Молим за Вашето съгласие. Гейлън Енг
(посочен е номерът на факс)
Скъпа Малъри,
Прочетох в „Спин“ как не ви разрешават да имате даже моливи, така че искам да ти кажа, че няма проблем, задето не отговори на писмото ми. Ако си можела, щяла си да го направиш.
Исках само да знаеш, че започнах да излизам с Гарет (пича с пистолета) и той е много по-готин, отколкото си го представях. Истината е, че дълбоко в себе си той е едно малко мече. Той си слага гаднярската физиономия, за да не допусне някой близо до себе си, защото се страхува, че ако допусне някой прекалено близо, ще му причинят болка. В „Саси“ четох същата история преди няколко месеца и сега разбирам напълно какво са искали да кажат с нея.
Тъй че, въпреки че ми се струва смешно, животът ми много се е променил към по-добро от последния път, когато говорихме. Сигурна съм, че на хипнотичната връзка помежду ни се дължи стигането на съвета ти до мен, дори и ти да не го осъзнаваш. Гарет определено беше правилният избор.
Тъй че при всички положения ще те информирам, когато убием родителите ми. В стрелбата ставам все по-добра, така че не мисля, че им остава много време.
Животът е толкова готин.
Малъри,
Ти все още не ме познаваш, но аз съм изпратен, за да ви помогна.
Отначало си мислех, че е точно обратното, защото ти и Мики бяхте хората, които ми помогнахте да съзра Наблюдателната кула през мъглата. Чак сега осъзнавам, че това е било част от много по-сложен план. Трудно е да си представиш колко далеч се простира паяжината или колко здрави са нишките, придърпващи ни един към друг.
Доверете ми се, когато времето дойде и се появя. Оуен
Повече от 1100 писма, адресирани до Малъри Нокс, бяха открити в кабинета на директора на затвора Дуайт Макклъски след смъртта му, неотваряни и непрочетени Официално се води, че Малъри е получила четири пощенски пратки: две списания и две сметки.
13.
За загубените души и изтъргуваните животи времето в Батонгавил се отмерваше от безкрайното опяване на гангстерския рап, диктуващ настроението. По-неспирен и неизменен и от нормалната сърдечна дейност, той проникваше във вътрешностите и превръщаше бедното, безпомощно подобие на воля в съюз с потния страх и вулгарния гняв в грохот, разтърсващ постройката от основите до покрива. Звуковият запис на атмосфера, разкисната от скука, разпъвана от бремето на безкрайните, смазващи часове, минути, секунди, навързващи се един след друг, една подир друга, една след друга, за да се стигне, най-сетне, до момента на преминаването в друг ден. Музиката беше гласът на тази тъмна, паралелна реалност на човешкия дух, която благовъзпитаното общество беше изолирало зад стени от наелектризирана жица и редица въоръжена охрана в жалък опит да омаломощи присъщите и нему най-примитивни импулси. От Батонгавил бягство нямаше.
Двайсет и две годишният затворнически страж Шон Девлин носеше на врата си кръст. Често му се случваше да изпада в двоумение дали вярва или по-скоро не вярва в Бог, докато кръстосваше коридорите на затвора, но не му се искаше да изпада в пълно неверничество и да отдаде душата си на огнената вечност на ада, макар да не вярваше да е много по-неприятна от прекарването на известно време в затвора). Но заплащането беше добро, работното време — в разумни граници, и за здравеняк, висок метър и деветдесет, тежащ сто килограма и с желание честно да си изкарва парите, работата се съпровождаше с поносимо натоварване. Що се отнасяше до задачата да съпровожда и охранява оня, известния от телевизията, Уейн Гейл (който с пристигането си в затвора реши, че е дошъл на оглед в нова жилищна кооперация или нещо подобно) — това може би си беше най-странното нещо, с което на Шон му се беше налагало да се захваща.
Внушителен конвой с екипировка се появи още в пет часа сутринта, въпреки че интервюто беше предвидено за след края на „Супербоул“ същата вечер. Шон беше заложил пари за „Бъфало“, при все че осъзнаваше колко голяма е вероятността да спечели „Далас“; фактът беше показателен за силната му омраза към „Каубоите“. Искаше му се да си прекара приятно неделната вечер с приятелчетата, да пийне няколко бири и да се навика на бъфаловците, задето са такива смотаняци и губят играта още в първата четвъртина, както вероятно щеше да се случи.
Докато ескортираше телевизионния екип по централния коридор към зоната за свиждания, където Уейн щеше да проведе „свалянето на картите“ между себе си и Мики Нокс, както журналистът беше обозначил събитието, Шон получи поредната бележка от Джули, продуцентката на Уейн, за която беше успял да установи, че е без език. Тя неспирно драскаше бележки с влудяващо грозен почерк и му ги връчваше, когато желаеше да научи нещо.
„Тук опасно ли е за жени?“ — искаше да знае тя.
Шон си помисли за Хелън О’Халоран, която познаваше от Баптистката църква в Джолиет и която беше довлечена в Батонгавил на вълните на екстазно видение. Светият Дух я бил изпратил на изкупителна мисия да спаси душите на най-низвергнатите пред Бога грешници. Но това, с което Хелън се сблъска един величествен неделен следобед в глухо разклонение на коридора към крило „Б“, повече напомняше видение от Апокалипсиса. Откъсната за кратко от ескорта си, тя беше подложена на брутално групово изнасилване от съвсем същите грешници, чиито души беше дошла да спасява.
Искреното мнение на Шон беше, че дори на ангелите в Батонгавил Бог би обърнал гръб. Но не искаше да плаши нямата женица.
— Не по-опасно, отколкото в центъра на града — каза той.
Навсякъде смърдеше ужасно, но миризмата често съпровождаше поредното масово издивяване на „осъдените“, както ги наричаше Шон (поне в по-благовъзпитана компания). Те, на свой ред, именуваха стражите „полиция“, без да правят разлика между разните му там гадняри в униформа. Наскоро бяха пребили двама от стражите и директорът Макклъски беше заключил всички в килиите, така че нямаше кой да изхвърля боклука. Без каквато и да било вентилация, в сградата беше горещо и задушно дори през зимата и боклуците просто си седяха в килиите и коридорите и си се разлагаха. В подготовка за пристигането на телевизионния екип затворниците бяха пуснати от килиите и боклукът беше разчистен, но смрадта си оставаше. Пък и в двора имаше още купчинки. Минаването им през залите се съпровождаше с контакти със затворниците, изразяващи се или в подозрителни погледи от страна на последните, или в дрънкането на глупости. На Девлин му се щеше да си ги бяха оставили заключени — неприятностите бяха несравнимо по-малко, докато си стояха по килиите. Той самият отдавна беше оглушал за сълзливите историйки, в съчиняването на които подопечните му бяха майстори. Само бедният добродушко, дошъл отвън, би слушал ококорено как еди-кой си бил несправедливо пъхнат зад решетките или как не знам кой си не бил съден според законоустановените процедури. Понякога Шон се чудеше защо затворът е пълен с чернокожи, пазени от бели, и как би се чувствал той, ако ролите им бяха разменени, но през повечето време се
