът, даден на Риф, гласеше, че исканото досие ще се намира в специално подготвен офицер за свръзка, който ще го предаде едва когато Карлос се озове зад решетките, и то след като всичко останало бъде уговорено с французите.
С други думи, ако французите искат информация, трябва да са готови да платят за нея.
Причината французите да не бъдат предупредени за Карлос бе в дребните ежби между два от отделите на „Мосад“: „Цомет“, или както стана известен по-късно „Мелука“, който отговаряше за 35-те действащи катси на „Мосад“ и вербуваше вражеските агенти; и „Тевел“, или „Кайсарут“ — отделът за свръзка.
„Тевел“ непрекъснато се заяждаше с „Цомет“ за все повече и повече информация. Смятаха, че колкото повече дават на чуждестранните разузнавателни служби, толкова по-приятелски настроени ще са те и ще връщат жеста по същия начин. Но „Цомет“ от своя страна се инатеше, твърдейки, че информацията трябва да се дава на час но лъжичка и че всяка порция трябва да се заплаща незабавно.
Обаче в този случай, когато шефовете на отделите се събраха да обсъдят молбата на Орен Риф (по това време той беше към „Цомет“) за предаване на досието на Карлос на французите, страните си размениха ролите: „Цомет“ искаше да даде всички подробности, но „Тевел“ се заяде. Шефът на „Тевел“ използва възможността и отбеляза:
— Как така? Искате да давате информация на французите? Когато ние искаме да информираме някого, вие не позволявате. Затова сега ние няма да позволим.
Лесно можеха да се измъкнат, защото и бездруго нямаше кой да им потърси отговорност. Нямаха пряк началник. Сами си бяха законът.
В уречения ден Риф наблюдаваше как Карлос влиза в апартамента си. Хората за свръзка бяха говорили с французите, те знаеха къде да търсят Мухарбел — и го намериха. В апартамента на Карлос имаше неколцина латиноамериканци. Празнуваха.
Мухарбел пристигна с полицейска кола без обозначителни знаци и с трима френски полицаи. Двама от тях останаха с него близо до стълбите, а третият почука на вратата. Карлос отвори и цивилният полицай се представи, а той го покани да влезе. Поприказваха си около 20 минути. Карлос без съмнение се представи като изключително приятен човек, нищо особено. Никога преди не го бяха виждали, нито чували. Те смятаха, че възложената им работа е чиста формалност. Нямаше основание за излишна тревога.
По-късно Риф разказал, че толкова се изнервил от чакане, та искал да хвърли книгата и да се втурне да вика полицията. Но не го направил.
Накрая ченгето казало, че води някой със себе си, когото може би случайно познава.
— Бих искал да поговориш с него. Имаш ли нещо против да дойдеш с мен?
Тогава ченгето повикало двамата си колеги на стълбището, за да доведат Мухарбел. Щом Карлос го видял, решил, че са го предали.
Мухарбел искал да му каже да не се тревожи, защото ченгетата не знаят нищо със сигурност. Карлос се обърнал към ченгето:
— Разбира се, ей сега идвам.
През цялото време Карлос бил с китарата, на която свирел, когато полицаят почукал. Другите в стаята нямали никаква представа какво става, така че празненството било в разгара си. Карлос попитал дали може да остави китарата и да си облече нещо и полицаят не видял нищо лошо в това. Междувременно другите трима били дошли пред вратата.
Оттук нататък започна същинското изпълнение. Карлос отива в съседната стая и оставя китарата, навлича някакво яке и изважда 38-калибров автомат от калъфа на китарата.
Приближава се до вратата и незабавно открива огън, като тежко ранява първия полицай в гърлото. После убива на място и другите двама и се заема с Мухарбел. Три куршума в гръдния кош и един в главата — последният изстрелян в упор, за да е сигурен, че Мухарбел е действително мъртъв.
Риф, който наблюдава цялата сцена от апартамента си, изпада в истерия. Самият той не е въоръжен и безпомощно наблюдава как Карлос довършва Мухарбел и изчезва от полезрението му.
Но Риф знаеше нещо друго: френската полиция познава само него. Техните хора отидоха там по негово настояваване и що се отнася до тях, всичко им говори за капан. Два часа по половина по-късно Риф се качва на самолета на „Ел Ал“ в униформата на стюард и заминава за Израел.19
Хората в апартамента откриват ранения полицай и веднага викат линейката. Така и не разбират кой всъщност е Карлос. Полицаят оцелява и по-късно разказва, че докато е стрелял, убиецът непрекъснато крещял:
— Аз съм Карлос! Аз съм Карлос! — отново и отново.
Този ден Карлос наистина се прочу.
Смяташе се, че Карлос е участвал и в операцията на 21 октомври 1975 в главната квартира на ОПЕК във Виена, където шестима пропалестински партизани нахлуват по време на конференция на ОПЕК и убиват трима, седем други са тежко ранени, а броят на заложниците е 81. През следващите няколко години му се приписват поне дузина бомбени атентати и други терористични действия. Само през 1979–1980 година — последния път, когато „Мосад“ чу нещо за него — „Пряко действие“ се прояви с 16 експлозии и всички те бяха в стила на Карлос.
Един от проблемите при разузнавателните служби е, че всичко, което правят, е при закрити врати, но засяга хората по целия свят. И тъй като нищо не излиза наяве, няма кой да поеме отговорността. Разузнавателна служба, оставена без външен контрол, е почти като заблуден снаряд, който обаче е изстрелян злонамерено. Посоката му винаги е изкривена от вътрешните ежби.
Онези френски полицаи, а и всички останали убити от Карлос, загинаха без причина. Самият факт, че Карлос остана на свобода, е необясним. Онова, което „Мосад“ стори тогава, а то не се отнася само до един или два случая, не навреди на Института, а на цял Израел.
Сътрудничество не може да се гради на основата quid proquo20. С течение на времето чуждестранните разузнавания ще престанат да се доверяват на „Мосад“. Тогава той ще се окаже изолиран от всички. И нещата отиват натам. Израел би могъл да стане най-великата държава в света, но „Мосад“ я руши отвътре, като злоупотребява с властта си. Не заради интересите на Израел, а заради собствените си цели.
11. „Екзосет“
Една дъждовна сутрин Орландо Летелиер, 44-годишен, напусна луксозната си къща на „Ембаси Роу“ във Вашингтон и както обикновено седна зад волана на синия си „Шевел“.
Летелиер бе бивш министър от кабинета на злополучния чилийски президент марксист Салвадор Алиенде Госенс. Този ден с него пътуваше и американският му колега Рони Мофит, 25-годишен.
Секунди по-късно колата и хората в нея се разсипаха на стотици парчета. Бомбата беше взривена дистанционно. Датата бе 21 септември 1976 година.
Както често се случва в подобни афери, мнозина обвиниха ЦРУ. В крайна сметка на ЦРУ се приписваше по-голяма роля от тази, която в действителност бе играло в свалянето на Алиенде от власт през 1973. Оттогава ЦРУ се превърна в международна изкупителна жертва, с която се обясняваха повечето атентати.
