някой бе натиснал бутона на алармата на „Хейуьрт“ 1500. Денонощна аптека „Наркотична зона“. Без майтап.
Бях там, преди още да съм го разбрал. Беззвучно оперно представление с участници в черно и бяло, насочени оръжия и мигащи светлини. Полукръг около единствения вход. Извадих пистолета си в движение. Сигурно щях направо да се втурна с изстрели към аптеката, но някой ми пъхна мегафон в ръката. Но преди да успея да кажа и дума…
Малъри Нокс. Препъна се на излизане през автоматичната врата. Кожата й — девет нюанса по-бледа от бялото. Забеляза ченгетата, но беше твърде късно. Не хора, а подивели кучета. Накачулиха й се като мухи на лайно. Петима се замятаха заедно с нея по паважа, а тя продължаваше да рита като побесняла котка.
Завлякох я до вратата, а тя не преставаше и за секунда да се дере като някакъв зъл дух: „Избий ги сичките, избий ги сичките!“
Извадих ножа си и я обхванах през голия корем, пръстите ми стиснаха колана й и го извъртяха. Отстрани може да е изглеждало, че само й помагам да пази равновесие. Заблуда.
— Майната ти! — Изплю се в лицето ми. Беше позеленяла от отровата на змията, дето я е ухапала, чак глезените й се бяха подули, но все още можеше да смачка мъж, два пъти по-голям от нея.
Не и мен. В мегафона: „Мики Нокс! Тук е Джак Сканети и съпругата ти е при мен!“ Наоколо ченгетата щракаха с пушките си. Прицелваха се. „Ще я нарежа цялата, ако не се предадеш. Ще го направя! Ще й отрежа циците, Мики!“
Отвътре, Мики: „Ще й купя силиконови импланти, Сканети!“ Не му вярвах. Беше уплашен.
— Не излизай, бебчо! — извика Малъри и захапа ръката ми.
— Ще я нарежа! — извиках аз. Не го мислех. Не възнамерявах да го направя. Но ножът се плъзна по ребрата й. Кръвта й потече.
Вътре Мики беше приклекнал зад щанда, за прикритие. Нямаше къде да бяга. Някаква част от мен го съжали — единственото нещо, за което му пукаше, се намираше в ръцете ми, невъзможно за достигане.
— Добре, излизам! — извика Мики. Хвърли на земята пистолета си, вдигна ръце. Ченгетата го заграждат. Не подценявайте Мики Нокс, тъпи копелета такива, искам да им извикам и… не ми се удава да осъществя доброто си намерение. Светкавичен като гърмяща змия, той вече е избол нечие око.
Искат да го убият. Надушват кръвта на убитите от него полицаи. Но на сцената се подвизава японски телевизионен екип — не искам да превърна тоя копелдак в новия Родни Кинг8. Освен това той е мой.
Удрят го с ток направо по голата кожа под рокерското яке. Хвърчат искри. Третото раздрусване го сваля на земята. И тогава всеки обтегнат нерв в целия полицейски контингент на Ню Мексико изпразва заряда си върху тялото му. Палки. Тежки подковани ботуши. Оставиха го с дванайсет строшени ребра и сътресение на мозъка.
Малъри отнесе своята порция от пердаха и писъците й прорязваха небесата, докато просто не й остана глас да вика. Боецът в нея беше пречупен. Поведоха я към колата. Само си припяваше с нисък, дрезгав глас старото парче на Нанси Синатра „Тези ботуши са направени за ходене“.
10.
Тълпата пред съдебната палата на окръг Кук започна да се събира в дъжда от три и половина сутринта. Чакаше се пристигането на Мики и Малъри Нокс.
Местата в съдебната зала бяха разпределени чрез лотария, като представителите на пресата получиха шейсет от общо седемдесет и петте. В съответствие с наскоро излязлото тълкувателно решение на Върховния съд, в смисъл че средният американски гражданин има правото лично да присъства при провеждането на съдебни процедури — ход, насочен към ограничаване на засилващото се влияние на съдебния телевизионен канал, остатъкът от местата беше любезно предоставен на широката общественост. С оглед да представят съответстващи на изискванията кандидатури, за да участват в лотарията, заинтересуваните граждани трябваше да се явят лично в регистратурата на общината поне четири седмици предварително и да попълнят формуляр „Ди Ар — 47“ в три екземпляра, представяйки едновременно валидно лично и адресно удостоверение. През трите години от въвеждането на тази система най-големият брой заявления, прегледани и заведени от шейсетгодишната Долорес Макгайвьр, беше 239 — по повод на широко отразяваното убийство на Бъфи Хамстед — лице с видно обществено положение.
