Имаме друго училище на елински език и сички грижи и попечения са за него. То е народно, защото за него само се харчат народни пари. Народно е по парите, а не и по науката в него. Както се научаваме, сега се чакат да дойдат нови учители за елинското училище и за секи един от них ще се плаща по шест хиляди гроша годишно. Ами защо се дават толкова народни пари, щом това училище не е народно? Там не се учи на наш език, а на елински и децата нищо не разбират. Не се учи наша наука, а елинска и децата нищо не могат да научат. В църквата да се пей на наш език, в училището народно да се учи на наш език. Пращат ни се учители от Мора, а ние искаме наши учители. Има от добри по-до-бри, ще поканим двама ли, трима ли и те ще дойдат. Те са наши, а тия от Мора не са наши. Ние не сме елини. Ако горе, в общината — посочи Лазар тавана, — седеха други люде, които да милеят повеке за своето, а по-малко за чуждото, грешките щеха да бъдат по-малко, а народополезните дела щеха да бъдат повеке. Горе требва да седнат но-народни люде.
— Горе седят чорбаджии и фанариоти! — чу се дрезгав глас. — Народни изедници!
Лазар направи знак за тишина и продължи:
— Събрахме се да видим каква е народната воля. Горе са десетмина люде, тука е целият народ. Който не е дошъл тука днес, пратил е вас. А който не е дошъл, защото не милей за народните работи, него нема и да питаме. Народе, братя! Тука, в Преспа, нема друга християнска народност освен неколцина власи. Така ли е?
— Така е! — глухо избухна хор от много гласове в ниската стая. — Така е! — чуха се като ехо други гласове откъм ходника и стълбата.
— Тука, в Преспа… — едва-що започна пак Лазар и млъкна. Людете по стълбата бяха се размърдали шумно, чуваха се сърдити подвиквания и сетне гласът на общинския слуга:
— Дайте път бре! Пуснете ме да мина. Пращат ме общинарите. Викат го да дойде горе Лазара Глаушев. Дръпни се бре! — Слугата се отчая, види се, да си пробива път през навалицата и щом стигна докъм средата на стълбата, наведе се да погледне през вратата насреща и Лазар го видя как му прави знаци с глава, с ръце: — Лазаре, Лазе… Викат те горе, общинарите те викат. Ама веднага…
— Сега ще дойда — отговори Глаушев. Като настана пак тишина, той каза със силен, пронизващ глас, какъвто ставаше гласът му, когато се вълнуваше и гневеше: — Викат ме горе и ще отида. Ще отида от ваше име. И ще кажа горе: чест и почит към вас, старци, но гука требва да влезат и народни люде, еснафи и по- бедни, пък н некои по-млади. Общината е народна, а не само на старите и чорбаджиите. Ще кажа още: народът иска в църквите да се пей само на негов език, народът иска в училището да се учи на негов език, учителите да бъдат негови, а не чужди. И ще кажа още: ако вие не сте съгласни с народа, и народът нема да е съгласен с вас и ще ви остави и нема да ви слуша. Кажете сега вие, братя, да отида ли горе, или желаете да не отивам. Каквото кажете вие, това ще направя.
Навалицата се раздвижи, зашумя, завика:
— Иди… иди! Кажи им, Лазе… Иди! Да знаят… Народът…
— Е, харно — преряза с острия си глас Лазар, — ще ида, но сам нема да ида, за да знаят горе, че не съм сам. Да дойдат с мене десетина души от еснафите, по-познати люде, ето, като майстор Алекса Кочов, майстор Петре Момев…Кажете де, кажете още кои?
— Андрея Бенков, Андрея…
— Йоне Чакал!
— Не, не… Оставете… аз не съм за такава работа. — Върви, върви! Ето майстор Борис Мутафчия!
— Димо Пърлев!
— Мирче Гребена?!
— Майстор Марко Чукчук!
Като чу десетина имена, Лазар се запъти срещу навалицата, която се натискаше към двете стени, едва-едва се разцепи и се отвори тясна пътека накъм вратата. Той се изкачи по стълбата, следван от десетмината избрани граждани, а от всички страни им подвикваха:
— Вървете… Кажете им… Не ги искаме! Народът…
На горния кат глъчката на множеството долу се чуваше като подземно бучение. Лазар отвори вратата на общинската канцелария, влезе вътре, поздрави почтително. Като се обърна да стори път на десетмината си другари, видя, че след тях вървяха на широка, провлечена по стълбите опашка и други люде и всички събрани долу. Лазар не затвори вратата и остана там, а народът се струпа и се изправи на отворената врата като стена. Застанал там, за да го чуват и в стаята, и вън, той посочи другарите си и се усмихна:
— По стар нашенски обичай, когато некой поканен доведе и други гости, сметат се и те за поканени и драги гости.
