Елиз Тайтъл
Адам и Ева
Пролог
Седемнайсети юли: Трябва да призная, че от няколко месеца очаквам с ужас този ден. И по-точно от шест месеца. А за Нолан Филдинг това е сериозно признание. Секретарката ми може да ви каже, че изгълтах цяла опаковка антиацид в очакване на срещата тази сутрин. Разбирате ли, в десет пристигат братята Форчън. Опасявам се, че няма да са много щастливи, когато си тръгват. Напротив. Извинете…
— Дорис, би ли ми донесла едно кафе?
Дорис — моята секретарка — твърди, че, ако престана да пия кафе, няма да имам нужда от антиацид. Лекарят, разбира се, е на същото мнение… Но да не се отклонявам от темата, а тя е четиримата братя Форчън.
Преди да ви разкажа за момчетата — защо ли ги наричам „момчета“ след като са вече големи мъже… Познавам ги от съвсем малки. Кръстник съм и на четиримата. Бяха много мили дечица. Всъщност бяха доста буйни. Но да не изпреварваме събитията. Честно казано, антиацидът не върши никаква работа. Извинете ме за момент…
— Дорис, не носи кафе.
Та докъде бях стигнал? Да, вече четирийсет и седем години съм уважаван адвокат и не преувеличавам, когато казвам, че списъкът на клиентите ми прилича на книгата „Кой кой е в Денвър“. Макар че никога не съм преставал да работя за общото благо — справедливост за всички, както се казва. Но да се върнем към известните личности от моята клиентела. Трябва да ви кажа, че сред тях едва ли има по-известни от семейство Форчън — някои биха казали „с лоша слава“.
От двайсет и седем години съм адвокат и близък приятел на бащата на момчетата, Александър Форчън. Алекс е основателят на „Форчън Ентърпрайзис“. Започнал с един универсален магазин тук, в Денвър, той създаде верига от четиринайсет печеливши универсални магазина в северозападната част на Съединените Щати. Първият, в Денвър, си остава флагман на веригата и щаб на компанията.
Преди седем месеца моят добър приятел, Александър, почина едва на петдесет и осем години. Остави осемдесетгодишната си майка, Джесика, и четиримата си сина. Завещанието му бе съвсем справедливо. На майка си бе приписал разкошно имение, заедно с доста щедра доживотна рента. Останалата част от имуществото си бе разделил по равно между синовете си Адам, Питър, Труман и Тейлър, с правото да продават или прехвърлят дяловете си единствено на преките си наследници.
Просто? Да. Справедливо? Да. С изключение на… Но е съвсем в стила на Александър да направи нещата малко по-вълнуващи. Разбирате ли, в края на завещанието има забележка — на пръв поглед съвсем безобидна, но всъщност толкова фатална, че… О, да. Всички изтръпнахме.
Естествено, вие се чудите каква ли е тази фатална забележка. Ще ви кажа… След малко.
— Дорис, чаша чай може би ще ми подейства добре? С малко мед.
И така — забележката. Ще ви я прочета дословно, точно както я е написал Александър Форчън: „След като голямата ви скръб стихне — а тъй като всеки от вас ще я изживее различно, определям този период на шест месеца — ще отидете заедно в кабинета на Нолан Филдинг, за да чуете клаузата за промяна на завещанието.“
Нужно ли е да ви казвам, че думата „промяна“ подейства като бомба? О, колко объркваща бе тя за всяко от момчетата, както и за невероятната Джесика, която настояваше да научи незабавно какво гласи допълнителната клауза. Но, както им казах тогава, Александър изрично ми бе забранил да отварям плика с допълнението преди изтичането на шестмесечния срок.
А срокът изтече тази сутрин.
Сега ще ви призная нещо, което съм длъжен да призная — извинете за повторението — не чувствам никаква вина, защото буквално предадох желанието на Александър. Наистина, той сигурно е смятал, че няма да прочета допълнението преди срещата, но нещо ми подсказа, че трябва да бъда подготвен за реакцията, която ще последва.
И след като научих съдържанието му, мога само да кажа, че няма начин да се подготвя. И, което е по- важното, не мога да подготвя момчетата. Ето защо изгълтах толкова антиацид.
