гъмжеше от хора на ООП. Операцията бе в пълен ход, самонасочващи се снаряди, а Меир се кани да каца. Но от всички тези неща сигурно бе само последното.
В резултат все пак Меир бе уведомена за съществуващата опасност, но отговорът й до шефа на „Мосад“ гласеше:
— Ще се срещна с папата. От тебе и момчетата ти зависи безопасността ми.
Тогава Каули реши да се види с Хеснер, за да обсъдят дали да помолят за помощ местните служби за сигурност. Хеснер се полакоми да се заеме с всичко сам и затова благодари на Каули за сътрудничеството и добави:
— Ти работиш в Милано. Това е Рим. — И така го отпрати. Като шеф на „Цомет“ в Рим Хеснер автоматично поемаше цялата отговорност по случая. Ако някой от началниците му в Израел проявеше желание да се захване с работата, трябваше да се дигне и да дойде в Рим, за да ръководи нещата. По онова време такова нещо не ставаше, но днес може би положението е различно.
Все пак Каули се тревожеше повече за безопасността на министър-председателката, отколкото за юрисдикцията. Затова се опъна на Хеснер.
— Оставам — настоя той.
Хеснер побесня и се свърза с главното управление, за да се оплаче, че Каули внася смут в дейността на организацията. Тогава от Тел Авив наредиха на Каули да се оттегли моментално обратно в Милано.
Но Каули не напусна Рим. Със себе си доведе двама от миланските катси, а тамошната база остана празна. Обясни на Хеснер, че само ще обикалят наоколо, без да се намесват в работата им. Хеснер не бе във възторг и от това, но юрисдикцията и бездруго вече бе нарушена, така че изпрати целия личен състав на летището и в околностите му, за да търсят и най-малкия намек за терористична дейност. Обаче ООП допускаше, че „Мосад“ знае повече, отколкото в действителност бе, и затова взеха допълнителни предпазни мерки — пренощуваха недалеч от брега в колите си. Ето защо „Мосад“ неоткри нищо, независимо че провериха всеки хотел и туристическа спалня в околностите на Лидо ди Остия, а също и явките на ООП. Това стана през нощта на 15 януари, часове преди пристигането на Голда Меир.
Понеже знаеха обсега на този тип снаряди, поне можеха да се ориентират къде да търсят преди приземяването на самолета на Меир, въпреки че районът бе доста голям — около пет мили широк и тринадесет дълъг. Проблемът допълнително се усложняваше от глупавото решение на Хеснер да не казва нищо на местната полиция. „Стрелата“ може да се задейства и от разстояние. Когато мишената влезе в зоната на поразяване, се задейства електронен сигнал: веднъж изстреляна, тя и сама ще достигне целта. Терористите можеха да нагласят апаратурата специално за времето на пристигане на самолета на Меир, тъй като знаеха от собствените си агенти кога е тръгнал от Париж. Знаеха също, че е самолет на „Ел Ал“ — единственият по това време на деня.
Римското летище „Леонардо да Винчи-Фиумичино“ по това време беше наричано от служителите на „Алиталия“ не иначе, а „най-лошото в света“. Претъпкано, с вечни недоразумения, самолетите почти винаги закъсняваха, понякога и с повече от три часа, защото летището разполагаше само с две писти, които обслужваха по 500 самолета дневно във върховите натоварвания.
Разбира се, Меир щеше да се ползва с първостепенно предимство, но суматохата из аерогарата допълнително усложняваше работата на „Мосад“. Трудно можеше да се открие дори група терористи, въоръжени с ракетни установки.
Биха могли да се скрият навсякъде — на самата аерогара, в близките халета или в полето около летището.
Докато Каули обикаляше наоколо, неочаквано налетя на един от римските катси и попита къде са хората за свръзка на „Мосад“. (Именно те щяха да уведомят италианската полиция, ако станеше необходимо, а не самите катси.)
— Какви свръзки? — отвърна човекът.
— Искаш да кажеш, че не са тук! — Каули просто не можа да повярва.
— Не — отговори римският катса.
