със зрели, едри плодове. градината на Аврам Немтур беше прочута с дръвчетата си. Ния бе избрала за Лазара най-хубавите плодове от градината на баща си. Няколко дни по-късно дойде и тя — Ния. Беше неделя, тя бе облякла розов копринен малакоф, затъкнала бе в черните си коси ален трендафил и се показа в двора като розово облаче сутрин, преди изгрев слънце, по светналото небе.
Не се бави много, не влезе вкъщи и не попита нищо за Лазар, а само прошари с черните си очи прозорците на Стояновия дом. След като я изпрати, Катерина влезе при брата си, засвятка лукаво с очи:
— Кое ще си избереш: синьото или червеното… Лазар нищо не отговори. Но Катерина чакаше отговор и продължи предизвикателно:
— И Ния, и Божанчето могат да бъдат хубави попадии ки.
Лазар пак не отговори и гледаше през прозореца към двора, може би подир изчезналото розово облаче.
— Тогава вземи си Стойна. Тя цел живот ще тича като кон, ще ти носи торбите с просфорите по задушница.
— Торбите, а? — намръщи се Лазар и продължи с въздишка: — Поп аз нема да стана, Кате.
— Защо? Мама казва, че ще станеш поп. А преди това требва да се ожениш.
— Поп нема да стана. Не съм достатъчно смирен. Ни поп, ни калугер… Много мисля аз за тукашния живот, а достойният духовник мисли повеке за другия свет, за небето.
Катерина събра пъргавите си устни, подигна рамена. Отговорът му не й беше много ясен. Още при първата си среща с Ния и Божана тя им каза:
— Наш Лазар поп нема да става. Кой го знай що мисли…
III
Новата църква беше за чудо и за приказ. С розов бягорлив камък беше градежа и с препечени тухли — ред камъни, два реда тънки, червени тухли — нашарена, нагиздена като в най-стари времена, с вити прозорци и сводове, с три врати. Едва на края на третата година се сложи на високия й покрив големият железен кръст. Три години я градиха преспанци, с много мъки и пламенна вяра, колко пъти прекъсваха по принуда и отново захващаха — и всеки камък, всяко дърво се пренасяше и слагаше на мястото му с ръце, с любов и с воля да стои здраво там за вечни времена. Сетне преспанци месеци наред идваха да гледат новата църква и не можеха да й се нагледат, да й се нарадват, че беше толкова хубава и беше тяхно дело, постигнато с труд и мъка. Сега те се трудеха да я украсяват, носеха какви ли не дарове — злато, сребро и коприна, и най-бедният донесе чифт чорапи или риза, или дървено масло и восък, а което не беше нужно за църквата, превръщаше се в пари. Донасяха се икони, свещници, кандила, пангари, всеки еснаф подари по една икона на своя светец-покровител за големия иконостас и всеки по-богат дом гледаше да се отсрами достойно, та зограф Томе и синовете му работеха без почивка, и златарите в града също правеха все сребърни кръстове, ръце и нозе и венци за иконите. Няколкото влашки родове, преселници в града — все богати търговци — докараха чак от Беч два билюрени полилеи. Църквата засия в още по-голяма хубост. За освещаването й дойде сам владиката от Битоля — за пръв път идваше той в Преспа, откакто беше Пелагонийски владика. Освети я с името на светаго великомученика Георгия. Той похвали църквата и набожното усърдие на преспанци, каза, че Преспа става негов любим град, и заповяда на наместника си да преведе тия думи на преспанци, които не разбираха езика му. По-късно тая преголяма любов на гръцкия владика донесе много злини на Преспа.
Още много време все за църквата се приказваше и тъкмо тогава някой подсети:
— В Скопие има един чуден иконостас, такъв нема никоя друга църква и ето такъв иконостас требва за нашата църква.
