а всичките й изводи бяха свързани със система от датчици и изпробвани в различни условия. Разбраха как може да се засича с радар, как да се предпазват корабите и как точно работи електрониката й. Изпитанията траяха четири месеца и изтребители от военновъздушната база Хацрим близо до Беершеба излитаха много пъти.
12. Шахмат
Докато беше още малък и живееше в Сирия, Магид мечтаеше как един ден ще участва в световния шампионат по шах. За него шахът бе като дишането, учеше историята му и запаметяваше ходовете на гросмайсторите.
Магид бе мюсюлманин-сунит и се беше преселил в Египет след бурните дни от края на 50-те години. По онова време Гамал Абдел Насър бе завладян от идеята да изгради един могъщ съюз на арабите под егидата на Египет и наистина през 1958 той оглави формалния съюз между Египет и Сирия под името Обединена арабска република (ОАР).
Беше лятото на 1985 и Магид току-що бе пристигнал в Копенхаген. Надяваше се да започне бизнес като частен инвеститор. Още през първия ден от престоя си той забеляза във фоайето на хотела изискано облечен мъж, който се бе задълбал в някаква книга по шахмат, а пред него имаше наредена дъска. Магид закъсняваше за среща и не спря. Обаче на следващия ден човекът отново беше там. Дъската привлече Магид като магнит и той се запъти натам, потупа човека по рамото и каза на изненадващо добър английски:
— Извинете ме.
— Не сега, не сега — измърмори мъжът.
Магид се стресна и се дръпна леко встрани, погледа известно време и най-сетне предложи нелош защитен ход. Сега вече непознатият прояви интерес.
— Разбирате ли от шах? — попита той.
Двамата завързаха разговор. За Магид това беше най-любимата тема и през следващите два часа и половина те я обсъдиха надълго и нашироко. Новият му приятел се представи като Марк, канадски предприемач — християнин от ливански произход.
Всъщност истинското име на Марк бе Йехуда Гил, един от катсите, разпределени в Брюксел, чиято задача бе да установи връзка с Магид. Не че им трябваше специално Магид.
Интересуваха се от брат му Джадид, който беше с ранг на министър при сирийските военни и когото се надяваха да вербуват. Вече бяха опитали веднъж във Франция, но тогава нямаха достатъчно време и нищо не излезе. Обаче както в повечето подобни операции Джадид дори не разбра за направения опит — и със сигурност не знаеше, че „Мосад“ му е дал кодовото име „Коркова тапа“.
В действителност цялата история започна на 13 юни 1985 година, когато катсата Ами, дежурен към бюро „Дания“ на седмия етаж в главното управление на „Мосад“ в Тел Авив (тогава то все още се намираше на булевард „Цар Саул“ в сградата на „Хадар Дафна“), получи редовното съобщение от свръзката на „Мосад“ в Дания. Представената молба бе с щемпел „Мораво А“ — кодовото название на датската служба за гражданска безопасност (ДСГБ) и се отнасяше за проверка на списък с около 40 арабски имена, подали формуляри за визи за Дания или направо за датско поданство.
Това, което датчаните не знаят или поне малък брой хора от правителствените им кръгове са в течение, е, че всички тези формуляри минават и през ръцете на „Мосад“ и срещу имената се поставят печати за одобрение, ако съответният човек не представлява потенциална опасност и може да му се издаде датска виза. Обаче ако нещо не е наред, или съобщават това на датчаните, или ако засяга интересите на Израел, задържат формуляра за допълнително проучване.
Връзките между „Мосад“ и датското разузнаване са толкова интимни, че са дори неприлични. Но това не се дължи на добродетелите на „Мосад“, а по-скоро на датчаните, които са с погрешното впечатление, че щом са спасили толкова много евреи през Втората световна война, израелците са им благодарни и могат да се доверят изцяло на „Мосад“.
