горещото лятно следпладне. Дори птичка не се обаждаше откъм градината в сънната тишина, която поглъщаше и монотонното шуртене на чешмата в двора. Вкъщи сигурно всички спяха по стаите си, отдали се на следобедната неделна почивка. Той се приближи към стъпалата на чардака и се спря — да не тропоти, нека почиват. Откъм вътрешността на къщата се чуваше тиха приспивна песен — снаха му Кочовица приспиваше детето си и себе си: ту подхващаше, ту прекъсваше песента, повтаряше я сънливо:
Лазар сви по дължината на къщата — на горния край, откъм градината, баща му още преди време построи отделна стая, служеше им за лятна кухня, а сега бяха И понаредили и там временно живееше майстор Рафаил Клинче. Лазар пристъпваше бавно край къщата, колебаеше се дали да отиде при майстора. Едно далечно неясно смущение, неясно преди малко, сега все по-властно обхващаше душата му. Той пак се спря близу до стаята на майстора, но не се виждаше нито вратата й, обърнат та към градината, нито единственият й прозорец. Лазар излезе от гостолюбивия дом на приятеля си възрадван, облекчен, сит душевно и телесно, а сега отново се пробуждаше приспаната горчива, тревожна мъка. Бързо се заличиха в паметта му, пред погледа му топлите майчински думи на Бенковица, светлият, прекрасен образ на Божана, заглъхна и бодрият, пропит с обич глас на Андрея. Те седяха и четиримата около трапезата, беше му леко и радостно, и четиримата бяха доволни, щастливи — едва преди няколко минути, а сега изглеждаше кой знай кога е било. Най-напред се надигна, като кипнала отрова, горчилката от обидата на чорбаджи Аврама Немтур, а след нея растеше, напъваше да пръсне гърдите му другото, по-важното. И наеднаж се разтвори с остра болка цялата рана, от край до край, кървава, огнена и сладка с болката си: Ния. Образът й изпълни погледа му, ярък, близу пред него — да я докосне с ръка, очите й, възмургавото й лице, косите й, тънката, разголена шия и цялата в жълти пламъци — жълтата копринена дреха и цветето в косите й като блеснала звезда през черен облак. Лазар машинално избърса с две ръце потеклата по лицето му пот и сякаш да заличи от погледа си това ослепително видение, той прошепна като изплашено дете:
— Спаси ме, господи, помилуй ме… Наблизу, сякаш в ухото му, той чу познат глас — глух, почти шепот, но дълбок, страстен и напиращ с голяма сила да преодолее нещо, да прониже:
— Вервай… Вервай! Сичко ще дам, не се боя от нищо…
Лазар се стресна в уплаха — да не би някой да открие, да види какво ставаше с него. Това беше гласът на майстор Рафаил, при него имаше и други люде — и Лазар понечи да се върне, но в същия миг неочаквано иззад ъгъла изскочи сестра му Катерица. Изненадана, изплатена до ужас, тя се вкамени на мястото си. Сякаш бягайкиот някого, смутена, зачервена, с разчорлени коси, а лицето й като да се обля в алена кръв. В ръцете си държеше два сахана и тънка кърпа — всеки миг да ги изпусне. Но веднага се овладя, погледът й се съсредоточи. Тя бе помислила, че брат й подслушваше, но видя, че той беше разсеян и твърде зает с някакви свои грижи, инищо не бе чул, нищо не подозираше.
— Дойдох да прибера съдовете от обеда на майстора. Требва да ги измия.
И отмина — дори и това и обяснение беше излишно.
Майстор Рафаил живееше в тая отстранена стая и му носеха там да се храни. Лазар не знаеше, че Султана не даваше да влизат в стаята на майстора ни снаха й Кочовица, ни Нона и още по-малко Катерина. И не забеляза нищо нередно в това внезапно появяване на по-малката си сестра, която всеки ден миеше съдовете.
Майстор Рафаил го посрещна със зъл, недоверчив, поглед и за миг-два като че ли очакваше нещо от него, самият готов да се нахвърли, ако бъде нападнат.
— Влез, влез — каза той по-спокойно, ала със същия враждебен поглед.
