нищо подобно на Фара да кръжи във въздуха около него, само мен. Без мен той абсолютно ще се побърка, и е най-добре да го разбереш, гаднярино!
Спираме да вземем малко храна за Мики (пай), тъй че ще прекъсна за малко.
Да пукна, ако знам.
Снощи значи мъничкият сладък Мики решава, че сме имали нужда от нов заложник, не знам защо, и си хваща някаква кучка от някакво училище и я връзва в ъгъла на стаята и се опитва да ми го вкара и цялата работа е, че я гледа — гадно копеле, аз да не съм сляпа! Тъй че му казах да си се прави на мъничкия сладък Мики колкото си ще, но мен да не закача, и си запалих цигара и си подкарах колата и насмалко щях да го зарежа, ей Богу. Гадно копеле!
И тогава, в оная бензиностанция снощи си мисля: „ха-ха-ха, Мики Нокс, щом ти можеш така, и аз мога, дявол да го вземе. И оня пич, дето работи там, се приближава към мен и като ми казва «Ти си Малъри Нокс, нали?», започва да ми истерясва. ДОЛНО ГАДНО КОПЕЛЕ!“
Мъничкият сладък Мики не го знае, но точно сега вече сме се загубили, след като отбих от главния път, щото зад нас караше щатска полиция. Завих в по-малко пътче, оттам в още по-малко. ЗНАМ, че ще каже, че съм виновна, и ЗНАМ, че изобщо не е прав и че вината е негова. Ние вече се бяхме отклонили от пътя ни, преди да успея да му кажа да завие наляво, но той изобщо не мислеше как да се отървем от полицията и ПАК аз трябваше да го измисля начина, и това ме влудява. A3 СЪМ ВИНОВНА, че сме се загубили. A3 СЪМ ВИНОВНА, че се навряхме чак при индианците. A3 СЪМ ВИНОВНА, задето баща му си пръснал мозъка с ловна карабина, когато той е бил малък.
Ама той застрелял ли се е? Май се чудиш, а? Мъничкият сладък Мики с голяма стара пушка. Ама пък, ако си имах вкъщи мъничка гад като Мики, и аз бих се застреляла.
9.
Настоящата глава е откъс от книгата на Джак Сканети „Родени да умрат“ — непубликуван разказ за събитията, свързани със случая Нокс, написан през времето, предшестващо смъртта му. Всъщност да се каже „неписан“ ще отговаря по-точно на действителното положение — източници в издателството потвърждават, че страниците пристигали там в такава бавна последователност, че се наложило срокът за отпечатването на книгата да бъде удължаван поне три пъти.
Не може да се твърди, че съществува единомислие, що се отнася до причините за закъсненията. Бивш отговорен служител на издателството твърди убедено, че цял парад от утвърдени автори — „негри“ се бил извървял оттам с цел единствено да работят със Сканети, но никой не се задържал в проекта дори и седмица — по свой избор или по принуда. Никой от писателите, чиито имена служителят посочва, не потвърждава или отрича да е бил замесен в проекта, въпреки че Дъг Уъркман, писал за Сканети части от „Суперченге“, признава, че договорът му е забранявал всякакво споменаване на „Родени да умрат“.
