стараеше да си избива подобни мисли от главата.
— Кажи ми… Ти беше Шейн, нали? — каза Уейн.
— Девлин. Просто Девлин.
— Точно така. Кажи ми, Девлин. Пристигането на Мики Нокс отрази ли се по някакъв начин на поведението на по-рано въдворените? Нали разбираш — убийства на стражи или други затворници или нещо подобно. От гледната точка на работещия тук.
Девлин само вдигна рамене и каза „не, не особено“. Но ако си струваше да бъде откровен, ако Уейн му вдъхваше доверие, би казал, че нервите му значително се бяха опънали от деня на пристигането на Мики. Целият затвор сякаш беше преминал в състояние на пълна бойна готовност. Човек можеше да го усети по въздуха — понякога горещ, като пристъп на вълнение и отмалялост, които те удрят точно преди да те завладее страхът, а понякога ставаше студен — като ледени пръсти, подскачащи по гръбнака ти. Всички млъкват и се заслушват, защото това, чаканото, дето ще се случи неизбежно, може да се стовари всеки момент и от всяка възможна посока. А тишината правеше страха още по-осезаем. В затворническия живот тишината е сигнал за опасност, затишие пред буря.
А и появата на цялата тая шумна групичка беше гаранция за влошаване на положението. Девлин не можеше да си обясни по каква причина Макклъски е разрешил на тоя човек и неговия екип да се мотаят из затвора, където и без тях си беше достатъчно напечено. Не знаеше защо директорът е разрешил караваната с машинарии и журналисти да спре точно пред затвора и да намъкнат цялото й съдържание вътре, разбърниквайки допълнително и без това надигналата се мътилка. Баща му се беше пенсионирал от Изправителния отдел, но чичо му Върнън все още беше на служба в Батонгавил. Върнън обичаше да казва, че колкото и на лошо да отиват нещата, никога нямало да се стигне до ужасии, както по време на бунта през 75-а. Та той каза на Шон да не се тревожи — двамата Нокс скоро щели да ги разкарат и всичко щяло да се върне към нормалното си състояние. Без Шон да го е питал каквото и да е по въпроса. Съвсем случайно Върнън си беше взел десет дни отпуск, за да отиде на риболов в Колорадо.
— Говори без заобикалки — обади се Уейн. — Искам да знам всичко, дето има да се знае за Батонгавил. — Думата се изтърколи по езика му подчертано сладострастно. На Уейн толкова му хареса начинът, по който прозвуча, че я повтори няколко пъти: — Батонга, Батонга, Батонгавил. Разкажи ми за това място. Разкажи ми за…за… — Той погледна към Джули за помощ и тя му написа търсеното понятие на секундата. — Точно така, за духа. Предай ми с твои думи духа на това място. Искам да знам как ще се чувствам, ако ми отнемат свободата, прегазен от жестоките колела на американската съдебна система. — Уейн продължи, увлечен в рапсодията на собствената си проза, но Шон пропусна основната част и заключението, защото по портативната му радиостанция започнаха да текат заповедите на дежурния офицер, а именно да задържи екипа в коридора.
— Защо спираме? — попита Уейн, вибриращ от нетърпеливо очакване. — Нещо да не се е издънило? Нещо, което криете от нас? Нещо, което не трябва да видим?
— Не — обясни Шон. — Затворниците от ООО отиват в столовата и на никого не е разрешено да влиза в контакт с тях.
Джули измъкна с рязко движение химикалка и започна с бясна скорост да драска нова бележка, но Уейн беше по-бърз.
— ООО? Какво означава това? Съкращение за някакъв вид политически затворници? Лишени от някакви права? Да не би администрацията на затвора да се опитва да ги лиши от правото им на достъп до средства за масово осведомяване? — забълва Уейн тревогите си като картечница. Положителният отговор на последния му въпрос идеално се връзваше със заплануваната встъпителна част на интервюто.
— Не — каза Шон. — ООО означава „отделно охраняван отряд“. Доносниците, на които ще им прережат гърлата, ако се смесят с общата маса, и по-възрастните затворници, които просто не искат да се разправят с тарторите на отделните блокове.
— Искаш да кажеш, че те са се отделили там по собствено желание? — попита невярващо Уейн. — Страхотно. Имаш да ми разправяш много, много още — допълни той, без в действителност да очаква продължение на обяснението. Закрачи отново през грамадното, с пет нива килии, крило „Б“.
