е претрепала мексиканеца със собствените си ръце. Белези от нокти, телефонен кабел, хватките, с които четиридесет и пет килограмова мадама си служи, за да надвие як мъж. Мики сигурно е бил в ролята на публика, докато тя е изстискала и последната искрица живот от нещастника. Сигурно му се е надървила оная работа, и защо не? Всяка госпожица, способна да убие с голи ръце мъж, два пъти по-тежък от нея, заслужава подобно отдаване на почест.
Успях да поогледам, преди момчетата от лабораторията да приберат креватното бельо.
Калъфката на неговата възглавница: мръсна, мазна коса. Нуждае се от измиване.
Нейната: сладка като мед, ухае на ябълков шампоан.
Мокрото петно на чаршафа беше вече изсъхнало. Производство на малкия Мики, но още повече на малката сладка Малъри. Знаех си, че завинаги ще запомня тази миризма.
Оставих момчетата от моргата да си свършат опаковъчната работа. Телата бяха започнали вече да се подуват. Що се отнася до мен, аз се връщах на пътя. Към преследването. Ако разполагах с време, щях да сляза в казиното и да погледам реакцията при изнасянето на труповете, просто за веселбата. Щеше ли да е достатъчно това да разкъса магията на машинките, колкото играчите да отлепят поглед от тях?
Може би. Но може би и не.
Шест минути след пресичане границата на Ню Мексико. Нищо друго освен сухи тръни и скорпиони, с километри. Но миризмата на Мики и Малъри те обгръща плътно отвсякъде.
Те са минали оттук. Преобръщането на червата и пулсирането на кръвта в слепоочията ми никога досега не са ме лъгали. Бум, бум-бум. Ехолотът на Сканети.
Телефонът в колата звъни. На Катрин Гинис й е писнало да си троши главата в Куонтико. Иска да подпали моята.
— Блокади по пътищата са организирани само на половината места, които са ти необходими в Калифорния — казва тя. Чувам я как прелиства. — Могат да се промъкнат, без дори особено да се стараят да избягват опасните за тях заграждения. Трябва да обхванем поне второ- и третокласните пътища.
Дръпвам си бавно и продължително от цигарата — коя ли е по ред? Двайсетата ли?
— Те не са се запътили към Калифорния, Кати.
— Не на мен с тая смрадлива полицейска снизходителност, Сканети. Всяка тяхна следичка показва, че са тръгнали на запад. Ежедневно изминаваното от тях разстояние е като по учебник за вманиачени беглеци от закона. Божичко, двайсет и трите трупа съвсем ясно са наредени по линията изток-запад. Не ми казвай, че най-неочаквано са направили обратен завой.
Не мога да твърдя, че мразех Катрин Гинис. По-скоро, при други обстоятелства, бихме могли дори да бъдем приятели. Тя беше звездата в мозъчния капацитет на Куонтико — психоаналитик, харвардски възпитаник, провела сеанси с Гейси, Мансън и половин дузина от тоя род, за които не сте и чували, и съставила психологическите им портрети. Хора, за които и аз не съм чувал. Аматьори-мераклии, издърпани на сухо от улицата, преди да са успели да убият и веднъж — практическо приложение на имунизационната теория на наказателното право. Трудна за защитаване извън университетската катедра или кабинета.
Но когато са ме питали какво мнение имам за ФБР, а това е ставало, казвал съм им, че за мен ФБР е като да направиш от изчукването на една жена наука. Не отричам, могат да се направят измервания, снимки, записи от събитието; да се изпробва една или друга поза — до стената, в кола, на легло; да се омотаеш в жици и да изброиш проклетите нервни импулси. Но, в края на краищата, оказва се, че или можеш да чукаш, или не можеш и положението ти няма да се подобри и след сто години клинични изследвания.
Изводът: Катрин Гинис не би могла да залови никой истински професионалист, та дори да се разхожда под носа й. Стопроцентово съм уверен.
Извадих слънчевите си очила. Очите ми започваха да прегарят от непоносимата жега на Ню Мексико. Докарах го откъм чуруликащи нотки в гласа ми. Ех, Джак, стари чаровнико!
— Блокадите не са подготвени за тях — казах, — защото те не са се насочили натам.
