— Петдесет хиляди гроша.
— О, о1 Що е това! — зачуха се гласове.
— Не продавам кон или вол. Не съм джамбазин! — каза сърдито майстор Рафаил Клинче и стана.
Виждаше се, че няма да отстъпи. Наместникът се огледа вляво, огледа се вдясно и приподигна рамена:
— Църквата нема толкова пари. л! На свой ред подигна рамена майстор Рафе и пак седна. Чу се шепот, тих говор, сетне се чу ясно гласът на Коли Грета — пръв и най-богат между власите в града:
— От мене и от сички тукашни власи давам десет хиляди гроша.
— Стом е тъй — каза наместникът, — работата става Друга. Да благодарим сицки на Коли Грета и на неговите люде за тая голема помощ. Ето сега, майсторе, нека е хаирлия работата, която запоцваме.
— Хайде, майсторе, целувай ръка — обади се някой.
— Ръка ли? — отвори още по-широко големите си очи майстор Рафе Клинче и продължи: — Не съм слуга никому. Ще се потрудя и ще получа каквото ми се пада. Има и нещо друго — додаде той след късо мълчание.
— И друго ли? — надебели глас наместникът.
— Чужд съм тука и не желая да живея по ханищата. Намерете ми некоя къща, само една стая ми требва и да ми готвят по малко храна. Общината пък — изви поглед нагоре майсторът — ще ми праща секи ден, ама секи ден, по две оки хубаво, силно вино.
Надигна се весела врява. Майстор Рафаил Клинче пак отвори широко големите си очи и негли беше готов да се скара.
— Не мога без вино! — рече той и току въздъхна. — Това ми е проклетията.
Лазар Глаушев, който през цялото време мълчеше и наблюдаваше майстора, сега стана и се обърна към наместника:
— Ако почтеното събрание ми позволи, аз каня негова милост да дойде да живей засега у нас. Има место у дома и ако му е приятно, ще ни бъде гост, докато се настани негде по-добре.
Когато малко по-късно Лазар Глаушев въведе госта в бащиния си двор, първа ги посрещна Катерина. Майстор Клинче много се смути, като видя хубавата девойка.
IV
Лазар още понакуцваше, но от няколко дни отиваше редовно на работа в дюкяна на баща си. Стоян го приемаше без охота — беше му син и трябваше да работи нещо, неприлично беше такъв мъж да стои със скръстени ръце, да ходи из града като безделник. Лазар ставаше рано сутрин, заедно с баща си и Кочо, напрягаше сили да бъде добър казанджия и не беше от телесна слабост — заякна и той, възмъжа, — но работата му в дюкяна не вървеше, както у другите. Все ще забрави нещо, ще прескочи нещо, все той ще се удари, ще се нарани, а ето че си поля и ногата с разтопен бакър и за малко не осакатя. Не му беше дадено да бъде казанджия дори колкото на най-малкото чираче в работилницата, колкото и да беше усърден. Сега Стоян и съвсем не знаеше каква работа да му дава и го пазеше от голямото огнище, като да беше Лазар малко дете. И Кочо се измъчваше като баща си покрай Лазара — помагаше му, въвеждаше го в работата и винаги със страх да не би Лазар да се почувствува излишен, ненужен, да не би да стане смешен пред чуждите люде в работилницата. Не му се присмиваше никой, но се виждаше, че по-младият син на майстора не беше човек за работилницата му. С Кочо, по-стария, беше по-иначе. И от баща си по майстор ще излезе. Ето, братя от една майка, от един баща, но… И пръстите на ръката не са еднакви. А кой беше по-учен и по- умен от Лазара Глаушев в цялата чаршия! Това е — бакърът и чуковете са едно, а книгите и църквата, и школото са друго нещо. Всякакви люде идеха при Лазара да им пише писма, да се допитват и съветват с него за какво ли не, да им тълкува светото писание, та дори и сънищата им, а за бакъра и чуковете ръцете му бяха като вдървени.
Катерина каза на майка си, че Лазар не иска да става свещеник. Султана не обърна внимание на думите на бъбривото девойче — какво друго можеше да стане Лазар: казанджия ли, роб на бакъра като баща си? Но и тя от някое време не беше много сигурна в плановете си за своя по-млад син, за своята най-голяма гордост, и дочака сгодна минута, да му заговори:
— Не е ли време, Лазе, да си избереш невеста… Ето моми, от хубави по-хубави, домакинки, от сой, с богатство… и Ния, и Божана, та коя ли мома в Преспа не би се омъжила за ергенин като тебе!