Лазар влезе при художника и започна разговор някак машинално, с раздвоено внимание. В ъглите на стаята и на една ниска масичка, дори на рогозката, дето майсторът постилаше леглото си, бяха наслагани в безредие резбарски сечива, издялани и изгладени дъски и дървета от различни големини, разни довършени и недовършени дървени фигури, кръстове: това бяха части на иконостаса, който някой ден ще бъде сглобен. Лазар огледа стаята с разсеян поглед, но майстор Рафаил отеднаж се спусна и бързо покри с една черга наредените дървета в единия ъгъл — до тях, види се, не биваше да се докосва чужд поглед. Сетне се върна към ниската масичка, седна на едно столче и подхвана прекъснатата работа. Той като че ли забрави Лазара. Между сечивата, стърготините и разните дървени късове по масата се виждаше доста голяма, поочукана пръстена кана. Резбарят остави в скута си дъсчицата, която току-що започна да дълбае, посегна нервно, нетърпеливо с разголените си ръце и надигна каната, в която се проплакна течност, глътна жадно няколко глътки и сложи каната на мястото й. Разнесе се остър, възкисел мирис на вино. Лазар се усмихна повече на тоя мирис, който долови, като че ли откри някаква дяволия на резбаря, и ето че се връщаше към действителността, откъсваше се от мъчителния смут в душата си. Не, той няма да си отиде, макар че художникът никак не се зарадва на посещението му. няма да си отиде, като че ли вън, в тишината на заглъхналия двор, го очакваше някаква опасност.
— Общинарите и днес не са те забравили. Пратили са ти винце.
Рафаил Клинче изръмжа, без да бърза и без да дига глава от работата си:
— Това сам си го купих. Фарисеи! В празник не ми пращат.
Друг път Лазар не би седнал тук да приказва с тоя сприхав и навъсен човек, а сега стои и бъбри, със страх да не би разговорът да се прекъсне:
— Не бива да работиш в празник. Пък и работата ти е църковна.
Майсторът се съживи. Сложи на масата голата си ръка, потреперваща, с изпъкнали сини жили:
— Това не са твоите сахани и тенджери, момче! Станеш сутрин — чукаш. Стъмни се — отиваш да спиш. Сутринта пак. Спираш и започваш, откъдето си спрял. Во вашата работа само ръцете работят. Се същото и не мислиш какво работиш. Това е друго: работя, когато ми дойде отвътре, та празник ли е, делник ли е — не искам да знам. Аз и нощно време ставам, когато ми дойде и вземе съня от очите ми.
— И в нашия занаят има майстори. И те като тебе дълбаят, режат, извиват изкусно бакъра. Баща ми…
— Има — прекъсна го Рафе Клинче, — има во секи занаят, то се знай. Но колко са те… майсторите не раста Е под плет и над плет. И от занаят до занаят има разлика.
Лазар помълча малко и сетне каза:
— Ами виното, не разбирам, то пък защо ти е секи ден… Замайва главата и не ти ли пречи?
Резбарят скочи — докосна го на болно място. Готов да се защитава, в тъмните му очи се появи същият зъл пламък.
— Какво ще ме съдиш ти за виното! Знам и аз… А ти и никой друг не знай, което аз повеке знам. Виното е масло в светилника и човек вижда по-ясно. Господ го създал наравно с хлеба, който храни телото, а виното е огън в сърцето и дава крила на ума. То е като севдата… ти имаш ли севда към некое девойче? Ако немаш, нема и да ме разбереш. От виното човек гори и става силен, безстрашен. Без огън нищо не става и самото божие слънце е огън.
Резбарят почака една минутка отговор, сетне като напук някому надигна с две ръце каната. Пи жадно, сложи каната пак на масата, обърса с ръка мустаките си.
— Аз не съм се напивал никога — каза Лазар.
— Ще живейш сто години — разтегли устни презрително майстор Рафаил.
— Ще живея, колкото бог ми е отредил, но с виното, с ракията човек се убива. Който пие, обезумява, виното влиза като бяс в човека. Имаме двама-трима пияници в Преспа, ти може би не си ги виждал, живеят като скотове. И лудият бяга от пияния.
— Е-е-е! — сбърчи цялото си лице с досада майстор Рафе. — Като че ли чувам баба си. Тя едно време така ми баеше. Аз пия, за да работя. Погледът ми се избистря, ръката ми става по-яка, а тука — блъсна той юмрук в гърдите си — гори и те кара, не те оставя да задремеш. Какво, като убива? Може и да убива! Не ми требва животът, да треперя над него. Да ти кажа: лежи по цел ден на гръб, а нощем се обръщай ничком и само това, и ще живейш сто години.