„Заглавието обаче е добро, нали? — каза той в телефонно интервю с толкова лукава усмивка, че човек можеше да я долови в слушалката. — Сигурен съм, че ако книга с такова заглавие съществуваше, щеше да е върхът.“
Истината е, че книга с това заглавие съществува, или поне текст в размер от сто и десет страници — информация, потвърдена от двама редактори в издателството. По тяхно мнение, първите страници били класически Сканети, т.е. типичен Джеймс Елрой, ако си послужим с името на действителния им автор. По- нататък стилът ставал все по-трудно разбираем и по-несвързан — колкото по-нарядко пристигали страниците. Единият от редакторите, мъж, дава следното описание на пасажи от текста: „тежки и иронични, нещо като портрет на злото“; колежката му пък помолила да я освободят от участие в проекта, понеже той бил причина за преследващите я кошмари. Но и двамата редактори са единодушни, че цели части от книгата направо били отпечатвани, без да минават през никаква проверка или утвърждаване. Сю Бъргър, издателката на Сканети, отблъсна всички опити да бъде интервюирана, като единственото й изявление беше изпратено по факса и гласеше: „…заплануваното издаване на книга за Мики и Малъри Нокс е отложено. Ненавременната смърт на Джак Сканети не повлия при вземането на това решение.“
Мрежата, изплетена от отрицания, вероятно би свършила работата си, ако не намирисваше прекалено силно. Изпращането на предварително отпечатани екземпляри на една от главите на книгата от издателя до водещи списания в национален мащаб очевидно целеше да се добие сполучлив първоначален тласък. Информацията от нашите източници навежда на мисълта, че самата Бъргър лично е бабувала на излезлите от печат страници, изнервена от опасността да не издърпа килимчето изпод краката на работодателите си с отлагане на появата на бял свят на творението на читателския любимец. След смъртта на Сканети Бъргър лично се свързва с редакциите на списанията, за да си получи обратно предварително разпратените копия, и естествено търсенето им достигна небивали цифрови измерения, особено след като беше обявено отлагането на отпечатването на книгата. Префинени в литературните си вкусове нюйоркчани, които не бяха се докосвали до книга на Сканети по-рано, внезапно запрелистваха въпросната глава, за да добият впечатления за достойнствата й като четиво.
Най-радушно посрещнатата творба на Джак Сканети, както са оказа, беше написана посмъртно.
По силата на специална договореност с издателя препечатваме главата така, както се вмества в нашия разказ. Допуснати са само минимални отклонения от оригиналния текст, единствено с оглед на по-голямата яснота.
Позвъняването беше в осем и четиридесет и пет сутринта. Двайсет минути, шест чаши кафе и половин пакет „Куул“ по-късно влязох в Лас Вегас и зарязах колата на първото попаднало ми място.
Цел: хотел „Мираж“.
Някаква русокоса мацка и мексиканското й гадже били захвърлени в кенефа от динамичното дуо само часове преди да пристигна. Прислужницата от сутрешната смяна помислила, че ги е сварила в интимен момент, когато отворила вратата, но после видяла кръвта.
Моментално целият хотел се изпълнил с ченгета от местния отдел по убийствата. Всички стаи бъкаха от тях. Бинго! — трупове навсякъде.
Температурата в казиното отбелязваше нормалното си дневно покачване. Редица след редица тъпаци, топящи пенсионните си фондове с по четвърт долар в минута. Местенцето си беше доживотен капан за наивници. Силиконови цици, неонови светлини и обещанието за големи, лесни печалби ги подмамваше вътре; нищо не им сочеше как да се измъкнат.
Двойка местни униформени беше оставена на пост до асансьора на шестнайсетия етаж. И двамата щяха да си ударят главите в тавана, когато вратата на асансьора се отвори и излязох в коридора. Дори на ченге с двайсетгодишен стаж, при това в град като Вегас, можеше да му се разбие нервната система при вида на пакостите, дето „М и М“ ги вършат, като се заиграят.
Показах им картата си и ме пуснаха да мина.
Стаята: оформена с любезното съдействие на урагана Мики. Монети от двайсет и пет цента с кървави петна по тях до крака на леглото. Празни хайнекенки. Отчупен крак от маса. Опъналият петалата е момче на име Чад Бъркхарт. Никакви следи от борба — сигурно е схванал, че му е спукана работата, само че не си е представял точно колко му е изкофтено положението, докато Мик не го е халосал с крака на масата по ларинкса.
Представям си как момченцето е награбило Малъри. На вълни те удрят гняв, и страх. Мики Нокс! Гадно ревниво копеле.
Слизам на етаж единайсет. Не е необходимо мис Уайоминг да ми го съобщи, за да се досетя, че Малъри
