като болно тяло, щом излезе от дълбочината на целебни води, отново, се превива под бремето на недъзите си — така и той, щом излезеше от чистия, светъл кръг на погледа й, виждаше се пак сам с тая дълбаеща тежест в сърцето. Божана нямаше никаква власт над него или дотолкова беше силата на нейния чар, че щом изчезнеше отпред очите му, той почти я забравяше. Когато забеляза това, Лазар започна сам да я търси по-често, доколкото му позволяваше приличието и като най-близък приятел на нейния брат. Така той и даде съгласието си за обща работа с Андрея и сякаш не толкова за своя полза, колкото заради успокоителния, целебния поглед на Божана, заради добрината на брата и още повече за да се възпротиви, за да се изтръгне от опасната власт на чорбаджи Аврамовата щерка. Домашните му се радваха — така той попадаше на по-подходящо за себе си поприще — и брат му Кочо само тъй, от братска обич и за да го насърчи, му рече:
— Пък ти, Лазе, когато поискаш, ще се върнеш пак в нашия дюкян.
Не се радваше само Султана, майка му; тя с нищо не му попречи, нито с една дума — в края на краищата Лазе отиваше към по-добро, ставаше търговец, житар, — но повече за това, че по тия дни тя беше позагубила надежда да вземе за снаха чорбаджи Аврамовата дъщеря. Ния не стъпваше в двора й, не търсеше, както преди, Катерина и никаква вест не идваше откъм двора на Аврама Немтур. „Така е — каза си Султана, — щом човек сам бега от късмета си. Но ще видим, ще видим — нека сега така да върви. Най-сетне и Божана Бенкова не е коя да е и ако не може за Ния — на първо место след нея иде Божана и по род, и по богатство, и по хубост. Да не се възгордева толкова чорбаджи Аврамовата… Сега може и да се поуплаши. Ще видим, ще видим…“ Султана няма да спи, ще си отваря очите. По същото време се случи и друго нещо, което я поразвесели и я освободи от ядовете й за Катерина: майстор Рафаил дигна вещите си и отиде да живее в друга къща. Пак на същата улица, няколко порти по-надолу.
— Не отиде много далеко проклетникът — рече Султана, — но нели нема да влиза повеке в двора ми…
Майстор Рафе не успя да довърши иконостаса, който бе наумил да й подари. Като прибираше вещите си, разтъжен до сълзи, прибра и недовършения иконостас, та него намери да се поутеши:
— Той е пак за нея, за старата вещица. Ще й го дам аз един ден, а може и тъща да ми стане дотогава.
IX
Лазар Глаушев се отдаде на новата си работа с голямо усърдие. Най-напред те тръгнаха с Андрея да закупуват заедно храни — новият търговец да свикне и да улови изкуството на новия си занаят. Те ходеха по чифлиците из околията, които бяха почти всички турски, а тайно купуваха от селяните крепостници, което те бяха успели да скрият от господарите си. Някои от селяните имаха и те някое късче своя земя, но те криеха от очите на господарите и това, което раждаха собствените им нивици. През два, през три дни ту Андрея, ту Лазар водеха към града кервани от натоварени коли и хамбарите на Андрея бързо се пълнеха. После Лазар, като се научи да бръква дълбоко във врещите и по тежестта на шепата си или още на око да познава качеството на пшеницата, ръжта или ечемика, да се пазари с алчните агалари и кехаи, да се мушка скришом в селските дворища — тръгна и сам по селата, та двамата с Андрея да обиколят по-бързо околията, да изпреварят другите житари. Той дори навлезе в една съседна околия и докара керван от дванайсет коли с пшеница, като бе ударил цената с три пари по-долу. Андрея се радваше на усърдието му и на успехите му:
— Нели ти казах, Лазе, добре ще върви… Не бяха още привършили — какво ли нямаше за привършване и около закупената храна, и по сметките, — Лазар почна един ден, а се виждаше, че се бори със себе си:
— Андрея, аз… мене и сега се там ме тегли… Чувам ония в общината пак готвят нещо около елинското училище.
— Върви, не оставяй народните работи. Ти си като баща ми, Лазе…
Време беше да отворят училището за новата учебна година и някои от общинарите бяха се похвалили из града: наместникът получи известие, че ще дойдат трима нови учители и били от Мора, чисти гърци, много учени люде сам владиката наредил работата с тях. Лазар отиде да намери хаджи Захария Мирчев, а той беше от ония чорбаджии в общината, които клоняха към младите. Разпита го Лазар и научи всичко за новите кроежи на наместника. Старият хаджия каза накрая:
— Подписахме писмо, ще им плащаме по шест хиляди гроша за една година. Ама то е добро, че идват такива учени люде в Преспа.
