— Що не си донесе работа, Стойно?
— Днеска цел ден съм прала. Сега ще почивам. Работа ли е вашето… плетете си под сенка чорапи, кенетг… Ние сме осем души вкъщи, по две премени… Докато изтъркаш една мъжка риза — мътната вода ще ти излезе. Търкаш, търкаш, търкаш! Ти, Ния, прала ли си некога?
— Не.
— Кой ще ти пере мъжа, като се омъжиш?
— Сам да се пере.
— Ки-ки-ки-ки! — изкикотиха се сладко Катерина и Божана.
Откъм вътрешността на къщата се чу детски плач, зачуха се и женски гласове.
— У вас, Кате — каза Стойна и лапна две джанки наеднаж, — две сватби за една година. А кога се ожени Кочо и сега дете плаче вкъщи! Сгодихте ли Нона. Сега ти ли си наред или Лазе? Както е тръгнало…
— Ти искаш да е Лазе, а? — изкриви присмехулно вежди Катерина.
— Не. Първо ти. Ти ще излезеш от тая къща, аз ще влеза — отвърна Стойна някак замислена и по нищо не се виждаше, че се шегува.
— Ще требва да поразширим вратите, да дигнем по-високо горните им прагове.
Стойна мълчаливо въздъхна и едва след тая шумна, дълбока въздишка се разкикотиха пак Божана и Катерина, а също и Ния се усмихна, като че ли чак след тая въздишка стана смешна шегата на Катерина.
Неочаквано на портата се показаха Кочо, Лазар и един от калфите в дюкяна. Лазар бе обвил ръце около папите на другите двама и лицето му се белееше като хартия между техните зачервени лица. Придържан от брата си и калфата, той прескочи с едната си нога високия праг на портата, а другата му нога, лявата, се поклащаше гротегната във въздуха. Едновременно с него и те двамата влязоха в двора. Какво се бе случило?
— Мамо, мамо! — писна Катерина.
Ния веднага се изправи, прибрала в ръце тантелата си! куката, кълбото конци; възмургавото и лице сякаш още повече потъмня, ноздрите й потрепваха, в очите й се завали дълбоко извътре синкава светлина и тя гледаше Лазара, без да мигне. Божана се отпусна, клюмна на мястого си с отпуснати клепки — страхуваше се да погледне — и колкото беше бяло лицето й, сега побеля още повече ведно с устните, сякаш някой го поля с бяла боя. И Стойна седеше до нея с разкрачени боси нозе, отпуснала големите си ръце в скута, с полуотворена уста и очи, които нищо не виждаха. Катерина се спусна към братята си, сетне към къщи и пак се върна към тримата мъже:
— Мамо, излез по-скоро, мамо! Лазе, Кочо, Лазе… Като видя момичетата, Лазар се усмихна през мъртвешката бледност на лицето си и се опита да се освободи от ръцете на Кочо и на калфата:
— Нищо, нищо… Кате! Не викай така… На чардака се показаха Раца, Кочовата невеста, с бебето си на гърди, и Нона — смутени, уплашени от Д виковете на Катерина, — показа се и Султана и бързо ги изпревари, слезе долу:
— Какво… Ти си се ударил, Лазе… Как си се ударил?
Тогава всички чуха гласа на Кочо:
— Поле си ногата с разтопен бакър.
— Не се плаши, мамо — продума Лазар с отпаднал глас, — не е много… Аз веднага изух обувката, но чорапът остана, не можах…
Султана погледна за миг изгорялата нога на сина си, лицето й се намръщи още повече, тя се извърна и разпореди строго:
— Кате, скоро извикай баба Керана… Кажи й за изгорело. Тръгвай, тръгвай веднага!
Докато се съвзе Катерина и разбра думите на майка си, Стойна Нунева изеднаж скочи на дългите си нозе и се спусна към портата, забравила налъмите си.
— Кате, скоро — повтори Султана и се обърна към тримата мъже: — Влизайте, влизайте вътре…
— Мамо, нема нищо… — продума пак Лазар, лицето му изразяваше непоносима болка.