Това беше искра и се запали буен огън от нея. Говори се дълго и предълго, питаше се и се разпитваше, пращаха се наръки и поръки, писаха се и се пратиха писма по близки и далечни места. Н ай-сетне пристигна в Преспа прочут майстор, на име и презиме Рафаил Клинче, а преди него още долетя и славата му: дървото било като восък в ръцете му. Събраха се общинарите с наместника и епитропите, дойдоха и други от чорбаджиите и някои от еснафите, повикаха и Лазара Глаушев — да има барем един и от младите. Дойде и майсторът в общината и го гледаха с почуда всички събрани там. Особен човек беше той — висок и мършав, с бяло, сухо лице и румени бузи, а още по-румени бяха устните му под дълги, провиснали мустаци. челото му беше изпъкнало, възлесто, а главата му отзад беше сплесната, очите му бяха много хубави, големи, тъмни, с дебели, чупнати в ъгъл черни вежди. Беше малко приведен напред, с многодълги, силни ръце, не можеше да се заседи спокойно на едно място и току мотаеше по всички посоки дългите си ръце. Не беше стар човек, нямаше повече от тридесет години, но беше предивременно позастарял и като да тежеше постоянно на рамената му някаква голяма грижа. За обща и още по-голяма почуда пръв заговори не наместникът или някой от чорбаджиите, а той — майсторът:
— Писахте писмо, че искате иконостас. Ами владишки стол и амвон ще искате ли пак аз да ви направя? Тия неща вървят заедно.
Всички помълчаха и сетне наместникът каза:
— Цакай бре, цовек… Цакай първо да се видим, да се упознаем.
Майсторът втренчи зли очи в него, като да се изненада от изкривения му език, и отсече заядливо:
— Нема що да започваме от Адама и Ева. Кажете какво искате от мене, пък аз ще ви кажа що мога и що не мога.
Той изглеждаше сърдит, неспокоен, беше дързък в погледа и в приказката си, та наместникът се опита да го постресне:
— Ами ти, майсторе, ходи ли да видиш църквата? Да не говорим така, на ветъра.
— Бех, видех и премерих каквото ми требва.
Макар някак насила, но той поведе разговора и му даде тон. Всички неусетно заговориха и отговаряха като него, само чорбаджи Аврам Немтур все гледаше да го причака натясно и да го бодне с острия си език.
— Като знайш толкова, майсторе — каза му той и очите му лукаво играеха, — кажи: колко иконостаси си направил досега?
— Два големи и десетина по-малки и много други работи от дърво съм направил. Иначе не бих се наричал майстор.
— То от майстор до майстор има разлика голема — наведе очи с престорено смирение чорбаджи Аврам.
Тогава майстор Рафаил припряно, с треперещи пръсти (пръстите му все потреперваха) затърси в широкия си тъмночервен пояс и извади оттам неголям продълговат вързоп. Бързо, похватно развърза мека копринена кърпа и дигна в ръката си немного по-голям от една педя Дървен кръст, който засия над главите на всички събрани тук.
— Погледни — рече майсторът на чорбаджи Аврама. — Аз го изделах.
Протегнаха се много ръце към кръста, но майстор Рафаил го дигна още по-високо:
— Не е за ръце, ще се изцапа. Не е за ръце, а за очи, който има очи…
Кръстът беше от бледожълто, зеленикаво дърво, тънка и сложна плетеница от всякакви църковни знаци, писмена и фигури и сякаш беше изплетен не от дърво, а от тънки копринени или златни нишки — така прозрачен, лек и сияещ изглеждаше той в ръката на майстора. Сетне майстор Рафаил грижливо го прибра пак в пояса си. Аврам Немтур вече не се обади.
Уговориха майстор Рафаил да направи иконостас заедно с царските двери, владишки трон и амвон за новата църква.
— Кази сега да цуем ти какво искас — рече наместникът.
— Сичко ще бъде от орехово дърво — започна майстор Рафаил Клинче. — Ще ми посочите един добър дърводелец за по-грубата работа. Никой с нищо нема да ме безпокои, докато не свърша сичко докрай. За колко време ще свърша, за две, за три, за пет ли години — не знам. Ако не ми харесате работата, ще струпам сичко накуп и ще го запаля, огън да го гори. Но аз нищо нема да ви покажа, докато сам не го харесам. То се познава кое е за пред люде и кое не е.
— Колко искас за тая работа, майсторе? — попита наместникът.