Каули незабавно се обади на свръзката в Рим и му каза да предаде на Вивани за какво става въпрос.
— Нека вземе всички предпазни мерки. Отчаяно се нуждаем от подкрепления тук.
Изглеждаше по-вероятно терористите да са извън периметъра на летището и все пак в обсега на самолета на Меир, защото в околността имаше доста подходящи скривалища. Все пак те претърсиха всичко, а скоро към тях се присъедини и Адальо Малти от италианското разузнаване.
Малти не предполагаше, че мястото е пълно с хора на „Мосад“. Той беше там заради съобщението, че ООП вероятно подготвя атентат и възнамерява да свали самолета на Голда Меир с помощта на съветски ракетни снаряди. Информацията бе получена чрез италианска свръзка и на нея можеше да се разчита. (Естествено това съобщение бе предварително одобрено от главната квартира на „Мосад“ в Тел Авив, преди да се предаде на италианците.)
Терористите вече се бяха разделили на две групи. Първата с четири установки се отправи към южния сектор на летището, а втората с осем — към северния. Фактът, че две от четиринадесетте „торти“, не се появяват по време на операцията, не бе никак маловажен, но това стана ясно по-късно. По това време северната група монтираше две установки до фургона, с който бяха пристигнали.
Обаче не мина много време, и един от хората на „Мосад“ по сигурността, който претърсваше участъка, ги забеляза. И се развика. А те откриха огън. Вдигна се страшна олелия. Италианската полиция пристигна и човекът от „Мосад“, който не я очакваше, защото Каули ги бе повикал на своя глава, си плю на петите, за да не го забележат. В суматохата един от терористите се опита да избяга, но офицерите от „Мосад“, които следяха всичко, го хванаха, вързаха го и с една кола го откараха незабавно в някакъв запустял хангар.
Там той отнесе голям бой и накрая си призна, че са искали да убият Голда Меир, но не пропусна и да се похвали:
— Вече нищо не можете да направите.
— Какво искаш да кажеш с това, че нищо не можем да направим? Нали ви пипнахме! — отвърна един от офицерите и отново продължиха с боя.
Междувременно Каули бе научил по портативната си радиостанция за заловения терорист и незабавно се отправи към хангара. Там му казаха, че освен този италианците са прибрали и други, заедно с девет или десет самонасочващи се снаряда.
Но Каули си спомняше телефонното обаждане от Брюксел и „четиринадесетте торти“. Проблемът пред „Мосад“ изобщо не бе разрешен, а оставаха по-малко от 30 минути до пристигането на Меир. Някъде имаше и други гранатомети. Но къде?
Пленникът вече бе в безсъзнание. Каули изля кофа вода отгоре му.
— С вас е свършено — каза му Каули. — Този път се издънихте. След четири минути тя ще кацне. Нищо не можете да сторите.
— Вашата министър-председателка е мъртва — подразни терористът мъчителите си. — Още не е свършено с всички ни.
Това потвърди и най-лошите страхове на Каули. Някъде навън имаше един самонасочващ се снаряд съветско производство и върху него пишеше „Голда Меир“.
Един от биячите така цапардоса терориста, че той отново изгуби съзнание. Когато го заловиха, откриха у него взривател от типа „подскачащата Бети“, каквито терористите често използват. Забива се в земята подобно на подземна мина, но към него се прикрепя и къса жица. Сега монтираха цялото устройство до него, удължиха жицата и напуснаха сградата. Когато дръпнаха жицата, от човека не остана колкото и да се събере в супена лъжица.
Напрежението растеше непрекъснато. Каули се свърза с Хеснер по радиото и го помоли да предаде на пилота на Меир да отложи кацането. Не се разбра дали това стана или не. Ясно е само, че един от хората на „Мосад“, докато обикаляше с колата си по близката магистрала, внезапно забеляза нещо странно около някакъв фургон за търговия на дребно досами пътя. Вече бе минал два пъти покрай него, но на третия път просто се сащиса: от покрива се подаваха три комина, но само един от тях пушеше. Терористите бяха убили