Архимандритът, седнал в ъгъла срещу вратата, беше толкова побледнял, че бялото му чело сега изглеждаше зеленикаво, а бледността на бузите му проличаваше през космите на брадата му. От лявата му страна седеше чорбаджи Аврам Немтур и бе се навъсил страшно, та се виждаха не очи, а само дебелите му вежди. Други общинари седяха неподвижно по миндерите наоколо, наредени като купчинки край стените с празничните си кюркове и фесове, с броениците и чибуците си, а между тях бяха като чужди двамата стари свещеници, също общинари, в черните си раса и високи, полски шапки. Само хаджи Захария Мирчев се въртеше неспокойно на мястото си — види се, той бе казал да повикат Лазара Глаушев, а бе излязло сега друго, което и той не е очаквал.
— Ние казахме да дойдеш сам — чу се гласът на чорбаджи Аврама, а той нито се помръдна и гледаше Лазара с веждите си.
Лазар стоеше срещу него височък, строен и хубав, свалил си бе, както беше по новому, феса и широкото му чело се белееше твърдо и упорито, а в ъглите на устата му, под тънките мустаки, се криеше малко присмехулна усмивка. Той каза:
— Ако ме викате, както и други път сте ме викали, да прочета некое писмо или да напиша нещо, смятайте, че съм дошъл сам, а тия люде тука са дошли по свои причини. Но ако ме викате по некоя по- важна народна работа, тогава ще ви кажа, че аз сам не съм нищо и ето народът иска да чуе какво се говори и мисли тука за неговите работи. Сторете место, почтени чорбаджии и старци, и на тия десетмина мъже да седнат между вас. Те са се честни люде от еснафите, майстори и първомайстори, и са люде избрани, защото народът ги праща при вас. Ще ви кажа и друго: повикахте ме да дойда сам, а пък аз доведох и тия люде. Но ако не бехте ме повикали, ние и сами щехме да дойдем тука. Така реши и ни възложи целият тоя народ, дето е събран вън и долу чак по улицата.
Лазар се обърна към десетмината си другари и посочи с ръка миндерите наоколо:
— Идете, седнете. Тука сме сички наши, преспанци, освен негово високопреподобие…
Десетмината граждани бяха доста смутени, но неколцина от по-старите отидоха и насядаха по миндерите, отидоха и другите, а до вратата останаха прави само Лазар и Андрея Бенков. Така и желаеше Лазар — да е по-близу до отворената врата и като говореше, колкото се обръщаше към общинарите в стаята, повече се обръщаше към струпалия се вън народ. А вън се събираше все повече народ — види се, бе се разчуло из града, че в общината стават важни работи.
Настана мълчание. Само отвън и някак издълбоко се чуваше глухо, проточено ръмжене:
Лазар Глаушев, когото бяха повикали, чакаше. Чакаха и тия, които го повикаха, пък редно беше те да почнат. Най-сетне почна пак чорбаджи Аврам Немтур и пак тъй гледаше с дебелите си вежди.
— За сколията те повикахме — каза той и не спомена името на Лазара, но се знаеше, че говореше на него. — Време е да я отворим и тая година и мислихме, премислихме и наредихме тая година да бъде по- добре от миналата и от сека друга година досега. Повикахме те да те попитаме дали си съгласен да станеш даскал в тая сколия, общинската. Ти ще учиш децата на славянски. Ние и плата ти секохме, пет хиляди гроша за година. Ти чу нас, сега да чуем ние ти какво ще кажеш.
Лазар бе се загледал в отсрещната стена и като че ли не го чуваше. „Так-так-так“ — почукваха броениците на старците наоколо. Вън всички бяха спотаили дъх и чакаха с опулени очи в Лазара. „Уууу“ — навлизаше на струи и се разливаше в тишината глухата врява откъм улицата. Най-напред Лазар поклати глава, без да откъсне поглед от стената, но веднага се съживи и обърна лице не към чорбаджи Аврама, а към наместника.
— Не — рече той и повтори: — Не. Учител нема да стана. Чудно ми е защо сега ме каните, а не ме поканихте по-рано за учител. Чудно ми е, но и не ми е много чудно. Прощавайте, ама ще ви кажа: вие сте наумили да ми сложите оглавник на врата.
