Прошумоля нов лист, той дигна напрегнат, търсещ поглед — сигурно при обръщането на всеки нов лист — и щом съгледа Лазара, който му кимна насърчително, зарадва се и продължи да чете с наякнал глас. Лазар следеше беседата повече заради младия си другар, как ще я прочете докрай, чуваше и свои думи, както бе му помагал, а мисълта му, като чужда, раздвояваше се във вниманието му, отклоняваше се. повличаше го в друга посока.
— … Лукавият гръцки патрика — звучеше все по-твърдо гласът на младия оратор — тогава се нарече отец; на сички християни и покри с черно платно нашия народ, за да го скрие от очите на победителя. Нема друг народ в новото ти царство, каза той на османския поробител, сички християни са мои духовни чада, едни и същи гърци по вера и народност. Като завоюва султанът Цариград и сички земи наоколо, имаше други, по-големи грижи да реди новата си голема държава и се остави да бъде измамен от фанариотските измамници. За него бе по-лесно да управлява и държи в покорство един народ вместо повеке народи, щом те беха от една вера. И нареч той, както му подсказа лукаво и измамно гръцкият патрика, сички християни руммилети — гръцки народ — и земята им нарече Румелия. Името на нашия народ бе заличено и изчезна. Така продължи стотици и стотици години. Но как може да се заличи и изчезне цел народ? Тогава цариградският гръцки патрика, който скри от господаря нашия народ, реши да го унищожи, за да не остане и помен от него. Той впи в него ехидни нокти и безжалостно пиеше кръвта му, късаше снагата му и се готвеше да го погълне. Със зверска ярост се нахвърлиха гръцките духовници-диви вълци в овчи кожи — да преследват и унищожават поробения наш народ — и книгата му, и езика му, и секи спомен за него. И пак фанариотиннът си служеше с измамата и лъжата, с отрова и с огън и с меча на завоевателя. В тъмен мрак и в пълно невежество потъна дълбоко нашият народ…
Никой не се помръдваше от струпалите се тук люде, едва някой ще подигне несъзнателно ръка да обърше потеклата по лицето му пот, всички бяха втренчили очи в младия човек, да не пропуснат нито една дума. В стаята беше горещо, задушно и се чуваше тежкото дишане на стотина развълнувани гърди.
— Най-лошото, най-гибелното беше, че се намираха между нашия окаян и злочест народ негови люде, които сами влизаха в устата на звера и беха най-паче между първенците. Вместо да бъдат първенци на народа си, те се отказваха от своето и възлюбваха чуждото, срамуваха се от своето и се гордееха с чуждото. Като беха от първенците и гражданите, повличаха те и простия народ, та немаше по-голем грех от техния грех. Те беха Юди…
— Като Аврам Немтур — сякаш някой гласно изрече това име и Лазар Глаушев продължи в ума си, забравил де се намира:
„Юда! Опита се да ме накара и аз да му говоря на гръчки! Дебелашки бил езикът ни… Той е готов да предаде на наместника целия народ. Такива са били всички наши Юди. Нема, нема веке, чорбаджи Авраме, нема да успейте вие с наместника и с владиката…“
— Те не успеха да погубят совсем нашия народ — чу Лазар отново гласа на младия си другар, — макар да го държат още в мрак, той веке се пробужда и с голем глас иска своето право. Навред се надига отреченият народ ц само нашият край тука е най-надире, само ние в Преспа продължаваме да дремем во фанариотския мъртвешки сън и се оставяме да ни приспиват…
А, Ния! — мина през мозъка, през гърдите на Лазар тънка, бърза игла. — Гъркиня ли е тя? Майка й била гъркиня или влахкиня… Баща й ще я научи. Не съм я чул досега да говори гръчки… Ох, да бъде, каквато си е. Той се раздвижи нервно, притисна с гръб стената зад себе си нетърпеливо. Младият оратор привършваще словото си:
— Като знаем как е било, ние ще видим ясно как е сега и как ще бъде утре. Това ви разказахме в нашата беседа, за да си отворите очите и да видите своя враг и грабител, който иска да погуби и телото, и душата ни. Братя, стига търпение! Събудете се сички от вековен сън, упоени и отровени от гръчките фанариоти! В братско единение и с общи сили да си вземем своето и да прогоним от своя дом чуждия враг и изкусител. Стига ни е грабил, стига ни е мамил, стига ни е приспивал со смертна отрова, да излезем сички срещу него с братска любов и сговор. Господ бог, който не позволи на врага да ни погуби, ще благослови и нашето общо, народно дело. Амин!
