— Каза ли на оня вещер, майстора, да си търси друго мес го?
— Казах му. Обеща да си отиде.
Лазар премълча, че бе видял Катерица да излиза от стаята на майстор Рафе. Би предизвикал цяла буря над главата на неразумната си сестра, а не знаеше как да я съди за връзките й с художника и кое беше по- добре за нея — да се омъжи ли за него, или да я принудят да не го среща повече. Струваше му се, че имаше нещо общо в съдбата им сега, и не му даваше сърце да предизвика майка си да излее върху нея своя опасен гняв.
— Султано, Султано… — чу се откъм къщи гласът на Стояна Глаушев.
— Ида, ида! Кафе ще иска, наспал се е. И ще те кара сега да му четеш Софронието — запъти се нататък Султана.
Това ставаше всеки празничен следобед, когато Лазар беше вкъщи. Като си поспиваше доста продължително: след сития празничен обед, Стоян Глаушев искаше да му направят кафе — придобил бе чорбаджийски навици — и викаше Лазара да му чете от Софронието. Чете му и тоя път Лазар — вън, на чардака. Дойде, приседна там да послуша и Султана. Горещината прегаряше, сенките се удължаваха, подухваше ветрец, от към градината едва-едва полъхваше прохлада и мирис на зрели плодове. При всяка пауза през време на четенето, когато Лазар поспираше да си поеме дъх или да обърне нова страница, Стоян повтаряше:
— Ай, господи, ай, господи…
Бяха забелязали домашните му, че колкото старееше, ставаше по-набожен — не пропущаше празнична служба в църквата, повтаряше лошо запомнени молитви, кланяше се и се кръстеше по всяко време пред иконостаса и понякога унесен, като да губеше себе си. От някое време споменаваше за Божигроб, да отидат със Султана на хаджилък:
— Като сме внуци се на хаджии, да станем и ние с тебе хаджии, жено…
— Да не е много лесно, а? — отвръщаше Султана меко, и тя самата блазнена от такова желание. — Ще ни са нужни до десет хиляди гроша да отидем на Божигроб. Нели знам…
— Е, много пари, много. Ама ще видим по-нататък, да наредим децата. Може и да съберем ние с тебе десет хиляди гроша по-нататък — казваше той, блажено замечтан.
Щом свърши четенето, Лазар затвори книгата. Стоян се прекръсти, а лицето му, придобило цвета на бакъра от огъня на голямото огнище в работилницата, почти недокоснато от годините, беше озарено от тих, набожен възторг:
— Сладки божи думи! Ай, господи…
Те бяха сами, тримата, на чардака и Лазар изеднаж каза:
— Татко, можеш ли да ми дадеш до пет-шест хиляди гроша?
Стоян подигна вежди:
— Немам, сине. Защо ти са толкова пари?
Лазар помълча малко. Загледа се в него изненадана н Султана. Сетне той каза:
— Днес говорихме с Андрея Бенков да станем ортаци в неговата работа. Той не търси пари от моя страна, само да работим заедно, с неговия капитал, но аз не искам да влеза без нищо…
— Ами харно, много харно, Лазе! — развика се — Стоян и отеднаж като че ли проплака: — Но ето, немам толкова пари… Охарчихме се за сватбата на Манда, веднага, след некой месец, ще правим и друга сватба, за Нона, а колко имаме там, жено, в сандъка — обърна се той към Султана, като сви вежди в напрежение да си спомни, — не са повеке от три хиляди гроша?
— Толкова — отговори Султана глухо.
— Ами, Лазе — съживи се отново Стоян, — щом те вика Андрея и без нищо от твоя страна, ти пък що? По-харно — здраве? Казанджия ти нема да станеш, синко. И двамата с Андрея сте млади, ще работите, ще има й за него, и за тебе. За тебе по-малко, да речем.
Султана мълчеше, загледана пред себе си, а те и двамата чакаха какво ще каже тя. Неочаквано за нея се появи нова опасност за плановете й, но тя и преди си бе мислила за Лазара: ако не може за Ния, тогава — за Божана. То се знае, тя предпочиташе Ния и се опита да отклони, да сложи настрана другата възможност, поне временно:
— Знай си работата Бенковица.
