петима човека — от Ливан, Либия, Алжир, Ирак и Сирия — и прибират двете „стрели“.
Официалната версия по случая бе, че петимата са възнамерявали да стрелят по гражданските самолети, когато прелитат над покрива на път за римското летище „Фиумичино“. Историята бе нелепа. Самолетите изобщо не минаваха над този апартамент. Но какво значение имаше, щом хората повярваха.
По това време шефът на италианското разузнаване бе в доста тесни връзки с „Мосад“. Всъщност италианците пътуваха из арабските страни и снимаха военните им инсталации за „Мосад“.
Въпреки че хванаха терористите на място с двете „стрели“ с инфрачервено насочване, италианците незабавно освододиха двама от петимата, независимо от мярката за неотклонение. Естествено те напуснаха Рим. Другите трима бяха предадени на Либия, но на 1 март 1974, след като вече бяха откарани там, самолетът „Дакота“, който ги беше превозил, се взриви над Рим. Загинаха пилотът и целият екипаж. Полицейското разследване по случая още продължава.
Италианците смятат, че е замесен „Мосад“, но не е така. По всяка вероятност е дело на ООП. Може би са решили, че екипажът е видял нещо в Либия или пък че ще ги разпознае в някоя друга операция. Освен това, ако „Мосад“ е искал да го взриви, щял е да го стори още докато терористите са били на борда.
На 20 декември 1973 Карлос беше в Париж. Той имаше едно местенце в покрайнините на града, склад за амунициите на ООП. „Мосад“ търсеше начин да издаде този адрес на французите, но без да жертва своя ценен агент Мухарбел.
Същата сутрин Карлос проведе на своя глава един от любимите му типове атентати — „бум и дим да те няма“. Излезе от апартамента си с няколко ръчни гранати и мина с колата си покрай някаква еврейска книжарница. Хвърли гранатата в движение, при което загина една жена, а шестима други бяха ранени. Това вече накара „Мосад“ да издаде адреса на склада за амуниции. Когато френската полиция нахлу там, откри автомати, карабини, гранати, динамит и антисемитски позиви и още половин дузина други терористи, Карлос обаче го нямаше. Той бе напуснал Франция още същия ден.
Един ден по-късно той се обади на Мухарбел от Лондон. Искаше да се види с него там. Мухарбел отговори, че не можел да дойде, защото британската полиция го търсела. „Мосад“ се опита да го убеди да замине, но той не се съгласи и така връзката с Карлос бе прекъсната за известно време.
На 22 януари 1974 Карлос отново се обади на Мухарбел.
— Тук е Илич — рече той. — Връщам се в Париж. Трябва да подпиша една сделка утре или вдругиден.
Всички израелски служби във Великобритания обявиха повишена готовност. Но това не биваше да се разбира, защото Карлос може би просто проверяваше лоялността на Мухарбел. Знаеха, че Карлос винаги е с една крачка пред останалите.
Два дни по-късно покрай израелска банка в Лондон мина една лека кола. Шофьорът запрати граната право в банката, някаква жена пострада. Беше 24 януари.
На следващия ден Карлос си уговори среща с Мухарбел в Париж. Каза му, че за известно време трябва да се прекратят действията срещу израелците, защото нещата и бездруго били напечени. Трябвало обаче да се издължи на японските и германските групировки, за да може по-късно да посвети силите си изцяло на ООП.
Това донякъде облекчи работата на „Мосад“, а освен всичко останало се покриваше и с информацията, получена от други източници. Но с Карлос не можеше да си спокоен задълго. На 3 август същата година в Париж бяха взривени три коли — две пред редакциите на известни вестници, а третата (слава богу, нея я откриха, преди да е експлодирала) пред радиото. Френската полиция реши, че това е работа на „Пряко действие“. Така беше, само дето Карлос им бе доставил бомбите. После се беше прехвърлил в друг квартал на Париж, за да е настрана от операцията.
Малко по-късно „Мосад“ узна, че Карлос е получил пратка противотанкови ракетни установки руско производство (РПГ-7). Това представлява компактно и лесно преносимо оръжие, тежи само 8 килограма и максималната му далекобойност е 500 метра, когато мишената е неподвижна, и 300 метра при подвижна мишена. Може да пробие броня с дебелина до 30 сантиметра.
