от Битолско до Прилепено, от Прилепено до Велешко, от Велешко до Солунско.
Се разбуди и народот от сон тежок и темен…
I
Катерина Глаушева събираше като матица девойчетата от махалата, които вече се момееха. Те идваха при нея да поработят заедно, да се посмеят, да попеят, да споделят невинните си тайни. В грубата домашна работа Катерина бързо се уморяваше и отчайваше, макар да беше голяма чистница, но умееше с голямо изкуство да плете кенета, да везе на гергеф, пееше хубаво, беше сладкодумна и дръзка в приказките и шегите си. И беше хубава — дребничка като майка си, но стройна, гъвкава като фиданка. Катерина беше хубава, но още по хубава от нея беше Ния, дъщерята на Аврама Немтур-Евгения Аврамова, с две-три години по-възрастна от Катерина, беше прочута хубавица. Имаше смесена кръв — майка й беше влахкиня или гъркиня и Аврам Немтур навремето я доведе от Лерин. Деветнайсет години тя не му роди дете, сетне роди Евгения и два дни след раждането умря. Аврам не се ожени повторно, макар да беше още млад тогава. Не можеше да забрави жена си и прибра овдовялата си самотна сестра да гледа детето му. Евгения растеше при много нежни грижи, макар без майка, и израсна такава, че еднаж Катерина каза на другите девойчета, техни общи дружки, освободена от завист и ревност:
— Толкова е хубава Ния, че като я гледам понекогаж, хваща ме страх!
Девойчетата притиснаха глава до глава срещу нея, завикаха, зашушукаха с ококорени очи:
— Ами, ами… Ти го каза. И мене ми става същото. Каквото каже, като те погледне, нищо не можеш да й откажеш. Баща и ще я омъжи в Битоля или в Солун, за нея нема мъж в Преспа.
— Е, то не се знай… — отвърна Катето със загадъчна усмивка.
Между Катерина и Ния, край тях двете и в цялата китка от съседски девойки, които дружаха, Божана, щерката на Климент Бенков, беше като невенче, като паричка или теменужка, а пък Стойна Нунева, като магарешки трън, разцъфтял се, корав и бодлив — едра, кокалеста, с твърди коси, с дебел, момчешки глас.
Стоян Глаушев бе докарал в двора си чешма, която шуртеше непрестанно в мраморно корито, и момите седяха най-често край чешмата през дългите летни следобеди под сянката на една круша и на една млада Лозница, която се разлистваше буйно по високото си скеле. Тоя следобед Катерина, Ния и Божана седяха сами край чешмата, на рогозка, постлана с шарено веленце. Беше още рано; бялата стена отсреща блестеше ослепително под яркото слънце, дървесата в градината дремеха неподвижни, сънна тишина лежеше над цялата махала, а и тук, под сянката край водата, полъхваше влажна топлина, водата шуртеше от лъскавия чучур меко, приспивно. Момичетата бяха протегнали боси нозе по шарената черга, сложен беше там, на чергата, калайдисан сахан и в него — току-що измити, зеленикавожълти кисели джанки.
— Вземете си — подкани Катерина и сама посегна с два пръста към сливите. — Киселички — намръщи се тя весело, с пълна уста със слюнка. — Имаме и по-хубави, нели ги знайте, ама още не са узрели и са горчиви като отрова. Ами вашите, Ния, тия, дето са едри и жълти като лимони?
Ния плетеше широка тантела с една кука, с проточен показалец, преметна и подхвана с куката няколко бримки и чак след това отговори с гръден глас, като гугутка:
— И те зреят по-късно.
Край рогозката в тревата, която растеше между калдъръма, бяха оставени два чифта налъми и чифт сини платнени чехли е остри муцунки, извезани със сребриста сърма на ситни цветчета и листенца. Вниманието на Катерина бързо се прехвърли от сливите върху малките и кокетни чехли.
— Какви хубави чехли имаш, Ния! Мене никога нема да ми купят такива чехли. Мама ще каже: такива чехли носят кадъните. Наш Лазе би ми купил, но той пък никога нема пари. Се от татко иска, когато му требват.
Ния едва-едва погледна чехлите си:
— Татко ми ги донесе от Битоля.
— Като се омъжа, ще накарам мъжа си да ми купи такива чехли. И ей с такива високи токове — завъртя тъмните си очи Катерина, — та да го бия с них по главата.