Например служителите на „Мосад“ — „марат“ — са добре дошли на всички заседания на ДСГБ, когато става въпрос за арабски или палестински новини — доста необичайно положение за едно чуждестранно разузнаване. Маратът обикновено владее арабски и разбира съобщенията, но все пак изпраща записите в Израел за превод (всичко минава през свръзката с кодовото име „Омбре“ в центъра на „Мосад“ в Копенхаген). Не винаги цялата информация се дава на Дания, но преводите, често значително редактирани, се връщат. Обаче оригиналните записи остават за „Мосад“.
Ясно е, че мнението на „Мосад“ за датчаните не е особено високо. Наричат ги „фертсалах“ — еврейска дума за изпускане на газове, пръдня. Те казват на „Мосад“ всичките си действия. Но „Мосад“ не допуска всеки да си вре гагата в работата му.
Обикновено проверката на 40 имена в компютъра на „Мосад“ не отнема повече от час. Но се случи така, че Ами за пръв път си имаше работа с датчаните и поиска от паметта на компютъра пълната информация за ДСГБ. Естествено на екрана веднага се появи буквата с номера 4647 и щемпелът „секретно“, а след това и подробното описание на функциите на датската служба за сигурност, личния състав и дори някои от последните й операции.
Веднъж на всеки три години служителите на датското разузнаване отиват в Израел на семинар, провеждан от „Мосад“, за да обсъдят последните течения в тероризма и съответните противодействия. Така Израел получава пълна картина на 500-те най-активни членове на палестинската колония в Дания и сътрудничество при изучаването на дейността им, т.е. следенето им. Така предложената подкрепа често е с марката „Мораво“23.
Списъкът започваше с Хенинг Фоде, тогава на 38 години. Той бе шеф на ДСГБ, назначен на този пост през ноември 1984, а по план трябваше да посети Израел през есента на 1985. Вторият в йерархията бе Майкъл Лингбо, който, въпреки че нямаше опит в разузнаването, отговаряше за съветския блок. Пол Моза Хансон беше официалният съветник на Фоде. Пак той отговаряше за връзките с „Мосад“, но до края на мандата му оставаше малко време. Халбурт Уинтър Хинагей бе началник-отдел за борбата с тероризма и диверсията. Беше участвал в последния семинар по въпросите на тероризма в Израел.
(Всъщност „Мосад“ провежда серии от подобни семинари, като всеки път кани различно разузнаване и често завързва ценни „познанства“, а и потвърждава впечатлението, че е най-добрата организация в борбата с тероризма.)
В друг документ, който Ами изрови от компютъра, се даваше пълното название на датското разузнаване: „Политнетс Ефтеретингсйетнест Политистатонен“ (ПЕП). Там се изреждаха и всичките му отдели.
Телефонното подслушване е към отдел „С“: на 25.VIII.1982 г. датчаните съобщават на „Омбре“, че планират изграждането на нова компютърна система и могат да отстъпят на „Мосад“ 60 „слушалки“ (60 телефона, където са монтирани подслушвателни устройства). В някои обществени телефони също са поставени подслушватели „по наше (разбирай на «Мосад») предложение в райони с повишена опасност от незаконни действия“.
Шефът на такава служба трябва да е нещо като криминален инспектор — в Израел се нарича квартален контрольор. В рапорта до „Мосад“ по-нататък се казваше, че екипът, занимаващ се със следене, е под всякаква критика: „Хората им се набиват веднага в очи. Не могат да свикнат с работата, най-вероятно поради голямото текучество в екипа… след по-малко от две години те се преместват на друга работа.“
В отговорностите на полицията влиза и вербуването на служители, но това не е лесно, защото шансовете за повишение са твърде малки. На 25 август 1982 „Омбре“ иска да узнае подробности около секретна операция на Северна Корея на територията на Дания, но му отговарят, че зад всичко това стоят американците, така че „по-добре не питай“.
Докато се рови из паметта на компютъра за повече информация, Ами попада на документ с клеймо „Мораво В“, което е знакът на Датската служба за отбранително разузнаване (ДСОР) — разузнавателната служба на датските въоръжени сили, подчинени пряко на генералния щаб и на министъра на отбраната. Службата е разделена на четири отдела: управление, подслушване, разследване и събиране на
