да разпространят всеобщата заблуда, за която намеквате и която си остава заблуда, колкото и да я представят за истина. С вещина, която би послужила за по полезна цел, са въвели например термина „анализ“, приложим към алгебрата. Французите са виновни за тази заблуда; но ако терминът има някакво значение, ако думите придобиват ценност при употреба, тогава „анализ“ е равнозначно на „алгебра“, така както латинското „ambitus“16 значи „амбиция“, „religio“17 „религия“ или „homines honesti“18 — почтени хора.
— Чувствувам, че ще се скарате с някой от парижките алгебристи — казах аз; — но продължавайте.
— Аз оспорвам полезността и оттук — ценността на оня разум, който се култивира в някаква специфична форма извън абстрактно логичната. Отхвърлям по-специално разума, развит чрез изучаване на математиката. Математиката е наука за формата и количеството, математическото разсъждение е просто логика, приложена в наблюдения върху формата и количеството. Голяма грешка е да се мисли, че дори истините на така наричаната чиста алгебра са абстрактни или общовалидни истини. А тази грешка е толкова колосална, че ме учудва всеобщото и разпространение.
Математическите аксиоми не са аксиоми на всеобщата истина. Това, което е вярно за науката на отношенията — за формата и количеството, често е дълбоко погрешно, що се отнася до морала например. В тази наука обикновено излиза, че сумата на частите не се равнява на цялото. Тази аксиома не е вярна и в химията. Не е вярна и когато се определя мотивът на действието, защото два мотива, всеки с определена стойност, при събирането им не придобиват непременно стойност, равна на сумата на събираемите. Има много други математически истини, които са истини само в границите на науката за отношенията. Но математикът по навик изхожда от ограничени истини, като че ли те имат абсолютно всеобщо приложение — така всъщност мисли цял свят. Брайънт19 в своята научно много издържана „Митология“ споменава за подобен източник на заблуда, като казва, че „макар никой да не вярва в езическите митове, ние все забравяме това и правим изводи от тях, като че са съществували реално“. Алгебристите обаче, самите те езичници, вярват в „езическите митове“ и черпят изводи от тях не толкова от разсеяност, колкото от необяснимо умопомрачение. С една дума, не съм срещал досега нито един математик, комуто да може да се разчита извън съвпадащите корени или който тайно да не вярва, че x2 + px е абсолютно и безусловно равно на q. Опитайте се, ако обичате, да кажете на някой от тези господа, че според бас може да има случаи, когато x2 + px съвсем не е равно на q и след като му обясните какво имате предвид, бягайте колкото се може по-далеч от него, защото положително ще се постарае да ви обори.
— Мисълта ми е — продължи Дюпен, когато аз направо се изсмях на последните му думи, — че ако министърът беше само математик, нямаше да има нужда префектът да ми дава този чек. Аз обаче знаех, че е едновременно и математик, и поет, затова нагодих подхода си към тия негови качества, съобразявайки се при това със заобикалящите го обстоятелства. Знаех също, че е придворен и на всичко отгоре смел интригант. Такъв човек, помислих си аз, не може да не познава обичайните методи за действие на полицията. Не може да не предугади — и събитията доказаха, че е предугадил — устроените му засади. Непременно е предвидил, разсъждавах аз, тайните обиски в жилището си. Честите му отсъствия нощем от къщи, които били добре дошли за префекта, понеже смятал, че му гарантират успех, за мен бяха само хитрости, целящи да дадат възможност на полицията да извърши щателен обиск и така по-скоро да и внушат убеждението, до което Г. фактически стигнал накрая — убеждението, че писмото не е в къщата. Чувствувах също, че целият низ от мисли непременно ще мине през главата на министъра. А това неминуемо ще го накара да се отнесе с презрение към всички обикновени скривалища. Той, разсъждавах аз, не може да бъде толкова глупав да не съобрази, че и най-скришните и потайни кътчета на къщата му ще бъдат отворени като най-обикновен долап пред очите, сондите, свределите и микроскопите на префекта. С една дума разбирах, че ходът на събитията, ако не и разумът, ще го принуди да избере простотата. Сигурно си спомняте как се превиваше от смях префектът, когато при първата ни среща подхвърлих, че може би тази загадка го измъчва толкова само защото е много очебийна.
— Да — рекох, — спомням си добре, че му стана весело. Даже помислих, че ще припадне от смях.