Много се надявам, че Питър, вторият син на Александър, ще усмири останалите. Той е толкова уравновесен, сериозен и разумен младеж! Сигурен съм, че точно затова Александър го постави на президентския пост на компанията „Форчън“. Ами да, Питър дори може да се разсмее. Въпреки резкия маниер и строгия вид, все пак има чувство за хумор.
Искам да ви разкажа една случка с Питър. След като завърши колежа и започна да работи на пълен работен ден във „Форчън“, неговият баща му предложи доста сладко местенце в управлението. Питър обаче държеше да започне от най-ниското стъпало и да се издигне със собствени усилия. Единственият проблем беше, че предизвика сериозно недоволство в пощенската служба. Момчетата бяха настръхнали не само от присъствието на сина на шефа, но и от факта, че той идваше на работа, облечен като директор, а не като пощаджия — с елегантен раиран костюм, снежнобяла риза, копринена вратовръзка и дори с мека шапка. Един ден, на шега, всички от службата дойдоха на работа с меки шапки, и за негова чест, Питър се смя заедно с тях. Но дали ще се смее сега?
— Дорис, в края на краищата, май ще пия кафе. А останало ли е някое шишенце антиацид?
Докъде бях стигнал? А, да. Ако ме попитате кой според мен ще направи най-голяма сцена, без колебание бих ви отговорил — Труман, третият син на Александър, бунтарят с черни кожени дрехи и мотоциклет „Харли Дейвидсън“. Да продължавам ли с описанието? Може би само една кратка комична история…
Когато Тру беше на седемнайсет, няколко седмици преди да завърши един от най-добрите колежи в Денвър, бе изключен, защото не позволил да му вземат мерки за шапка и пелерина. Заявил, че униформите били символ на потисничество и потъпкване на индивида. Тру никога не е говорил със заобикалки, нито пък се е примирявал с обществените норми. Не. Промяна, реформа, обновление — тези думи винаги са ръководели Тру. И продължават да го ръководят. Той е непрекъснато в конфликт с Питър по въпроса как трябва да бъде управлявана компанията. Но да се върнем на историята с изключването от колежа. Александър, естествено, бе твърдо решил синът му да завърши. Увещаваше го, настояваше, заплашваше и накрая Тру отстъпи. До известна степен. За радост на баща си, той сложи шапката и пелерината за завършването. Но веднага след като си взе дипломата, още на сцената, Тру се спря за момент, обърна се с гръб към публиката — горди и уважавани родители и приятели — и… Повдигна пелерината и показа „месечината“ си…
Извинете, но наистина не ми е добре.
— Дорис, дали свършиха поничките? Може би ако хапна нещо…
О, Боже, наближава десет! Естествено, Питър ще бъде точен. При Питър точността граничи с педантичност. Но за сметка на това, Адам, най-големият брат, никога и за нищо не е идвал навреме. Та той закъсня с цели три седмици дори за раждането си. Но пък трябва да ви призная, толкова е чаровен, че никой не може да му се разсърди за доста небрежното отношение към… Към всичко, с изключение на нежния пол. Адам е от онзи тип мъже, които в моята младост наричаха палавници. Още като пеленаче се заглеждаше по момичета. Сигурен съм, че е единственото момче, което е имало сериозни приятелки още в детската градина. И то две едновременно.
Мисля, че съм спокоен само за най-малкия, Тейлър. Толкова мило, стеснително и скромно момче. Не че е по-глупав от останалите. Тейлър е може би най-умният, но хвърчи из облаците и се смята за изобретател. Всъщност някои от джаджите, които е измислил, са доста хитри, защото никога не действат точно така, както Тейлър си е представял.
Например електрическата отварачка за шампанско, която, в края на краищата, изстрелваше тапите с такава сила, че правеха дупки в тавана. Александър шеговито подхвърли, че би могъл да я продаде като оръжие на ЦРУ.
Но провалите ни най-малко не отчайват Тейлър. В момента той работи върху най-сложното си изобретение — робот-помошник. Трябва да ви кажа, че… Извинете. Дорис звъни…
Всички вече са тук! О, Боже. И Джесика е с тях. Не че присъствието й трябва да ме учудва. Джесика е от онези жени, които не позволяват живота да минава покрай тях. Не ме разбирайте погрешно. Изпълнен
