лице. „Да речем — казал скъперникът, — че симптомите му са такива и такива; в такъв случай какво бихте го посъветвали да вземе, докторе?“ „Какво да вземе ли? — рекъл Абърнети. — Ами да вземе съвет от лекар, разбира се.“
— Само че — каза префектът малко смутен — аз съм напълно готов да приема съвет срещу заплащане. Наистина бих дал петдесет хиляди франка на оня, който ми помогне в тази работа.
— В такъв случай — отвърна Дюпен, като отвори едно чекмедже и извади чекова книжка, — можете да ми попълните чек за споменатата сума. Когато го подпишете, ще ви предам писмото.
Аз бях смаян. Префектът изглеждаше като гръмнат. Няколко минути той остана безмълвен и неподвижен, Вторачен недоверчиво В приятеля ми със зяпнала уста и очи, които сякаш щяха да изскочат от орбитите; после като че ли се поокопити, грабна едно перо и като ту се спираше, ту се блещеше, най сетне попълни и подписа чек за петдесет хиляди франка и го подаде през масата на Дюпен. Последният го огледа внимателно, сложи го в портфейла си, после откопча една escritore5, извади оттам някакво писмо и го подаде на префекта. Полицейският служител го грабна, сияейки от радост, отвори го с трепереща ръка, хвърли бегъл поглед на съдържанието му, след това скочи, втурна се към вратата и накрая безцеремонно изхвръкна от стаята и от къщата, без да пророни нито дума от момента, когато Дюпен му поиска да попълни чека.
Щом префектът си отиде, приятелят ми се впусна в обяснения.
— Парижките полицаи — каза той — са по своему изключително способни. Те са упорити, находчиви, хитри и подробно запознати с всичко, което изисква служебният им дълг. Затова, когато Г. ни разказваше обстойно как претърсвал помещенията в дома на Д., аз му повярвах напълно, че е извършил диренето както трябва… доколкото е било във възможностите му.
— Доколкото е било във възможностите му ли? — учудих се аз.
— Да — отговори Дюпен. — Взетите мерки са били не само най добрите в случая, но и изпълнени с абсолютна точност. Ако писмото е влизало в обсега на диренията им, тези юнаци несъмнено щяха да го намерят.
Аз само се засмях… ала Дюпен, изглежда, говореше съвсем сериозно.
— Тъй че мерките — продължи той — са били сами по себе си и добри, и добре изпълнени; недостатъкът им е, че са неприложими в случая и спрямо въпросния човек. Префектът има някои извънредно находчиви похвати, нещо като Прокрустово ложе6, на което се мъчи да смести проектите си. Но той непрекъснато греши, като или прекалено много се задълбочава, или подхожда твърде плитко към въпросната работа, а доста ученици са по-разсъдливи от него. Познавах един такъв, едва осемгодишен, който предизвикваше всеобщо възхищение с умението си да отгатва в играта „чифт или тек“. Тази игра е много проста и се играе с топчета. Единият играч държи в шепата си няколко от тези дрънкулки и пита другия чифт или тек е броят им. Ако отгатващият познае, печели едно топче; ако сгреши, губи едно. Хлапакът, за когото става дума, обираше всички топчета на съучениците си. Разбира се, той си имаше определен принцип за отгатване, който се състоеше просто да наблюдава и преценява съобразителността на противниците си. Да предположим, че противникът му е кръгъл глупак, който, вдигайки стиснатия си пестник, пита: „Чифт или тек?“ Нашият ученик отговаря: „Тек“ и губи; но втория път печели, защото тогава си мисли така: „Първия път този глупчо имаше чифт, а пипето му стига дотолкова, че втория път да ги направи тек. Затова ще кажа тек“. Казва „тек“ и печели. Ала с глупак, стоящ едно стъпало по-високо, разсъждава така: „Това приятелче знае, че първия път отгатнах, като казах «тек», а втория път инстинктивно ще му хрумне като на първия глупчо просто да замени «тек» с «чифт»; но като разсъди, ще види, че този вариант е твърде прост, и накрая ще реши пак да бъде «чифт». Затова аз ще река «чифт».“ Казва „чифт“ и печели. Та какъв е в последна сметка този начин на разсъждение у ученика, когото приятелите му са кръстили „късметлията“?
— Чисто и просто — отвърнах — отъждествяване на собствения си интелект с интелекта на противника.