— Те не идват тук за наука, дедо хаджи. Чак от Мора тръгнали, и тия големи грижи на наместника, на владиката… Но най-лошото е, че и такива умни люде като тебе не се сещат що ни крои наместникът. Гърци иска да ни прави той, дедо хаджи, а вие му помагате, харчите народните пари и свои давате, та с наши камъни по нашите глави.
— Е, харно, ама какво да правим, ами вие, младите, какво правите?
— Слушай, дедо хаджи: ти кажи сега, в неделя, в общината да повикат и некои от нас, и некои от еснафа. Кажи: много пари ще се харчат, да видим и те що мислят, да е съгласен целият народ. Ти побързай и да си пратиш при нас слугата или писаря. И гледай така да стане, та да не става нужда да чупим вратата, за да влезем. Не е ли право, дедо хаджи, като е за народни работи, да се пита и народът? Каквото кажат наместникът и Аврам Немтур, това и става. Вие сте добри люде, слушате ги и така ви лъжат, че не се сещате накъде ни водят. Ти направи това в неделя и ще направиш големо народно добро.
Лазар Глаушев сам ходи из чаршията, едва ли не от дюкян на дюкян, и нареди за следващата неделя голямо събрание. Покани да дойдат всички първомайстори и всеки друг, който милее за народ, за школо и църква. И никога преди не се е събирал толкова народ в преспанското читалище, както тая неделя. Започна да приижда още преди да свърши църковната служба. По своя и не по своя воля тоя ден Лазар Глаушев започна открито борбата на преспанци срещу фанариотската партия в Преспа.
Да беше започнал по-смирено, всичко би се свършило по-иначе, а той като се изправи до масата и като видя срещу себе си толкова народ — един до друг в стаята, струпали се бяха и вън, в ходника и по стълбите, дочуваха се гласове чак от улицата, — като видя толкова очи, вперени в него, дойдоха на устата му думи, които паднаха сред народа като пламтящи главни, та се запали целият народ. Види се, в него и във всекиго от тия люде бе се набрало доста гориво и пламна отеднаж.
— Народе! — викна Лазар с такъв глас, като че ли искаше да го чуят тъкмо ония, които стояха чак на улицата и като не знаеха, че започваше, дигаха врява. Премина шепот из цялата стая, разля се вън, веднага настана пълна тишина, а Лазар Глаушев викна още по-високо: — Народе! Не сме се събрали тук днес за беседи и разговори, за ука и поука. Днес искаме ние своето право! Стига са ни наричали стадо и овци безумни, наричат ни, а и ние сме си досущ като стадо. Ключът на църквата ни е в ръцете на един чужденец. Чакаме той да ни отвори и ние влизаме Общинската кесия е пак в негови ръце, той бърка в нея и пребърква. Ами откъде дойде той, кой го покани, кой ни го изпрати и стои тука години, а ние вървим след него като стадо от безумни овци. Е, стига де! Дай ти, човече, ключа на нашата народна църква да си бъде в наши ръце, дай да погледнем в кесията народна що влиза и що излиза!
Някой гласно проговори:
— Калугерът…
— Шиникът, шиникът! — викна друг някъде откъм вратата. Неколцина тук и там из навалицата високо се изсмяха, а Лазар, спрял за минутка, подхвана:
— Не смех, а сълзи за тоя вековен мученик под шиника, сълзи и горки ридания, братя мои! И ние тука, в Преспа, седим и се свиваме под шиник, а на главата ни седи чужд човек…
— Калугер…
— Наместникът! Наместникът! — чуха се много гласове и насмешливи, и още повече гневни.
Лазар пак спря, позамисли се за минутка и сетне заговори по-спокойно:
— Имаме църковна община, там седят десетмина почтени стари люде и решават за църква, за училище, за сички народни работи. Но има там и друг един, чужд човек, който реди сичко по своему и другите го слушат покорно. Така стават грешки след грешки, защото чуждият тегли само на своя страна. Ако взема сега да ви заговоря на гръчки език, никой от вас нищо нема да разбере. А в църквата ни се пей повеке на гръчки и никой нищо не разбира. Имаме едно старо училище на наш език, но за него никой не се грижи.