— Аз още не мога да храня жена, деца, майко — усмихна се като на шега Лазар. — Нели виждаш какъв работник съм аз, едва ли заслужавам и хлеба на баща си.
— Що думаш, Лазе! … Що не идеш да поприказваш с наместника, пък иди и при владиката в Битоля. Да те запопят, сине.
— Не съм аз за свещеник, майко. Как да ти кажа по-ясно… човек не сичко може да каже с дума… Не мога да бъда като некои свещеници, то не е занаят, да вади човек хлеба си, да завъди челяд и да я храни с чужди комати, а уж служи на бога. Не мога да бъда и такъв свещеник, божи служител, както аз си мисля. Мене друго ме тегли. Искам да направя добро на народа, големо добро и големи добрини. Да го изведа нашироко и да го науча как да живей. И аз самият искам да излеза некъде нашироко и да живея хубав живот. Да науча и другите, и сички. Ето майстор Рафаил… свободен човек, силен.
— Не ми харесва мене тоя човек, Лазе. Защо го доведе у нас? Кажи му да си намери другаде место. Цела седмица е веке у нас. Пияница. Потаен, гледа като вълк. Мълчи и като не му харесва яденето, оставя ти го така. И много се заглежда в Катето. Ти му кажи да си върви.
— Поканих го и сега не мога да го изпъдя. Ще почакаме, докато си намери друго место. Не го харесваш, защото живей за себе си и както си знай, не държи за никого. Това е хубавото в него, че е свободен и от нищо не се бои. Аз не искам да живея като него, но искам да бъда свободен като него. Да науча и другите да бъдат свободни. Да бъда свещеник, но да бъда свободен. А как ще бъда свободен, когато наместникът ще бъде над мене, владиката ще бъде над мене и ще требва да протегам ръка, за да се храня. Как да ида при наместника, при владиката, когато мисля да дигна целия народ срещу них, Да ги прогоним, те ни са чужди и не ни мислят доброто. Нихната благословия и свещеническият венец, който те ще ми дадат, за мене ще бъде проклятие и синджир на носа. Не мога да ида при них и сам да се вържа.
— Не те разбирам, синко, не ми е ясна приказката ти.
— И на мене не ми е сичко ясно. Човек требва да се учи много и много, докато му стане ясна сека мисъл и да може да я каже с ясна дума. Аз още не съм толкова учен. Само тука нещо трепти — сложи той длан на гърдите си, — нещо трепти в душата ми, напъва. Още повеке трепти, гори, когато виждам как ме слушат другарите ми, когато отворихме читалището, когато се събират около мене секакви люде и ме слушат. Да можех да събера около себе си целия народ и да мога да му кажа какво трепти в мене, да го поведа некъде нашироко. Едно знам сигурно, майко, и ми е съвсем ясно: да прогоним фанариотите от училището и народът да се учи в свое училище, на свой език. Фанариотите ни учат по своему, те изкриввяват, осакатяват и ума, и езика ни. Те не ни учат на здрава наука, а ни учат как да станем гърци. Те не искат да отворят очите ни, а да ги затворят. И децата се измъчват в училището, като учат на чужд език. Старите училища са по-добри за нас, но в них науката е малко. Колко научих аз при даскал Божина… Друго, ново училище ни е нужно, като елинското, и още по-хубаво, но да бъде наше.
— Ами стани ти даскал, сине. Щом не искаш да се затопиш, стани даскал и учи децата по наше. Кой е поучен от тебе в Преспа!
— Нели виждаш, майко, аз искам да стана учител на целия народ, а не да събера около себе си двайсетина мърсулковци и да идват бащите им да ми се карат или да отида при чорбаджиите от общината и да ме главят като ратай. За друго мисля аз, мамо: да прогоним и тоя лукав фанариот, наместника. Помниш ли го Климента Бенков? Бог да го прости! Той каза една дума — за гръцките попове и владици ние сме стадо овци, те ни стрижат и мълзят — и това е самата истина. Като дигнахме новата църква, владишкият данък стана още по-голем. Затова ни изпрати владиката сегашния си наместник — да стриже и мълзе по-добре, да ни държи в мрак, да ни заблуждава и да ни прави елини. Ние требва да си имаме наши владици. Ето кое знам аз сигурно, кое ми е ясно. Това е дълъг, дълъг път и не знам докъде води, но като се изкачим на първата височина — ще го видим по-нататък, като се изкачим още по-високо — ще го видим още по- нататък. Знам аз, че това е нашият път, и ще вървя по него, а да мога сички да поведа след себе си. Това искам аз, майко.