— Точно така — потвърди Дюпен, — и когато запитах момчето как постига пълното отъждествяване, на което дължи успеха си, получих следния отговор: „Когато поискам да разбера доколко умен или глупав, или доколко добър или лош е моят противник, или какво мисли в момента, мъча се да изобразя на лицето си по възможност най-точно неговото изражение, а после чакам да видя какви мисли или чувства ще възникнат в главата или сърцето ми, съответствуващи или съвпадащи с изражението ми.“ Този отговор на ученика лежи в основата на цялата лъжлива дълбокомъдрост, която се приписва на Ларошфуко7, на Лабрюйер8, на Макиавели9 и на Кампанела10.
— А отъждествяването на собствения интелект с интелекта на противника — казах аз — зависи, ако те разбирам правилно, от точното оценяване на противниковия интелект.
— В практически смисъл действително зависи от това — отговори Дюпен, а префектът и помощниците му грешат толкова често, първо, защото не умеят да се отъждествяват по този начин, и, второ, защото неправилно преценяват или въобще не преценяват интелекта на човека, с когото имат работа. Те изхождат само от собствените си представи за находчивост и когато търсят нещо скрито, си служат единствено с похватите, с които самите те биха го скрили. В едно отношение са прави: че собствената им находчивост е точно отражение на находчивостта на мнозинството; ала когато хитростта на отделния престъпник се различава по характер от тяхната, естествено престъпникът ги надхитря. Това става винаги когато тя превишава тяхната, а много често и когато е под тяхната. Принципът на разследванията им е неизменен; подтиквани в най-добрия случай от някакво изключително положение… от някаква необичайна награда… те разширяват или преувеличават своите стари практически похвати, без да ги изменят по принцип. С какво например в случая с Д. е променен принципът на действие? Какво са всички тези пробивания, сондирания, прослушвания, огледи с микроскоп и деления на повърхността на сградата на маркирани квадратни сантиметри — какво е всичко това, ако не довеждане до крайност на прилагането на един-единствен принцип или съвкупност от принципи за разследване, основаващи се на една–единствена съвкупност от представи за човешката находчивост, с които префектът в резултат от дългогодишна служебна практика е свикнал? Не виждате ли, че за него е напълно естествено всички да крият писмата си ако не в дупка, пробита със свределче в крака на стола, то поне в някаква по-скришна цепнатинка или кътче, подсказани от същия начин на мислене, който би подтикнал човека да скъта писмо в дупка, издълбана в крака на стол? И не виждате ли също, че такива recherches11 скривалища подхождат само за обикновени случаи и към тях биха прибягнали само обикновени интелекти; защото във всички случаи на укриване, разполагането на предмета — разполагането му по този recherche начин — се разбира от само себе си и човек може веднага да се досети за него; тъй че откриването му зависи не от съобразителността, а единствено от усърдието, търпението и решителността на търсачите; когато пък случаят е важен — или, което от гледна точка на полицая е едно и също, наградата е голяма, — въпросните качества никога не лъжат. Сега разбирате какво имах предвид, когато казах, че откраднатото писмо е скрито някъде в обсега на диренията на префекта — с други думи, ако принципът на скриването съвпадаше с принципите на префекта, намирането му би било сигурно. Този служител обаче е бил напълно заблуден, и основната причина за поражението му се крие в предположението, че министърът е глупак, понеже се е прочул като поет. Всички глупци са поети, смята префектът и единствената му грешка е в non ditributio medii12, поради което заключава, че всички поети са глупци.
— Но той ли е всъщност поетът? — запитах аз. — Доколкото зная, те са двама братя, и двамата спечелили слава в литературата. Мисля, че министърът има научен труд за диференциалното смятане. Той е математик, а не поет.
— Грешите. Аз го познавам добре — той е и едното, и другото. Като поет и математик сигурно разсъждава добре; само като математик изобщо не би могъл да разсъждава и така лесно би попаднал в ръцете на префекта.
— С тези разсъждения, които противоречат на общо разпространените схващания — рекох, — вие ме учудвате. Нима искате да опровергаете потвърдената от векове истина: че математическият ум винаги се е смятал за ум par excellence13.
— Il у a a parier — отговори Дюпен, цитирайки Шамфор14 — que toute idee publique, toute convention recue, est une sottise, car elle a con venue au plus grand nombre15. Съгласен съм с теб, че математиците са положили немалко усилия
