обуздаем.
— Преди малко се опитахме да бъдем искрени като, християни, сега вие сте още повече искрен като враг. Ала не можете да ме заблудите, зная всичките ви грехове, преподобни отче.
— Искате да ме прогоните оттук?
— Да. Ще ви прогоним. Не сте дошли за добро деяние ду нас. Тук сте чужд, идете си във вашата земя. Това искаме ние: да си вървите. И вие, и вашият владика, всички като вас.
Наместникът се загледа в него мълчаливо, като обмисляше какво да му каже, и сетне тихо продума, с доброжелателен тон, а очите му гледаха остро:
— Млади момко, не дърпайте дявола за опашката.
Той се обърна и без да бърза, си излезе. Лазар го проследи с поглед и видя как изчезна подрасникът м зад вратата. Сега те двамата бяха съвсем наясно.
Радостно, бодро вълнение и прояснение почувствува в себе си Лазар Глаушев след тая неочаквана среща. През време на разговора му с архимандрита на няколко пъти се преплетоха в мисълта му имената на чорбаджи Аврам и Ния. Сякаш и те бяха тук заедно с наместника И както беше чудно появяването на фанариотина в тая стая, така изглеждаше чудно и тяхното присъствие между тия стени, дето кънтяха бунтовни слова, близу до тия книги, които криеха в себе си друг, чужд за тях свят. Те бяха чужди тук, както и тоя чужденец. Той си излезе като враг, както и бе дошъл, излязоха си и те заедно с него. Лазар остана, скоро ще се върнат тук другарите му и всички, които се събираха около него с жадни души. Врагът остана вън от тоя праг, коварството му беше изобличено, борбата срещу него започваше открито. Врагът — наместникът, Аврам Немтур.
— Ние сме срещу вас, ние сички!
А де беше хубавата щерка на чорбаджи Аврама, де беше Ния?
„Тя нищо не ми е направила…“ — защитяваше я Лазар, защитяваше я от себе си. И гласно промълви в празната читалищна стая:
— Не искам да мисля повеке за нея, не искам… Тя е дъщеря на Аврам Немтур!
Струваше му се, че тя бе останала там, зад вратата, стоеше там и го чакаше.
В борческото му въодушевление имаше една сянка — жива сянка, която постоянно менеше цвета си и по-грудна беше борбата с нея.
Летните дни и седмици бавно се претъркулваха като колелата на тежка кола — претоварената кола на лятото. Вечер преспанци се връщаха от полето капнали от умора, напечени от слънцето, прашни, с изподраскани боси нозе, а с тях нахлуваше в града тежкият дъх на зрялото лято. Но всички тия усърдни работници бяха доволни в умората си — годината беше добра, обилна. Докато жънеха и вършееха, царевиците растяха все по-високо, пущаха кафяви копринени пискюли, бостаните сочно се зеленееха, по лозите увисваха и едрееха синкавозеленикави гроздове. И за афионите тая година беше добра, случиха се сухи дни, когато ги режеха в началото на лятото, не рукна внезапен дъжд да умие драгоценния катран.
Не се сдържа и тая година Аврам Немтур, макар да казваше, че е стар вече, като дойде време, обърна приказката си:
— Още тоя път. Афионът и тая година е много добър изпечен, не ми се иска да го изпусна. Тоя път ще пращам стоката оттам, нема да се връщам, докато не свърша да не се трепам по пътищата.
Ходи той, както всяка година, по Прилепско, Тиквешко и Велешко, започнаха преди него да пристигат товари — пълни сандъци с гъст, лепкав афионен катран, стиснати на калъпи и на тежки питки, облепени с афионови листа, — доведе и той самият цял керван от натоварени коне, магарета и катъри, а след него пристигнаха още много товари. Сега не можеше да се мине край дюкяна му от тежкия, сладникав и упойващ мирис на отрупания афион. Едва след като се върна в Преспа, започна да купува и от тукашния афион и казваше, за да подбива цената му:
— Събрах веке много и къде по-хубав; нашият е постен. Но, хайде, ще взема и твоя, щом си го донесъл. Казвай колко ще му искаш, но не отивай много нагоре, че го вземам за хатър.
Така той говореше всяка година, знаеха преспанци, но му даваха афиона си на по-ниска цена — пуст да остане, дано да го отрови! Така беше и тая година, нищо не се промени.
Султана Глаушева попита чорбаджи Аврамовата сестра:
— Намери ли си чорбаджията човек за дюкяна?
— Има си той люде, сестро Стоянице. И кой смей да вземе от него и едно нокте каквото и да е! Сичко мери и тегли, сичко знай той до влакно.