Влязоха всички вкъщи, а Катерина превърза набързо главата си, надяна оставените край чергата налъми и изтича на улицата. В двора останаха сами Ния и Божана. Те трябваше да си вървят сега, но и двете чакаха. Божана тихо, едва чуто въздъхна. Ния не откъсваше поглед от разтворената врата на къщата отсреща. Тогава и двете чуха ясно гласа на Султана:
— Синко, не е за тебе тоя занаят, не е за тебе. — В двора влезе най-напред Стойна, разбързала, задъхана — тя бе тичала до бабината Керанина къща, — след нея влезе бабата с вързопче в ръце — там тя носеше мехлемите си, — после и Катерина. Стойна избърза до стъпалата на чардака и пак се върна — нетърпелива, развълнувана, сякаш да подкара престарялата баба, която едвам пристъпваше с вързопчето си и се бавеше. Те влязоха и трите вкъщи. Двете момичета стояха вън и чакаха. Скоро излезе Катерина:
— Страшно… Ей такава рана! Не мога да гледам.
— Де е раната? — попита Ния и тъй, с втренчен поглед, без да мигне.
— Тука… отгоре на стъпалото… и пръстите отгоре… Като дръпнаха чорапа… Божанке, тебе ти е лошо. Пийни малко вода.
— Не, не…
Ния попита тихо, нерешително и чакаше отговора със същия втренчен поглед:
— Много ли го боли?
— Как да не го боли, Ния! Но той стиска зъби и мълчи, а от лицето му така тече вода. Баба Керана казва, че ще му мине. Тя имала най-хубав мехлем за изгорело.
— Аз си отивам — каза Ния.
— Сама ли? Нема ли да почакаш леля си? И ти ли, Божанке, ставаш? Що бързате толкова…
Ния надяна сините си чехли и бързо се запъти към портата. Божана също бе станала, но дълго прибираше плетивото си, завиваше го в кърпа, а криеше лицето си.
— Божанке, ти плачеш! … И мене ми се плаче за бате Лазе, но ето, не мога да заплача.
II
През тия две-три години Лазар Глаушев заякна и възмъжа, разхубави се. Остана си тъничък, но поизрасна, рамената му се поразшириха, изправи се и здраво въртеше чуковете в бащината си работилница. Зави Дълги, тънки мустачки, широкото му чело блестеше под тъмни коси. винаги сресани на път, между веждите се появиха вдълбали две бръчки, а това беше от книгите, които четеше. Той не отклоняваше от нищо и пред никого погледа си, който понякога изглеждаше остър и дори тежък, може би поради двете бръчки, що сключваха тъмните му вежди. Четеше и препрочиташе много книги — нови и по-стари, славянски, по християнската вяра, и гръцки, и руски, а най-често прелистваше Библията. Като знаеше толкова много и за всяко нещо можеше да каже по някоя дума, стана по-смел, по-разговорлив. И може би тъкмо това беше светлината, която сияеше в очите му, по цялото му лице — тая сила, която напираше в младото му тяло, и голямото му знание за вярата, за реда в църквата, за природата и живота, за небето и земята, за разни чужди земи и народи, за цялото отоманско царство, за славяните и гърците, за минало и преминало, голямото му знание, смелостта му за всичко и душевната му бодрост. Кой ли не желаеше да поприказва с него, да го послуша, но имаше си той една дружинка от млади люде, които го следваха и го слушаха във всичко, искаха да знаят като него, да бъдат смели като него, та дори си пуснаха коси и ги вчесваха като него, окачиха на фесовете си дълги пискюли като неговия, захвърлиха дългите влашки антерии и старовремските бечви и облякоха френски дрехи. Такава млада и силна дружина бяха те с Лазара Глаушев, че от някое време не се знаеше кого слуша повече народът — дали тях или общината, дето се събираха старите чорбаджии и владишкият наместник.
Те не воюваха с общината, не се бъркаха в църковните й работи. Новата църква се изгради и общината беше залисана да я реди и украсява. Младите нямаха много работа там — да се разправят за икони, кръстове, шандани и кадилници. Те се обърнаха към еснафите, а там беше целият народ. Като се посъживи народът около градежа на новата църква, та дойде време да се надвиват общи спънки и пречки, да се създава общо дело, преживяха се общи скърби и радости — излязоха наяве тогава много грешки и слабости,