— Ако стигнат до Лос Анжелис или дори до Вали, ще стане жестоко — каза тя. Малко нервно. Поради опитите да накара смотаняк като мен да разбере какво му се обяснява. — Единствената причина за малкия брой на жертвите в Лас Вегас е, че никой не е бил схванат като заплаха. Хората са били прекалено заети да си губят парите, за да им причинят каквито и да било проблеми. Представи си картинката на влизането им в Лос Анжелис. Те са звезди. Влиянието им е неконтролируемо. Всеки ще се опитва да бъде герой; всеки ще иска парченце от Мики и Малъри. А започне ли шоуто, те няма да спрат да убиват, докато не бъдат убити. Градът е Чернобил за серийни убийци. Не можем да рискуваме да го достигнат.
Смачках цигарата си в пепелника, който вече преливаше от фасове.
— Изкарай още сто екипа на пътя. Използвай името ми или каквото там е необходимо — казах.
Тишина. Изненадах я. Мисли си, че е спечелила. Мисли си, че патрулите имат значение.
Блокадите по пътищата не бяха за тях. Блокадите бяха за нейно успокоение. И за господин Еди-кой си от Еди-къде си, който искаше да сложи дъщеричката си да спи с мисълта, че тя е в безопасност. Точно в този момент обаче главата му беше изложена на опасности, идващи от сто различни посоки, и Мик и Мал бяха най-малкият от проблемите му. Кандидати за герои дебнеха на всеки ъгъл. Хорица, живуркали в сивота през последните петдесет години и изведнъж чашата им преляла. Най-голямата опасност от всички: самият господин Еди-кой си. Всеки момент той можеше да се плъзне по наклонената плоскост, да стисне врата на дъщеричката или на жена си, за да се порадва на хъркането й, докато правят любов. На света няма достатъчно полицейски блокади, които да изловят всичкото зло, притаено в очакване някъде наблизо, витаещо над главите ни. Сезонът за лов на хора беше открит.
Бях само на четири часа зад Мики и Малъри, когато стигнах до закусвалнята „Две вилици“ в околностите на Бътфък, Ню Мексико. Познат декор, но кръвта беше по-прясна от миналия път. Мик и Мал бяха някъде наблизо.
Скорпиони размахват жила край пътя. Спрях до труп, проснат на чакъла пред заведението, с нож между лопатките и ситни парченца стъкло, посипали се върху гърба му. Само една възможност — ножът е бил хвърлен отвътре, натрошил е прозореца и се е забил в гърба на нещастника. Невъзможна траектория.
От друга страна, ставаше дума за Мики Нокс.
Единствен оцелял: Таунсенд, шофьор на камион. Беше забил безизразен поглед пред себе си, докато говореше, сякаш образът на гърмящия през пустинята „Чалънджър“ още не се беше разсеял.
Малъри изсипала в шепата си четвъртдоларовите монети от буркана за благотворителни дарения и ги пуснала в грамофона — слушал й се Робърт Гордън. Започнала змийски танц: дяволица в червени джинси и чортови ботуши.
Ърли Хики, самотен шофьор на камион, който се спирал да ливне по няколко бири два пъти седмично, решил, че има шанс с Малъри. Решил, че всяка сладурана, танцуваща сама, поразголена от кръста нагоре, просто си умира да пояха стария Ърл в кабината на камиона. Таунсънд каза, че не можел да си спомни какво точно е подхвърлил Ърл на Малъри, но то я накарало да спре да танцува.
И да му смачка фасона.
Един-два в ченето. Ърл се смее. Коляно в слабините и той се хваща за топките. Шут в главата и той изхвърча от дансинга. Тряс, върху масата. Тряс, в прозореца.
— Колко секси ти се струвам сега, копеле гадно! — крещи Малъри, заета усърдно да му троши врата. Кетчуп, горчица, Малъри, припяваща си любовни строфи: „Ти си в моя списък на говнари…“ Женски берсерк, изскочил от ада.
Ърл вече не се смее.
Мики Нокс абсолютно невъзмутимо довършва пая и млякото си, прекъсвайки основното си занимание, само за да утрепе приятелчето на Ърл, когато оня се опитва да се намеси. Едно, две, три рязвания с големия нож. След него готвача — един изстрел в челото, мозъкът му се лепва на стената отзад. После сервитьорката — тя се опитва да се прикрие от куршума зад кафеника. Остава Таунсънд — само него не пращат във Великите ловни полета.
— Когато те попитат кой го е направил, кажи им Мики и Малъри Нокс, чу ли? — казва Малъри.
Те не само изживяваха своята легенда, те я пишеха, за да не се забравя.
