Вече знаех, че на Мики и Малъри им изтича времето. Изминаваха все по-малко мили, без определена посока. Гладни вълци, скитащи се из пустинята. Намъкнах се в един евтин мотел и зачаках следващия им удар в компанията на местните момичета и бутилка „Уайлд търки“.
Не ми се наложи да чакам дълго.
Седемнайсетгодишният Джими Люпон се появи на работното си място в „Кемъл Рок Унико“ точно в шест вечерта, с намерението да използва работното си време за подмяна на лагерите на своя „Шевролет Корвет“, модел 68-а година. Задачата беше почти изпълнена към десет часа, когато бедата се отби на бензиностанцията му с желание резервоарът й да се напълни със супер безоловен.
Червен „Додж Чалънджър“. Управляван от Малъри Нокс.
Единствен свидетел е охранителната камера, кацнала високо на прозореца на офиса и описваща широки дъги наляво и надясно. Джими вероятно е знаел за съществуването на камерата; помислил си е колко забавно ще бъде да пусне после касетата на приятелите си и как никой няма да иска да повярва на историята за дългокраката блондинка в мускулестата кола, която се отбила за зареждане и започнала да му се моли да я изчука върху капака на шевролета. Мислел носле, когато родителите му заспят да отскочи до „Ла-зет-бой“.
Когато стигнах, заместникът на шерифа вече беше изгледал лентата. Зърнист черно-бял образ, без звук. На човек обаче изобщо не му беше необходимо да е спец по разчитането на устни, за да схване какво се е случило.
Джими Люпон беше намерен с разкопчан цип и куршум в челото. Проснат на паважа. Кръвта му се смесваше с маслото, изтекло от лагерите.
Шевролет беше олигавен. Тюркоазено металиковите люспици на боята миришеше на Малъри. Отворих устата му: между зъбите му стърчеше косъм от срамни части. Много симпатично момче, сигурно с бая сладурани бе преспал.
Но никоя от тях не му беше постилала толкова твърдо.
Защо обаче Малъри се движеше сама? Къде беше Мики?
Оказа се, че си е играйкал в свой си пясъчник, с друга играчка. Нова заложничка от женски пол, Ели Мейзъл. Пълен боклук от най-долно качество, лика-прилика с Мики. Тя оцеля след нощта в къщата на ужасите „Нокс“. С единия крак в гроба.
Когато я откриха в отводнителния канал под областно шосе N5, лицето й се беше подуло дотолкова, че не можеше да диша през носа. Санитарите от линейката се опитаха да я накарат да запази спокойствие, но това само влоши нещата. Изкълчи едната си ръка в опитите си да се освободи. Тринайсет шева бяха необходими да отстранят последствията, след като ухапа един полицай.
Борчески дух имаше това момиче. Може би затова оцеля.
Изпуших две цигари, докато я качваха в линейката. Присветна. Една секунда, две секунди, три. Буум. Трещящо известие от Господа, че има вероятност да завали. Знаех, че Малъри е наблизо и също брои. Чувах гласа й.
Какво ставаше с техния любовен роман? Небето не беше единственото, което бушуваше. Мики се беше превърнал в звезда. Като всяка нормална звезда, той искаше светлината му да огрее навсякъде. Касетата с Малъри и детенцето от бензиностанцията: тя е уплашена, уязвима.
Каквато и да беше причината, знаех, че ще започнат да допускат грешки. Много скоро.
Дотук те вече бяха изблъскани към второстепенните пътища. Може би дори още по-лошо — чакъл. Хубавото на пустинята, от гледната точка на един човек на закона, е, че през нея минават малко магистрали. Хвани четири изхода и радиусът пада на сто и петдесет километра. Обръчът се затяга.
За да не се срещнем, те трябваше да навлязат в земите на индианците. Можеха да го направят, но нещо ми нашепваше, че няма да издържат дълго. Нещо, свързано със самата земя, не им се връзваше. Там законите на природата не важат в познатия на тях двамата вид. Имаш усещането, че си наблюдаван, непрекъснато те е страх, че има нещо, което е в състояние да ти извади душицата.