— Бенковица нищо не ми е казвала, мамо. Ние с Андрея сме като братя, ти знайш.
— Хм. Тя го е получила. Искат те за Божана, това е.
— Хе! — викна Стоян. — Много харно! Божана — девойче като капка. На ръце ще те носи тя, старо! Чудо девойче е тя.
— Ех — стисна устни и се полюшна Султана, — добро девойче е, хубаво. Ама може да има още по- добро, още по-хубаво.
Замълчаха и тримата.
VIII
Приказката на Лазар Глаушев за калугера и шиника се разнесе из целия град. Людете разбираха по- лесно такава ясна дума. Приказката попадна в съзнанието на повечето преспанци като ярък лъч. Проясниха се и отдавна затъмнени спомени, припомняха се по-нови случки, които бяха отминали и биха били скоро забравени, г всички виждаха с прояснени очи какво беше днес: на една страна те, народът, които носеха едни и същи имена, говореха на един и същ език, еднакво мислеха, еднакво знаеха, еднакво живееха във всичко, и срещу тях — чуждият наместник, владиката и далечният патрика, пришълците власи и неколцина като Аврама Немтур.
Пък, те всички под шиника, и калугерът седнал на него. Повече нямаше да бъде така. Шиникът беше дигнат.
Но в живота на тоя град, на тия люде нищо не идваше, не ставаше бързо и буйно. Всяко нещо преживяваше своето време. Повече от четири века тия люде бяха се учили на търпение, на тих, прост живот, с хляб и вода хранеха тялото си, имаха само една здрава опора — земята, над която се трудеха. Те живееха с всички вечни болки на сърцето, не беше заглъхнал в тях и вечният човешки копнеж за щастие и радост, но тъй — ничком на земята потъмнели като нея, безименни, покорни роби. Векове бяха минали и нищо велико не бе се случило в живота на тия люде, на целия този народ. Раждаха се и умираха заравяха умрелите в земята и не оставаше никакъв спомен от тях. Векове бяха минали без следа. Едва-едва някой от тия бедни, прости люде ще надигне глава да погледне, да се покаже над хилядите покорно сведени глави през петдесет, през сто или повече години. Те мереха и помнеха времето през цели векове според бедствията и епидемиите, които ги сполетяваха и в които гинеха като нищожните твари, що пълзят по земята. Сега наставаше ново време. Робите се ослушваха и чуваха все по-ясно наближаващи, съдбоносни стъпки. Идеше ново време, ала малцина бяха, които ставаха да го посрещнат, отваряха очи да го видят, надигаха глас да го приветствуват. Иде, иде — шепнеха хилядите долу, ослушваха се, чакаха и робският страх беше по-силен от радостта на душите, които предчувствуваха своето освобождение. Така бяха живели те от векове, но вече се пробуждаха, борбата вече започваше, макар все още в робски страх. Идеше ново време за всички…
С настъпването на лятото читалището в Преспа започна да пустее, а щом започна жътва и полската работа влезе в разгара си, никой не влизаше в ниската задушна стая освен Лазар Глаушев, който бе вградил сянката си там. Още като започнаха да се режат афионите, пустееше и чаршията, и дворищата, и улиците, та дори и Двете църкви, дето сега влизаха само свещениците, някои престарели люде или пък някои набързо да кръстят новородено, да опеят покойник. Целият град се обърна към полето през това работно време. Почти всеки дом имаше по някое късче земя — нива, лозе, ливада. някои имаха и повече, а неколцина от чорбаджиите имаха и цели чифлици по околните села. Които пък нямаха свое, отиваха аргати по чуждото. Събираше се хлябът за през цялата година. Още по тъмно се точеха върволици по криволичещите пътища към полето, стихваха дворовете и улиците, много от дюкяните в чаршията оставаха затворени. И в общината старците не се събираха толкова често. Ще мине някой, ще се отбие по навик или от пре-голяма ревност, но скоро няма да дойде пак, да слуша оплакванията на наместника от самотията му, от горещините и досадата му. Наместникът седеше там — нямаше къде да иде и какво да върши в това работно време, — седеше сам в прохладната общинска стая, че дори и писарят, и общинският слуга бяха
