Едгар Алън По
Откраднатото писмо
Nil sapientiae odiosius acumine nimio1
Една ветровита вечер през есента на 18… година, малко преди смрачаване, имах двойната наслада да размишлявам и да пуша с лула от морска пяна в компанията на моя приятел Ш. Огюст Дюпен в малката му библиотека, или по право килер за книги au troisieme, No, 33, Rue Dunot, Faubourg St. Germain2, в Париж. Поне един час пазихме дълбоко мълчание, напрегнато и всецяло погълнати, както би се сторило на случаен наблюдател, в съзерцаване на виещите се кълба дим, които правеха въздуха в стаята задушен. Що се отнася до мен обаче, аз обмислях някои въпроси, които бяха тема на разговора ни в началото на вечерта; имам предвид аферата на улица „Морг“ и тайната около убийството на Мари Роже. Ето защо предположих, че е съвпадение, когато вратата на стаята се отвори и влезе нашият стар познат мосьо Г., префект на парижката полиция.
Посрещнахме го сърдечно, защото макар че в някои отношения не ни беше приятен, той беше много забавен човек, а и не бяхме го виждали от години. Тъй като стояхме на тъмно, Дюпен веднага стана да запали лампа, но пак седна, без да направи това, защото Г. каза, че е дошъл да се посъветва с нас, или по-право да иска мнението на моя приятел по някаква служебна работа, която му причинявала големи главоболия.
— Щом въпросът изисква размишление — забеляза Дюпен, който се канеше да запали фитила, — по- добре да го разгледаме на тъмно.
— Още едно от странните ви хрумвания — каза префектът, който имаше навика да нарича „странно“ всичко, което му беше непонятно, и поради това живееше в свят, гъмжащ от „странности“.
— Точно така — отвърна Дюпен, като подаде на госта си лула и побутна към него едно кресло.
— Какво Ви затруднява в момента? — запитах аз. — Надявам се, че не е пак убийство?
— О, не, нищо подобно. Всъщност работата е много проста и не се съмнявам, че ще можем и сами да се справим добре с нея; но после си помислих, че Дюпен ще иска да чуе подробностите около нея, защото е изключително странна.
— Проста и странна — повтори Дюпен.
— Да, така е… но не съвсем. Истината е, че всички сме много озадачени, понеже случаят е толкова прост, а пък съвсем ни е объркал.
— Може би ви се изплъзва именно поради своята простота — каза моят приятел.
— Не говорете глупости — отвърна префектът, смеейки се от все сърце.
— Може би тайната е твърде прозрачна — каза Дюпен. — О, боже мой! Що за хрумване!
— Твърде очевидна.
— Ха-ха-ха! Ха-ха-ха! Хо-хо хо! — кикотеше се нашият гост, много развеселен. — Ох, Дюпен, ще ме уморите!
— Но в края на краищата каква е работата? — запитах аз.
— Ей сега ще ви я разкажа — отговори префектът, като изпусна замислено дълга, равномерна струя дим и се намести в креслото. Само с няколко думи, но преди да започна, искам да ви предупредя, че тази работа изисква пълна тайна и че по всяка вероятност ще загубя длъжността, която заемам, ако се разчуе, че съм я споделил с някого.
— Продължавайте — рекох.
— Или недейте — обади се Дюпен.
— И тъй, получих поверителни сведения от много високо място, че от кралските покои е откраднат някакъв извънредно важен документ. Крадецът е известен — в това няма никакво съмнение: видели са го, като го взема. Известно е също, че документът все още се намира у него.
— А как е станало известно? — попита Дюпен.
— Проличава ясно — отговори префектът — от естеството на документа и от липсата на някои последици, които биха възникнали веднага, ако излезе от ръцете на крадеца, тоест ако го използува за целта, която си е поставил.
— Говорете по-конкретно — забелязах аз.
— Хм, мога да кажа само, че документът дава на притежателя му известна власт в определена област, където тази власт има огромно значение. — Префектът имаше голяма слабост към дипломатическия жаргон.
— И все пак не ми е съвсем ясно — каза Дюпен.
— Така ли? Вижте какво. Разкриването на този документ на трето лице, чието име няма да споменавам, ще засегне честта на една много високопоставена особа, а това обстоятелство осигурява на притежателя на документа власт над знатната особа, честта и спокойствието на която по този начин са застрашени.
— Но тази власт — намесих се аз — ще зависи от това, дали крадецът знае, че е известен на пострадалата. Кой би се решил…
— Крадецът — каза Г. — е министър Д., който би се решил на всичко, подобаващо или неподобаващо за един мъж. Кражбата е извършена колкото хитро, толкова и смело. Въпросният документ — ще кажа направо, става дума за писмо — бил получен от ограбената особа, когато се намирала сама в кралския будоар. Докато го четяла, изведнъж влязло друго високопоставено лице, от което искала непременно да го скрие. След като безуспешно се опитала да пъхне набързо писмото в едно чекмедже, била принудена да го сложи отворено на масата. То било обаче обърнато с адреса нагоре и тъй като по този начин съдържанието му останало скрито, не направило впечатление. В този момент влиза министър Д. Острият му поглед незабавно забелязва писмото, познава почерка, с който е написан адресът, вижда смущението на получателката и отгатва нейната тайна. След някои служебни работи, които както винаги претупва набързо, той изважда писмо, което много прилича на въпросното, отваря го, преструва се, че го чете, а после го слага до първото. Петнайсет минути разговаря пак по държавни въпроси. Най-после си тръгва, като взема от масата и писмото, на което няма право. Законната му собственица вижда това, но, разбира се, не смее да обърне внимание в присъствието на третото лице, което стои до нея. А министърът излиза, оставяйки на масата своето писмо, което е без никакво значение.
— Ето, значи — обърна се Дюпен към мен, — точно каквото е нужно, за да бъде властта пълна: крадецът знае, че на пострадалата е известен крадецът.
— Да — отвърна префектът, — и придобитата по този начин власт от няколко месеца се използува за много опасни политически цели. Ограбената личност с всеки изминат ден все повече се убеждава, че трябва да си възвърне писмото. Но това, разбира се, не може да стане открито. Накрая, доведена до отчаяние, повери работата на мен.
— А според мен по-проницателен агент — вметна Дюпен сред същинска вихрушка от дим — тя не може нито да желае, нито да си представи.
— Вие ме ласкаете — отвърна префектът, — но не е изключено да има такова мнение за мен.
— Ясно е — рекох аз, — както забелязахте, че писмото е все още у министъра, защото той дължи властта си над въпросната особа на притежаването, а не на използуването на писмото. Използува ли го, свършено е с тази Власт.
— Вярно — съгласи се Г. — и именно от това убеждение изхождам. Първата ми работа беше да претърся основно жилището на министъра, а главната пречка тук се състоеше в това, че обискът трябваше да стане без негово знание. Същевременно ме предупредиха за опасните последици, ако му дадем повод да отгатне намерението ни.
— Но вие сте много аu fait3 в такива дирения — казах аз. — Парижката полиция често ги е вършила.
— Е, да, и именно затова не губех надежда. А и навиците на министъра ми осигуряваха голямо предимство. Той често отсъствува по цяла нощ от къщи. Слугите му никак не са многобройни. Те спят далеч от апартамента на своя господар и тъй като са предимно неаполитанци, лесно може да ги напие човек.