Намираха се в най-дългия от затворите с коридорна структура в цялата страна — в него излежаваха присъдите си стари и закоравели типове. Кариерните килии бяха пълни с по-пиперливи от тях хлапаци, които по-често прибягваха до насилие, затова пък редките избухвания на старците винаги завършваха с нечие погребение.
— Какво е направил тоя? Ами този? Ами този? — опитваше се да изкопчи пикантна информация Уейн с най-умолителния си глас. — Божичко, ще се побъркам! Толкова е… толкова е… истинско.
Шон го осведомяваше за това-онова, докато се движеха по определения им маршрут:
Килия N 2543 — Реймънд Соджак. Възраст — петдесет и шест, един от малцината бели в крило „Б“. Осъден през януари 1993 година за убийството на съпругата и двете си деца, с нож, в предградията на Чикаго. Счетоводител, който никога преди това не е извършвал по-сериозно нарушение от неправилно паркиране; пледирането му за невменяемост, дължаща се на непоносимия товар на финансовото осигуряване, е отхвърлено от съдебни заседатели с неговата професия. След пристигането си в Батонгавил Реймънд твърди, че е намерил Бога и се е разкаял за греховете си. Времето си прекарва в подпомагане дейността на затворническия свещеник, осигуряващо му допълнителни привилегии, които останалите затворници не ползват. — Девлин беше настроен скептично по отношение прозренията на човечеца, но не се впрягаше особено, защото не му влизаше в работата.
Килия N 2544 — Ал Форестър — Големия. Втори човек в най-голямата престъпна група в страната. Висок метър и деветдесет и пет, не го хваща скалата на теглилката в кабинета на лекаря на затвора, а тя отчита тежести до сто и петдесет килограма и никой не може да каже точно колко е разликата в повече. При появата на нови птички в крило „Б“, които успяват да събудят интереса на Големия Ал, той изпраща помощника си Дейв Макмилан — Бесния. Дейв формулира пред нежния подрастващ следната покана: да прави компания на Големия Ал в килията му преди заключване същата вечер. Преимущества, произтичащи от посещението там — „Той ще те натъпче с толкова «медикаменти», че вероятно нищо няма да усетиш.“ Неприятности, произтичащи от неотиването — „Всичките ти най-важни кокали ще бъдат строшени.“ Големия Ал е привърженик на сериозните и болезнени фрактури, преимуществено на бедрените кости. Съветът на Бесния към поредната любов на Големия Ал е: „Ухай на хубаво и облечи нещо фриволно“.
Килия N 2544 — Акоста Тънкия. Шестнайсетгодишен, никой не би му дал и ден повече от дванайсет. Осъден за застрелването на друг тийнейджър с цел да се сдобие с якето му; пристигнал в Батонгавил без никаква връзки с някаква банда, която да попречи на превръщането му в пасивен сексуален партньор на Големия Ал или на когото и да било друг. „Момче от типа на тия, дето ги намираш някой ден увесили се с чаршаф от тавана“ — беше коментарът на Девлин.
Килия N 2556 — Девлин го беше обозначил с прякора Пакостника. За първи и последен път се беше поинтересувал каква е точно причината, довеяла този осъден в Батонгавил. „Работата ми е много по-лека, ако не се интересувам“ — каза Девлин.
Килия N 2558 — Оуен Трафт. Със сигурност не може да се оприличи на типа затворник от Батонгавил. Прекалено обикновен. Докато минаваха покрай килията му, Оуен се изправи, сграбчи решетките и извика: „Ти си Уейн Гейл! Май тук не е толкова истинско, както по телевизията, а, господин Гейл?“ Девлин помисли, че става дума за някаква шега или задявка, но дори и така да беше, коментарът беше поднесен без всякаква ирония. Колкото да те побият тръпки.
Но Уейн не чу и думичка, пътешествайки си щастливо замаян по коридора, а пък и тъкмо в това време разговаряше по клетъчния телефон, който по принцип би трябвало да му бъде конфискуван на портала. Не се разрешаваше внасянето им на територията на мястото за лишаване от свобода, но стражите на портала, чиято задача беше да не допуснат вмъкването на каквато и да е машинария, бяха затънали в работа, когато се появи Уейн. Филмовият продуцент Дон Мърфи точно в този момент поставяше основите на мощен
