— Не думай така, Лазе! — изправи се отсреща хаджи Захари Мирчев. — Като чух да говорят за тебе тука, душата ми се възрадва. Ето и наместникът те похвали и всички. Учен човек си и си наш, тукашен, ще учиш децата на наш език. И платата ти е добра — пет хиляди гроша за една година. По-харно — здраве, ами целувай ръка и кажи хаирлия да е.
— Дедо хаджи — отвърна Лазар, — благодарен съм за добрите думи и похвали. Но като сте наумили да правите учител и сте ми секли такава голема плата от грижи за училището ли е, или е от грижа за мене? Не ще е ни едното, ни другото. На новак доктор пари не се дават. Но щом сте решили тая година училището да е по-добро, нема да търсите и учители като мене аз не съм бил досега учител. Има нещо друго…
— Чакай — прекъсна го чорбаджи Аврам, — не бързай. Ще дойдат тука и други, по-добри даскали, пък ти ще се учиш от них, каквото не знайш. Те са трима и ти един — четирима.
— А кои са те? Какви са? Кой ви ги препоручи?
— Наместникът — пак се обади хаджи Захария. — И владиката!
— Каква плата им секохте на них?
— Ами по шест хиляди гроша. Те нели идват тука на чуждо место… Чак от Мора ще дойдат.
— Аха, от Мора — дигна вежди Лазар Глаушев. — Е, чух защо сте ме викали и съм ви благодарен, но сега пък вие чуйте защо сме дошли ние при вас. Като се прави нещо по народните работи, било за църква, било за училище и каквото и да е, отсега нататък вие ще го пишете черно на бело, а отдолу секи еснаф ще сложи печата си. Каквото и да е, може и со златно перо да е написано, щом не е закрепено с еснафските печати — нема никаква сила. Ами така е, почтени старци и чорбаджии — не ми се сърдете. За нова сграда на елинското училище — народни пари; за нови учители, трима по шест хиляди гроша — пак народни пари. Народът ги дава, пангарите в църквата секи празник се пълнят с пари, но вие, честни и умни люде, требва да знаете дали той е съгласен да ги харчите и как да ги харчите тия пари. Не се ли боите — некой може да ви каже, че харчите народните пари на своя глава. Има и нещо друго: за да не стават грешки и да има съгласие, тука требва да влезат и добри, честни люде като тия майстори и първомайстори, а не само чорбаджии. Народът в Преспа иска да си избере нова община, пък вие най-добре знаете, казано е: глас народен, глас божи. А който се отдели от народа, ще остане сам и никой нема да го слуша.
— Ами тебе кой те слуша бре — започна чорбаджи Аврам бавно, издълбоко и като повишаваше гласа си, бавно се изправи, — кой те слуша тебе бре, мърсолко! Какво си застанал там, редиш и разпореждаш, де се намираш ти… Вън! Излизай вън! — кресна изеднаж Немтур и целият се наду с лице, с врат, пламна, зачерви се, та дори посиня.
Той продължи да вика, размахваше късите си дебели Ръце, пискюлът на феса му отскачаше право нагоре, ала гласът му се удави, изчезна в буйна гръмка вълна от Многогласи викове и тропот. Навалицата отвън викаше, ревеше и напираше да влезе в стаята:
— Не ви искаме. Изедници! Чорбаджии! Народът. Излизайте, вие излизайте вън!
Лазар се обърна с разперени ръце към навалицата да я спре, да я успокои. Викаше и той с изплашено лице, но и неговият глас не се чуваше. Наскачаха и старците, и новите им гости, някои отидоха да успокояват, да молят! чорбаджи Аврама, други двама-трима не смееха и да се помръднат от местата си. Само наместникът продължаваше да седи в ъгъла и да не беше бледнината на лицето му, би помислил човек, че нищо не чува, нищо не вижда. Най-сетне утихна страшният рев, отдръпна се, изля се надолу по стълбата вън на улицата. Лазар Глауша се обърна пак към старците, а по бледото му чело и по лицето му бе рукнала пот на едри капки. Както се бяха раздвижили общинарите из стаята, спряха се да го чуят:
— Ето, сами виждате какво е. Какво повеке да ви кажа? Днес е неделя. Ще се разгласи и до другата неделя ще се избере нова община. Така иска целият народ и никой не може да го спре. Хайде, ние да си вървим — обърна се той към десетмината си другари и те го последваха, тропайки по дъските с подкованите си кондури.
