холивудски проект, и това се изразяваше в искането му да се срещне с Мики Нокс преди мозъчните полукълба на Нокс да бъдат фатално увредени от затворническия престой и докато е все още в състояние да подпише собственоръчно договор за продаване правата за драматизирането на своя живот. Уейн завиждаше на Мърфи за реномето му на пръв проектоизготвител — най-гадното копеле в Холивуд и в по- нормална обстановка би го качил на бесилката, задето препикава негова територия, но това можеше да почака до следващия път, когато го засече с някой педал във „Вавилон“. Така че реши да си спести всякакви „благословии“ и мълчаливо отправи благодарност към Мърфи за съдействието му да си внесе клетъчния телефон.
Докато Уейн, прочее, се носеше из крило „Б“, следван от излиянията на Оуен Трафт, Девлин разбра, че вниманието му е напълно погълнато от водения разговор с гаджето му Минг — до степен, че Уейн бе глух и сляп за всичко останало. Изглежда, Минг не се радваше много на последния си подарък от Уейн и беше склонна да го смени за нещо друго.
— Да я смениш ли? Това е огърлица от „Тифани“, не самолетен билет! — изкрещя възмутеният Уейн.
Ако не беше чак толкова зает с разговора, имаше вероятност да осъзнае, че затворникът, чийто лудешки вцепенен поглед го следваше по коридора, беше не някой друг, а същият Оуен Трафт, заради когото рейтингът на основната му конкурентка Опра Уинфри беше хвръкнал до небесата. Инцидентът беше превърнал коняка в най-добрия и единствен приятел на Уейн в продължение на цял месец и може би би го докарал до пълно отчаяние от живота, ако се бе постарал да добие и най-ограничена представа за Оуен. Но една от чертите на Уейн, за която можеше да се говори със сигурност, беше сериозната липса на досетливост, така че той никога не осъзна, че срещата им в Батонгавил не е чисто съвпадение.
Темата за деня беше „Жени, които обичат твърде много“ — стара, колкото света, но продължаваща да служи като примамка за гости и специалисти, неспособни да организират свое собствено шоу. Опра се появи на сцената на фона на гърмяща тематична музика. От нея камерата препусна през възхитените почитатели, ръкопляскащи главно за да се радват на шума, произвеждан от ръцете им, шум, подобен на океански прибой в скалист бряг. Както в повечето дни, аплодисментите траяха около дванайсет секунди, преди водещата да изстреля първия си въпрос:
— Жени, не ви ли се е случвало да се чудите дали не обичате мъжа си твърде много? Днес ще разговаряме с три жени, които са поставили мъжете си на любовна диета, и ще научим от експерт как да разбираме, когато се отнасяме с мъжа си по-добре, отколкото заслужава. С мен ли сте на това обсъждане, жени?
Жените в публиката изпискаха жизнерадостно, няколко домакини по потници заклатиха ръце над главите си като момичета от подгряваща агитка, изпаднали в транс. Надписът „аплодисменти“ продължаваше да мига.
— Виждам, че днес шоуто е на жените. Права ли съм? — Опра се обърна с лице към камерата. — Хей, вие, момичета, които си имате гаджета и ни гледате, приближете стола си до телевизора, защото днес има доста неща, за които да си поговорим.
След четири дирижирани въпроса, три сълзливи признания и две прекъсвания за реклами Опра даде зелена светлина на въпросите от публиката. Оуен разпозна първите две жени, които беше забелязвал поне два пъти досега да взимат участие в шоуто. Бяха прекалено спокойни и маниерни, за да са аматьорки.
Оуен държа ръцете си вдигнати през цялото време на задаването на въпроси, но Опра си избираше жени, които се изправяха или махаха с ръце като откачени, за да отвърнат на току-що казаното от друг гост.
После, отначало неясно, той започна да го чува: пулсиращ звук с толкова широка амплитуда, че почти не можеше да бъде доловен — като думкане на тимпани в отдалечена зала. С приближаването му стана доловима и остротата му; пулсирането набираше сила и се предшестваше и следваше от драскането на дръжката на метла по цимент. Имаше и акорд, отделящ се с височината си. Като ехо, като сянка на основния звук. Оуен разтърка очи, погледна напред и видя източника по-ясно от всякога.