Ораторът прибра с треперещи пръсти листата, на които беше написана беседата му. Людете наоколо мълчаливо се споглеждаха, започнаха да поклащат одобрително глави, да шушукат. Лазар побутна съседа си, тоя се обърна и веднага му стори път и той се провря нататък, към масата, покрита със зелено сукно. Щом го видяха там, изправен до масата и не както други път да се усмихва, преди да почне словото си, а със строго лице и като че ли бе станал по-тънък и по-висок, в стаята и отвън, пред вратата, настана пълна тишина.
— Братя — започна Лазар, но още след първата думаг гласът му се пречупи нагоре и звучеше много силно в тая, ниска и препълнена с люде стая, — нашият по-млад другар Глигор ни каза хубаво слово и ние му благодарим за труда, който е положил. Ясно е за сички, които имат очи да гледат и уши да слушат, защо сме ние народ окаян и нещастен, народ прост, неук и беден, макар некога да сме били народ славен и могущ, и просветен, Ние требва добре да познаем нашия враг, та да не го оставяме веке да ни граби и мами, защото е много изкусен! той в лъжата. Научих една сказна и ще ви я разкажа, тя ще отвори още по- добре очите ви и ще видите още по-ясно кои сме ние и кой е нашият враг и мъчител.
„На едно пазарище в некой си град гледат людете седи на шиник един калугер. Минава един човек и пита калугера:
— Що има под шиника?
— Нищо — отговаря калугерът и върти очи, а брадата му като на козел.
Минава друг човек, пита и той:
— Що има под шиника?
— Нищо нема — отговаря калугерът.
Минават и други люде, питат и те, а калугерът седи, не става и с две ръце натиска шиника. Вижда се, той крие нещо. Както са се спрели там неколцина по-смели мъже, споглеждат се, разбират се, хвърлят се върху калугера, бутват го на земята, подигат шиника. И какво виждат: лежи там, под шиника, целият наш народ ни жив, ни умрел, едвам диша.“
Лазар млъкна. Стотина чифта очи го гледаха, без да трепнат.
— Кажете ми сега вие — дигна отново глас Лазар Глаушев, — кой е калугерът с шиника?
— Наместникът! — викна някой отсреща, преди още да е чул въпроса докрай. Завикаха от всички страни, размахаха ръце, някои от седналите наскачаха от местата си. — Патриката, патриката, фанариотът, сички фанариоти!
Размърдаха се всички, дигна се шум и врява.
— Днеска нема да ви говоря повеке — извика Лазар. — Ще кажа пак, който е слеп, нема да види, който е глух, нема да чуе.
Като се спираше тук и там да отговори на някой въпрос, да изслуша някого, Лазар се запъти към вратата. Н ай-сетне мина през шумната, възбудена навалица, която му препречваше пътя на всяка стъпка, и излезе вън. Беше много уморен, а бе говорил само десетина минути. Въздъхна дълбоко, сякаш да отхвърли от рамената си смазващо бреме, и повлече по улицата натежалите си нозе. Не беше отминал нито десетина стъпки, и чу отдире си гласа на Андрея Бенков:
— Лазе, почакай. Към къщи ли?
— Да.
Тръгнаха заедно. Мълчаха и двамата. Едва като свиха по друга улица, Андрея попита:
— Да не ти се е случило нещо? — Той не получи никакъв отговор и продължи: — Никога не съм те виждал такъв… като болен или си нещо много угрижен.
Лазар сви устни с горчива досада: не питай. Като гзиха малко по-нататък, по тяхната улица, Андрея каза:
— Да се отбием у нас, искаш ли?
В двора ги посрещна Бенковица. Рано овдовяла, тя беше още бодра жена, стамна, приветлива. Тя не беше забравила мъжа си, Климента Бенков, но тук бяха двете и деца, имаше за кого да живее и само чистата, прозрачна бледност на повехналото й лице, рано побелелите коси под черната шамия бяха постоянният белег на вдовишката й скръб, вече уталожена, заключена в сърцето. Имаше сини, кротки очи, които бе дала и на децата си, клепачите й бяха зачервени — види се, скришом си поплакваше.
Наближаваше пладне, горещо беше вече и в градината, цяла напечена от слънцето, та двамата млади