На 13 януари 1975 Карлос и Вилфред Босе, също човек от бранша, се запътиха към летище „Орли“ с подозрителни намерения. (Босе беше от групата на Баадер-Майнхоф и загина на 27 юни 1976 в печално известния опит за освобождаване на заложниците в Ентебе, Уганда). Двамата мъже отбелязаха на настилката мястото, където прелитат израелските самолети.
Карлос отново мина оттам, за да прецени по-добре ъгъла, и изсипа на пътя бутилка мляко като белег на точката, откъдето може да се прицели най-лесно в прелитащ самолет. После Карлос се показа над покрива на своя „Ситроен дьо Шево“, а Босе, който шофираше, приближи с не повече от 20 км в час. Щом минаха покрай разлятото мляко, Карлос се изправи и стреля. Не улучи израелския самолет, но затова пък уцели някакъв югославски, а също и една от сградите на летището. Тогава те обърнаха и изчезнаха яко дим.
Когато се прибра в апартамента, Карлос разказа на Мухарбел какво е направил. Той му отговори, че е чул вече за случилото се по радиото, но не е улучен израелски самолет.
Карлос отвърна:
— Да, този път се провалихме, но на деветнадесети пак ще опитаме.
Естествено Мухарбел предаде това на Орен Риф. „Мосад“ отново не искаше да жертва ценния си агент и затова Риф нареди да се вземат двойни предохранителни мерки, а също и да се преместят израелските самолети на северната страна на летището, така че ако Карлос реши да изпълни заканата си, да има само една позиция за стрелба.
Наистина на 19 януари Карлос се появи с трима други в колата, обаче французите бяха предупредени за очакваното терористично нападение. Терористите бързо се усетиха, но френската полиция ги обкръжи с виещи сирени. Мъжете не откриха огън. Вместо това захвърлиха оръжията си и побягнаха, като зарязаха колата. Карлос хвана някаква минувачка и допря пистолет до главата й. Един от хората му последва същия пример. Те преговаряха близо 30 минути. Никой не стреля и те някак си успяха да се измъкнат. Оставиха оръжията си, а Карлос изчезна. Дори Мухарбел не разбра къде е отишъл.
През следващите пет месеца всичко беше спокойно, Мухарбел все така носеше ценна информация, но за Карлос не се чуваше нищо. Мухарбел започна да става нервен. Негови приятели му бяха казали, че в Бейрут има хора, които проявяват известни подозрения относно дейността му и искат да си поговорят с него. „Мосад“ бе решил да отстрани Карлос, но единственото, което Мухарбел желаеше, бе нова самоличност, с която да изчезне от играта колкото е възможно по-бързо. Боеше се, че Карлос е по дирите му.
В главната квартира не искаха Риф да се заема лично с Карлос, нито пък възложиха тази работа на „Месада“. Решиха да оставят всичко на французите, като им дават информация от време на време.
На 10 юни 1975 Карлос позвъни на Мухарбел, който изпадна в паника, и му каза, че трябва незабавно да напусне Париж. Карлос го покани в своя апартамент на „Туле“ в пети район. Беше едно от тези здания, които са свързани със съседните блокове и в тях може да се влезе или през партера и малката градинка отвън, или през коридора на втория етаж.
Но на практика входът е само един и следователно има само един начин да се излезе. Странно защо Карлос бе избрал тъкмо такова място.
С помощта на местен саян Риф бе наел апартамент в съседната сграда, който гледаше към дворчето и жилището на Карлос. Квартирата беше тясна, туристите наемат подобни за не повече от седмица. Риф бе на последния етаж и спокойно наблюдаваше сцената на действието.
Френската полиция беше уведомена, че в апартамента ще се срещнат хора, които се занимават с търговия на оръжие и че единият от тях (Мухарбел) е в много опасно положение и с готовност ще говори. Полицията обаче не знаеше, че става въпрос за Карлос, нито пък, че Мухарбел е агент.
Риф каза на Мухарбел, че френската полиция ще дойде да го прибере.
— Кажи им, че искаш да се измъкнеш и да се преселиш в Тунис. Гарантираме ти, че те няма да ти създадат проблеми.
Знаеш, че няма да си в безопасност, докато Карлос се скита на свобода. Ще ти покажат снимка, на която сте двамата с Карлос, сигурно ще те питат кой е другият. Опитай се тогава да увърташ, кажи, че е