За процеса Нокс съответното число се оказа три хиляди седемстотин осемдесет и две. Долорес Макгайвьр без много шум подаде молбата си за пенсиониране.
Отначало полицията се опита да разпръсне зяпачите, но към седем сутринта беше принудена да издигне барикади, за да възпира събралите се по нейна преценка пет хиляди души. Тълпата всъщност беше портрет на съвременна Америка, а най-зрелищната част от него бяха почитателите на Мики и Малъри, „поколението на брадвата“ — според етикета, избран за тях от списание „Дитейлс“. На възраст от четиринайсет до тридесет години, в субкултура ги обединяваше само външният вид и общото настроение. За жените — впити в ханша дънки и блузи без ръкави и без гръб, плюс изличаващи се татуировки, поставени старателно на съответното място. Първата вълна подражателки беше с изрусени коси, но тези, които търсеха пълно сливане с любимия образ, се насочиха към перуките, чиято цена, под смазващия напор на търсенето, скочи до седемстотин долара. На мъжете се предоставяше по-голям избор по отношение на облеклото, въпреки че без подходящата физика нахаканите моторджии често се превръщаха в мили пухчовци. Истинските вярващи възприеха напълно легендата, че Мики носи бельото на съпругата си; есенната колекция на Калвин Клайн улови посоката на модното увлечение и засенчи конкуренцията с първата си рекламна поява.
Хората, неразполагащи с подходящо тяло или неизгарящи от желание да се превъплътят в идолите си, се ползуваха от услугите на фланелковата индустрия. Моделите, демонстрирани пред съдебната сграда, включваха:
— нелицензирана рисунка на Мики Маус с подивял поглед и пистолет в ръка; надпис — ЗАЩО? ЗАЩОТО ТЕ МРАЗЯ!
— кадър от култовия филм „Суперубийци“, японска анимационна продукция, в който участваха гротескно мускулестият Мики и възбуждащата диви сексуални апетити Малъри; — пародийна реклама за филм със заглавие „Умри!“
— имитация на картина на Рой Лихтенстайн; Малъри, вдигнала гигантски револвер; от устата й, заградени в балонче, излизат думите: НЕ, МАМО! ТИ ИЗХВЪРЛИ БОКЛУКА!!
— черно-бяла мишена; на гърба е написано: УБИЙ МЕ СЕГА.
В настоящия момент шоуто „Американски маниаци“ неоспоримо окупираше първото място в таблоидните класации и Уейн беше замолен от компанията си да отрази събитието в сутрешното предаване, но отговорът му беше „не“. Всъщност точните му думи (според един от вътрешните хора, претендиращ да е подслушал разговора) гласели: „Дори да бях най-големият тъпак на света, нямаше да кажа и две думички за това разстройващо пикочоотделянето ми шоу“. Компанията би отбой — често й се случваше тия дни, когато имаше насреща си Уейн, и му обеща прозорец в десет и половина за обобщение на събитията през деня.
Пробивайки си път през тълпата, той зае мястото си пред камерата. Провери състоянието на зъбите и косата си в огледалцето на Джули, стисна носа си и изпя гамата, за да разгрее гласните си струни, после запръхтя като кон, за да се отпуснат устните му. Скот, операторът, комуто се беше налагало да чисти лещите на обектива от слюнките на Уейн толкова пъти, че не искаше да си го припомня, бързо обърна работния си инструмент в друга посока.
— Днес е денят, в който ще направя промяна — каза Уейн, адресирайки думите си към Скот, или може би към Джули, но забол поглед в камерата, която вече записваше. — От днес нататък повече никакво лицемерие, край на несправедливото оценяване на едни по действията им, а на други — по бездействието. Господи, никога вече! Заявявам, че съм роден свободен и ще умра свободен. Ще живея живота си, както аз си избера да го живея. Ще обичам, когото си избера да обичам. Свободно и без оглед на последствията. Свободен! Свободен! Свободен! Никога вече няма да успеят да ме ограничават, никога!