Мики и Малъри започваха да губят скорост. Това място, убеден бях, щеше да унищожи спойката им.
На трийсет километра от Галъп — мъртъв велосипедист на магистралата. Единичен изстрел от движеща се кола. Ярките цветове на „Спандекс“-а са го превърнали в страхотна мишена. Въпреки добрия ориентир и стрелбата си я биваше. Бе лежал на шосето по-малко от час — все по-изкъсо придърпвах конците на мрежата си.
Пръстен, сключен около града, и аз в центъра му.
Никакво съмнение. Мики Нокс, тази вечер ще се срещнеш с Джак Сканети, мръснико!
Вечерта всички служители на закона, работещи западно от Ел Пасо, се струпаха в Галъп. В очакване на повикването. Радиовръзки, плътно покриващи района, настръхнали на постовете си оператори. Някакво си местно произшествие събра за нула време седем полицейски коли. Оръжията прищракваха при зареждането. Евентуално за някой тийнейджър, пуснал касетофона си прекалено високо.
Някой от полицаите, оставени на пост в участъка, някой с повече сиво вещество — всеки участък си има такъв, измисли начин всички светофари в града да превключат на червено в случай на скоростно преследване. Само дето не ставаше въпрос за игра на гоненица в екшън. Намирахме се в пустинята Аламо. И на стария Джак Сканети се падаше ролята да се смее последен.
Място не можех да си намеря от вълнение. Всичкото „Уайлд търки“ на света не би могло да ми помогне да се отпусна. Изкарах няколко часа с някакво местно момиче, което намерих в залата за боулинг, но дори и то не можа да намали огъня. Започнах да кръстосвам града като побесняло краставо псе.
Най-накрая паркирах до закусвалнята „Гремпа гранд“.
Два часа кафе, цигари и незначителни разговори. През цялото време бръмченето се усилваше. Все едно че слушаш радиостанция, чийто предавател е развален. Чуват се главно шумове от статичното електричество, разнообразявани тук-там с някой музикален пробив.
Колкото повече се приближавах, толкова повече музика чувах.
Гинис се обади от колата си. Имаше да изгълта още триста километра. Не бяхме на едно мнение по въпроса за запазване на правата им; каза, че престъпниците щели да го сметнат за възможно спасително убежище от закона. „Нищо не е в състояние да ги защити тази вечер“, исках да й кажа. Не и от мен. Тази вечер никой не може да се изправи насреща ми. Изведнъж го почувствах.
Радиото най-сетне, включи на честота, бръмченето достигна максимума си. Измъкнах се от сепарето. Сграбчих телефона и замръзнах до него в продължение поне на десет секунди, без да смея да дишам. Пръстът ми барабанеше по масата. Не можех да се овладея. Огледах се — всичко живо в закусвалнята ме зяпаше, сякаш бях чернилка, на която са й избили чивиите.
Сенките им падаха върху стената. Всички хвърлят сенки върху стената. В средата на помещението виси лампа и лъчът й се върти в кръг, като фар. Зад него се местят сенките на преминаващите.
Само дето никой освен мен не вижда светлината.
После съзирам задното сепаре. Той мести ръце пред лицето си. Наблюдава как сянката им пада върху очите му. Той също вижда светлината. Но никой друг. Бързо го оглеждам — на четиридесет, оплешивяващ, облечен в скапана тениска с Мики и Малъри. Отклонява поглед от светлината, извиква към мен. Не мога да разбера какво вика. Но знам, че е време да тръгвам.
Появи се и моята сянка.
Карам и не го осъзнавам. Не си спомням кога съм запалил колата, кога съм излязъл от паркинга. Просто карам. Състоянието ми се подобрява. Ще се оправя. Не мога да направя разлика между Галъп и Египет, но поне улиците са прави и празни.
Успявам да сортирам материала, постъпил в главата ми. Звукът е пуснат докрай, във всеки смисъл на думата. Не мога да го намаля. Не мога да се абстрахирам от него. Намирах се в центъра на паяжината, точно където се бях инсталирал. А сега някой се беше намъкнал в капана ми.
Намирах ги, без да го осъзнавам. Движейки се по тяхната нишка. Повикването дойде по радиото —