Султана преглътна горчивата си слюнка и нищо повече не попита. Нямаше и защо да пита — явно беше, чорбаджи Аврам бе викал нейния Лазар не да му пази той стоката.
Лазар стоя още някое време в работилницата на баща си, а като започнаха людете да разчистват и изравняват харманите за нова вършитба, дойде Андрея Бенков и пак му заговори за тяхното сдружение. Лазар махна с ръка, сякаш отстраняваше някаква последна пречка, и се съгласи без повече думи. Той бе имал доста време да премисли всичко по това сдружение, което беше малко чуден и необикновен израз на приятелство и преданост. Та Андрея Бенков му предлагаше да дели с него богатството си! Всички подозираха, че той искаше да обвърже Лазара като свой бъдещ зет, по внушение може би на майка си и сестра си, но Лазар вярваше и знаеше, че Андрея го кани за свой съдружник само от преголяма привързаност към него. Той прие тоя дар, защото можеше да отговори със същата обич и привързаност. И бе решил да не се възползува докрай от добрината на приятеля си. Той ще вложи всичките си сили в общата работа и каквито и да са печалбите им, ще вземе най-малка част. Андрея не можеше да бъде стройник и сводник на сестра си. Той знаеше чувствата й към Лазара и как би се радвал да се оженят те двамата, но с нищо не се намесваше в отношенията им. Той наистина имаше нужда от другар в работата си и кого другиго би избрал освен Лазара Глаушев, комуто би се доверил и с когото би делил братски и добро, и зло? Но най-вече неговото нежно и обичливо сърце, което не винаги имаше достатъчно вяра в себе си и беше изпълнено с възхищение от Лазара, се нуждаеше от дружбата му, както беше от най-ранната им възраст. Не, Лазар не се смущаваше от тоя голям дар и му се радваше безкористно. Той не беше никак загрижен за бъдещето си — можеше до края на живота си да чука в бащиния си дюкян като обикновен калфа. Ако искаше да тури по-добър и по-сигурен ред в живота си, то беше повече заради другите — свои и чужди, — най-вече заради майка си, която не можеше да се примири със сегашното му положение. Тя не искаше да остане той на бащиния си занаят, дори и да не беше по-лош майстор от баща си и от Кочо, който пък тъкмо за това беше благословен — да наследи стария в занаята и да го надмине.
И все пак Лазар се боеше малко от тая нова връзка с приятеля си и дома му. Той не можеше да влезе сега отново в тоя дом със свободно сърце. Подхвърляха му други люде, казваха му го открито, а и сам виждаше, че така се подготвяше женитбата му с Божана Бенкова. Можеше да дойде ден, когато би се видял принуден и сам да заговори за тая женитба и да я реши. Той се боеше от тоя ден. Впрочем това не беше страх или нежелание, или наложена обвързаност — това беше една чужда власт в сърцето му. През последните един-два месеца той не бе виждал Ния. Отклоняваше всеки опит на майка си и на Катерина да му заговорят за нея. Те, изглежда, бяха получили еднаж снаха му Кочовица, която иначе беше сдържана жена, но се изпусна и каза тъкмо на трапеза, когато бяха събрани всички домашни:
— Ния казала, че в Преспа имало само един ергенин, за когото би се омъжила. Питали я кой е той, а тя — нищо. Пък нели сички знаят…
По пламналото лице на Лазара се изписа такава мъка от смущение и от гняв към снахата, към която винаги бе се отнасял с обич и почит, че всички на трапезата наведоха очи, а Раца Кочовица, като видя грешката си, се разплака.
Тая нова случка подлюти наново раната му след толкова време, но Лазар пак скоро се поуспокои. Името и споменът за Ния, всички спомени от нея покрай дружбата й с Катерина пробуждаха в него само гняв и мъка и понякога скръбно примирение за нещо, което е загубено и трябвало да бъде загубено. С тоя гняв Лазар я прогонваше от мислите си и успяваше да я прогони, успокояваше се за известно време, докато неочаквано почувствуваше някой път, че тя оставаше там, в сърцето му. Най-често Лазар се залъгваше, че гневът му е истинското и единствено негово чувство към чорбаджи Аврамовата щерка, но то беше само една болезнена кора по младото му, пламенно и жадно сърце.
Не се залъгваше той с нищо, когато виждаше Божана, беше близу до нея, чуваше гласа й, радваше се на нейната чиста, смирена хубост. Близу до нея Лазар се чувствуваше наистина щастлив и свободен. Но