Кълбо от светлина висеше в центъра на сцената и се носеше в свое собствено пространство, без да се засича с други предмети. Пулсът се излъчваше от ослепителния сноп на прожектора при кръженето му — описваше триста и шейсет градуса. Оуен се огледа, но явно никой не забелязваше кълбото — щастливите идиоти бяха слепи за Наблюдателната кула, появила се под носа им.
Точно при поредното завъртане на Опра Оуен вдигна ръка. Тя го улови с периферното си зрение и пристъпи назад към него. Ръката й направи жест, за да го предупреди да изчака предишния изказващ се да завърши, но Оуен се изправи. Беше само на сантиметри от нея и долавяше аромата на парфюма и лака й за коса. Публиката възнегодува шумно срещу нахалството му, но Опра Уинфри тикна микрофона в лицето му и му кимна да говори. Адреналинът го удари в главата със силата на куршум.
— Аз… ъ-ъ… имам в-в-в-въпрос.
— Давай.
Времето се разду като балон пред очите му, вперени във въртящата се светлина. Спечелените секунди му дадоха възможността да се види в монитора, да види оредялата си коса, през която преминаваха лъчите на студийното осветление. Разполагаше с достатъчно време да бръкне в джоба на якето си и да нагласи удобно ръката си около ръкохватката. И с предостатъчно време да преглътне и да каже чисто и ясно:
— Просто исках да знам дали смъртта е болезнена.
И измъкна малкия сребрист пистолет с малките му сребристи куршуми. Вдигна го с абсолютно изпъната ръка. Прицели се в двойката, намираща се най-далече вляво от него. И стреля.
Все едно че използваше дистанционно управление. Но от по-шумните. Едно след друго телата на разказвачките в шоуто отскачаха рязко напред или назад, ударени от куршум съответно в гърдите или главата. За човек, който не е хващал оръжие през живота си, Оуен стреляше с впечатляващо смъртоносна точност. Нечовешка, според определението, дадено от един следовател по-късно.
Оуен сякаш беше камък, хвърлен сред публиката — около него започна да се разширява кръг празно пространство: тълпата панически се разбяга. Майки и дъщери се газеха и прескачаха, и се свиваха между редовете и под седалките. Излишни притеснения. Пистолетът даваше възможност само за четири изстрела, след които Оуен се опита да връчи все още димящото оръжие на Опра, но тя вече се изтегляше на четири крака нагоре по стълбите и по-далеч от него.
Тълпата и телевизионният екип се заблъскаха към вратите, а Оуен си седна спокойно на стола в очакване на полицията. Не оказа абсолютно никаква съпротива, когато го проснаха по лице върху килима и щракнаха белезниците зад гърба му — толкова стегнато, че кръвта престана да циркулира в китките му. Но дори и да го удряха, да го ритаха, да плюеха в лицето му, той нямаше нищо да отрича и щеше да положи всички усилия, за да изглежда напълно нормален, когато признае вината си.
Съдебната процедура беше бърза и след по-малко от месец Оуен Трафт се оказа там, където искаше да бъде — зад решетките на Батонгавил. Местопребиваването на Мики Нокс. А за тази вечер и на Малъри Нокс, защото на следващия ден двамата щяха да бъдат откарани в психиатричната клиника „Нистрьом“ или, иначе казано, „Пристанът за лоботомици“. Докато следеше с поглед как Уейн Гейл изчезва по коридора, Трафт се изпълваше с увереност, че съдбата е подготвила и насочила пътя му към Батонгавил. Някакъв дух беше влязъл през портала заедно с Уейн и камионите с апаратура и сега това можеше да се почувства из целия затвор. Тихо, неизразимо вълнение, затворена електрическа верига от неспокойствие, излъчващо се от стените на килиите и залите. Той нямаше представа какво точно си е наумила съдбата по отношение на него, но откакто беше чул гласовете, които му казаха да зареже работата си и да си купи пистолета чак от Чикаго, пресичайки цялата страна, тя не го беше подвеждала. Дори в момента гласовете все повече се извисяваха в мозъка му, но думите им бяха все още неразбираеми.
Каквото и да предстоеше, предстоеше скоро.
14.
Докато екипът на Уейн Гейл наближаваше Батонгавил, самолетът на Катрин Гинис се приземи в Албъкърк, Ню Мексико.
През дванайсетте месеца, изтекли след залавянето на Мики и Малъри Нокс, Катрин Гинис беше изчела