— Материалният свят — продължи Дюпен — изобилствува с пълни аналогии на нематериалния; затова реторичната догма, че метафората или сравнението могат не само да украсят описанието, но и да подкрепят доводите, понякога се смята за чиста истина. Принципът за vis inertiae20 например привидно е еднакъв във физиката и метафизиката. Докато в първата може достоверно да се каже, че голямо тяло по-трудно би могло да се приведе в движение от малко и че полученият в резултат от това импулс е пропорционален на тази трудност, също толкова достоверно може да се каже във втората, че интелекти с по-голям капацитет, макар и по-енергични, по-постоянни и по- динамични в своето движение от по-низшите интелекти, все пак по-трудно се раздвижват и отначало са по-смутени и по-колебливи. И още нещо: забелязвали ли сте кои фирми над вратите на магазините най привличат вниманието?
— Никога не съм се замислял — казах аз.
— Има една игра на отгатване — продължи Дюпен, — която се играе над карта. Единият играч кара другия да намери определена дума — име на град, река, държава или империя, — изобщо каквато и да е дума върху пъстрата и заплетена повърхност на картата. Който е новак в играта, обикновено се мъчи да обърка противника си, като го кара да търси имена, отпечатани с най дребен шрифт; но опитният избира такива думи, които с едрите си букви се простират от единия до другия край на картата. Те именно, подобно на прекалено едрите фирми и плакати на улицата, убягват от вниманието тъкмо защото са прекалено очебийни; тук физическата слепота съответствува точно на духовното заслепление, в резултат на което умът пропуска да забележи ония неща, които са прекалено натрапчиво и осезаемо очевидни. Но това е, изглежда, извън интелектуалните възможности на префекта. На него никога не му е минавало през ум, че е вероятно, дори възможно министърът да е сложил писмото точно под носа на всички, смятайки, че така най-добре ще попречи някому да го забележи.
Но колкото повече размишлявах върху дръзката, безцеремонна и изтънчена находчивост на Д., върху това, че документът трябва винаги да бъде под ръка, ако иска да го използува както трябва, и върху безспорните доказателства, получени от префекта, че документът не е скрит в обсега на обичайните дирения на този сановник, — толкова повече се убеждавах, че за да скрие това писмо, министърът е трябвало да прибегне до прост и хитър похват — изобщо да не се опитва да го скрива.
Изпълнен с тези мисли, аз се снабдих със зелени очила и една прекрасна утрин съвсем случайно се отбих в дома на министъра. Заварих Д. вкъщи да се прозява, да се излежава, да се шляе както винаги и да се преструва, че страшно скучае. Той е може би най енергичният човек на днешния свят… но само когато никой не го гледа.
За да му подражавам, оплаках се от слабото си зрение, поради което се налага да нося очила, под прикритието на които предпазливо и внимателно огледах цялата стая, привидно погълнат единствено от разговора с моя домакин.
Особено внимание обърнах на голямото писалище, до което той седеше и на което лежаха в безредие най различни писма и други книжа, един-два музикални инструмента и няколко книги. Обаче след продължителен и много щателен оглед не забелязах тук нищо, което да буди особено подозрение.
Най-после очите ми, обхождайки стаята, се спряха на евтина филигранна картонена поставка за визитни картички, окачена с мръсна синя панделка на малка месингова топка точно под полицата на камината. В тази поставка, която имаше три или четири преградки, бяха пъхнати пет шест визитни картички и едно единствено писмо. Последното беше доста зацапано и измачкано. То бе скъсано през средата, сякаш първоначално са искали съвсем да го накъсат като безполезно, а после, размисляйки, са го оставили. То имаше голям чер печат, на който много ясно личеше монограмът на Д., и беше адресирано със ситен женски почерк лично до Д., министъра. Писмото беше пъхнато небрежно и дори като че ли презрително в една от най-горните преградки на поставката.
Щом съзрях това писмо, моментално се досетих, че е именно търсеното. Разбира се, на вид то се различаваше напълно от писмото, чието подробно описание ни бе чел префектът. Тук печатът беше голям и чер, с монограма на Д.; другото имаше малък червен печат с герба на херцог С. Това беше адресирано до министъра с дребен женски почерк; онова до някаква кралска особа, със смел и решителен почерк; само по размери съвпадаха. Но очебийността на тези различия, която беше прекомерна, замърсеността, оваляният,