Скоро навън всичко утихна. Тихо беше в общинската стая. И както се бе спрял там, сред стаята, с наведена глава, умислен, хаджи Захари Мирчев продума:
— Щом не ни искат… Никой не му отговори.
В новата община влязоха Андрея Бенков и четири други от еснафите, останаха също хаджи Захари Мирчев и друг един от старите чорбаджии, двама от свещениците и наместникът. Избраха се трима от по- младите да се грижат за училището — тук влезе и Лазар Глаушев, избраха се и трима епитропи за църквите и кой знай как стана — за епитроп се избра и влахът Грета. Успокои се Преспа и народът се радваше, но за късо време.
Най-напред се почна пак с елинското училище. Новите общинари накараха наместникът да пише писмо тримата елински учители, които се очакваха, да не идват в Преспа, а в същото време Лазар Глаушев, от името на училищното настоятелство, написа писма и ги разпрати по всички градове, дето имаше уредени български училиша, до неколцина прочути учител и и просветители и молеше трогателно да изпратят двама или трима добре подготвени учители за училището в Преспа. Наместникът се позабави да изпрати писмо и новите елински учители в това време пристигнаха. Те дойдоха само двама — третият се отказал. Като видяха и те, двамата, че народът не ги желае, разколебаха се, уплашиха се, но наместникът сполучи да задържи единия, а другият си отиде. Лазар нямаше отговор на писмата си, а не се и знаеше какъв отговор ще получи, та се реши в общината да остане временно елинският учител, за да не стои училището затворено. Лазар Глаушев каза, а и всички от общината и настоятелството одобриха думите му:
— За истинската наука нема разлика българска ли е или елинска. Ние не даваме нашето училище да бъде елинско, както досега, но в него може да се учи за некое време и елински, само да не стои затворено.
Назначиха за учител и Тодора Божинов, който бе заместил баща си, стария даскал Божин, и събираше като него у дома си трийсетина деца, а сега ставаше учител в общинското училище: той да учи по-малките ученици на български и славянски, а елинският да учи по-големите и на елински.
Не мина всичко туй без разправии и смущения, но най-сетне се нареди така, понеже не можеше да се нареди по-добре.
Дойде ред и за църквите, най-вече за новата църква. Наместникът понамали да се пее на гръцки, а сами свещениците още повече намалиха, но евангелието и най-важните песнопения в църковната служба се пееха пак на гръцки. Омразата срещу фанариотите беше много нараснала и народът не можеше да търпи повече, но наместникът заплашваше:
— Как можете вие така! Владиката ще ви анатемоса, патриката ще ви прокълне!
Страхът в сърцето на народа още не беше изчезнал и людете не се решаваха да дадат пълна воля на чувствата си, колкото и да им беше омразен владишкият наместник и гласът му в църквата. А един ден неочаквано пристигна в Преспа и самият владика. Той извърши тържествена служба в новата църква, ходи при каймакамина, сетне събра в общината всички по-първи люде. Говореше кротко и смирено, за да позамае недоволния народ, но и заплаши непокорните, като каза все тъй кротко и смирено:
— Нашият баща, султанът, признава само една християнска църква и който се дели от нея и се бунтува срещу нея, бунтува се и срещу него, срещу нашия господар и баща.
Настана голямо смущение сред всички събрани там и най-вече от тия последни думи на владиката. Тогава стана Лазар Глаушев и отговори:
— Ние не се бунтуваме срещу султана, бог да умножи годините му, а искаме своето право. Ние не сме гърци и наше право е в църквата ни да се пее и служи на наш език, църквата ни и всичките ни народни работи да се редят от наши люде. Ако не можем, владико свети, да се разберем като християни, по християнски с тия, които ни пречат и се месят в народните ни работи, тогава ще дигнем глас и молба покорна към нашия милостив баща — султана. Той е справедлив и ще чуе народния глас и молбата народна.
Владиката му отговори само с поглед, после каза, че бил много уморен, и помоли да го оставят сам, но още докато излизаха другите, той задържа при себе си наместника, чорбаджи Аврама и влаха Грета. Тия люде стояха сами, затворени в общинската канцелария, може би два часа време. Какво си бяха говорили, стана ясно още на другия ден, след като си замина владиката. Тоя път събра общинарите, епитропите и училищните настоятели наместникът и той пръв заговори:
— Някои тука взеха да делят църквата — наша била, ваша била. Тя пък е божи дом и дом на всички християни. Ние вършим грях, като влизаме в такива разпри и дяволът се радва. Ето сега и тукашните власи дигат глас и дано да се вразумим, като видим, че разпрата нараства и че от нея няма за никого полза. Кажи