Божана се изкикоти звънливо, от сърце, и по бялото й нежно лице, чак до корена на тъмнорусите й коси, се разля прозрачна като леко, алено було руменина, сините н очи се окъпаха в чиста проблясваща влага. Едва след това се изкикоти и Катерина, ситно-ситно, сподавено надувайки разголената си, нежно закръглена гушка. Ния се усмихна само с устните си — алени, меки — и между тях се показаха за минутка седефенобели равни зъби. Катерина се загледа в лицето й, като че ли да погълне с поглед и последния трепет на усмивката й по алените, въздебели и едва-едва издути устни, и тихо рече:
— Като те гледам, прищева ми се воденска калинка — едра, зрела, разпукана…
Внезапно тя протегна шия и целуна Ния по сляпото око — кадифено меко в недоловимата сянка на гъстите й бухнали коси.
— Кате, какво правиш… — присви вежди Ния с лека досада.
— Не ми се сърди…
Катерина се приведе към нея и продължи със сподавен глас:
— Ния, ония двамата пак ли минават пред вашата порта?
— Кои, турчетата ли? Не знам. Не съм ги виждала тия дни.
— Господ да ги убие. Ами ако те грабнат некой ден, Ния… Турци са, може и вкъщи да ти влезат с пищови и ножове. Пази се, Ния!
— Има кой да ме пази. Татко! Той ще ги гръмне с пищов. Затова и леля ме доведе дотука и после ще дойде Да ме вземе. Аз не се плаша — как тъй ще ме грабнат!
Едва сега подигна тя очи от тантелата си — малко мижави очи, почти черни в синкавата сянка на дълги лъскави мигли, под доста дебели, леко извити вежди. Катерина и Божана вярваха, че тя не се плаши от двамата млади турци, които почти всеки ден минаваха пред бащината й порта и я търсеха с жадни очи. Ния от нищо не се плашеше — някаква спокойна, дори студена светлина се преливаше в дълбочината на зениците й. Това е — мислеше си Катерина, — Ния от нищо не се бои, не се смущава, не се тревожи, така гледа тя, така говори, така държи главата си, така движи малките си ръце с дълги, заострени пръсти, с розови ноктенца. И пак не беше само това в нейното възмургаво лице — почти бледо и върху него жива и топла сянка на черните й лъскави коси, — в челото й, право и гладко, в правия нос с доста широчки ноздри. Все ти се ще да я погалиш, да докоснеш кадифената й прохладна кожа, да се притиснеш към нея, но ти се боиш от нея, а тя не ти се бои. Катерина би я целувала по сто пъти всеки ден — Ния я примамваше, но и не я допущаше съвсем близу до себе си. Катерина обичаше Божана повече от Ния, но Божана винаги беше готова плячка — кротка, свенлива, покорна, през сините й очи гледаше душата й, светла като цялата й външност, вярна и предана. Катерина понякога я измъчваше, а когато след това почувствуваше угризение и винаги онова умиление, което предизвикваха сините очи на Божана, тя я галеше с думи и винаги едни и същи:
— Слънцето ми, звездицата ми1 Ти си ми като Зорницата сутрин…
А Ния беше като зряла калинка и ти се иска да я сдъвчеш ведно с корите й, та в горчивината им да усетиш още по-силно сладостта на обилния розов сок. Но тая калинка висеше високо горе, на златен клон, като златната ябълка в приказката.
— Що правите, девойчета? — чу се откъм портата дебелият глас на Стойна Нунева. Тя затропоти с налъмите си по калдъръма, спря се до чешмата, сложи на, коритото едната си нога, разголена до коляното, и взе да я мие, като шляпаше във водата с две ръце. — Започнаха горещините, изгорех днеска… Мама легна да поспи, чакай, рекох, да се поразхладя у Глаушевци. — И тя сложи на коритото другата си нога. — Ей, Кате — задудука тя шепнешком, уплашена, — да не има некой от мъжете вкъщи!
— Нема, нема, Стойно. Не бой се, никой нема да види дебелите ти нозе.
Стойна седна на единия край на чергата и проточи мокрите си нозе далече навън. Край нея сега трите девойчета изглеждаха много по-дребнички и крехки. Тя посегна към сливите с мократа си червена шепа и сахана изеднаж се изпразни наполовина.
