сега кир Грета, какво имаш да ни кажеш.
Стана влахът Грета и заговори засмян, като че ли с най-добра воля:
— Щом става дума чия е новата църква в Преспа ние, власите, ще кажем, че тя е и наша. Ние до сега мълчахме, понеже не искахме да засилваме кавгата, но си помислихме и си рекохме, че ако се намесим ние, може по-бързо да й се тури край. За тая църква в Преспа и ние сме дали цела капа алтъни, сички знаят и е записано на книга Ние сме малко в Преспа, но сме дали повеке. И сега щом едни казват, че тая църква била нихна, и ние ще кажем, че е наша. Те казват в църквата да се пей на славянски, ние казваме, да се пей на гръчки, че гръчки разбираме по-добре. Затова ние, власите, казваме: църквата е и ваша, и наша, тя е божия. В нея досега се пей и на славянски, и на гръчки. За да не се караме, нека и отсега нататък да се пей и на славянски, и на гръчки. Така е най-хубаво и нема да има никаква кавга между нас.
Наместникът, който беше повече мълчалив човек и не приказваше много, сега побърза пак той да се обади пръв и както винаги, на гръцки:
— С устата на кир Грета говори ангел, когото ни праща сам господ, за да ни вразуми и усмири. Право е и власите да казват, че новата църква е тяхна. Те дадоха много пари за тая църква. По-старите знаят, че ако не бяха власите навремето да помогнат, църквата и досега нямаше да бъде изградена. Това е записано в книгите на общината, записано е и колко пари дадоха те. Викаме наша е, ваша е и да вземем да я делим, ще трябва да я разделим на две и три части. Срамота е и грехота е да сърдим бога. Църквата е първо божия и после на всички християни. И няма защо да разтуряме досегашния ред в нея. Няма и защо да се разправяме повече, да радваме дявола и да сърдим бога.
Виждаше се, че Лазар Глаушев едвам се задържаше на мястото си, докато слушаше наместника и кир Грета. Сега той изеднаж скочи, но държеше здраво юздите на гнева си:
— Че има дявол в тая наша разпра, а не ангел божи, сега се виде съвсем ясно. Дошъл е дявол да ни изкушава и подмамва, но е облекъл ангелски одежди, лицето си е преправил и гласът му е сладък, кротък, а рогата му се виждат ей такива големи. Какво говориш ти, кир Грета? Кои сте и колцина сте вие, власите, в Преспа? Дойдохте тв града, бехте в голема неволя и ние ви приехме като християни и братя. Добре се спогаждахме досега и вие не можехте да се оплачете от нас. Като се правеше новата църква, и вие помогнахте, дадохте каквото можахте при вашето богатство, което спечелихте тука, в нашия град. Дадохте за църквата, в която кръщавате и опевате. Но за това ли дадохте тогава, за да я делите сега с нас? Ние сме тука и живейме в тоя град от памтивека, от деди и прадеди на своето место сме си, а вие дойдохте като гости, гости си останахте и колко люде сте вие, кир Грета? Пуснахме ви до прага, а вие на къта се настанявате и нашата бащина и дедова къща искате да делите с нас. Не, кир Грета, не слушайте вие какво ви шепоти дяволът и какво ви учи. Не излизайте против цел народ, който ви прие в къщата си като братя свои. И ще ти кажа, че вие, неколцината власи в Преспа, нема и никак да ни уплашите, а можете да ни станете омразни. Вземи си думите назад, кир Грета!
Така говориха още дълго, най-вече Лазар Глаушев и Грета, повтаряха едно и също, но гласът на единия надвишаваше гласа на другия, докато започнаха да викат с все сила и не подбираха много думите си.
— Прибрали сме змия в пазвата си! — викна Лазар с отвращение.
Другият се държеше като по-силен, но гласът му остро писукаше и дотолкова се вдаде той в разправията, че в поваления си преспански език бъркаше и влашки думи:
— Ние не сме змия, ти си змия! Къде си ни прибрал ти, не в бащината си къща! И тук е турско царство, а ние сме поданици на падишаха. Вие сте рая! Да мълчиш ти, че тука не е ваше царство. Ще се оплачем на каймакам ефенди…
Като започна да обръща натам приказката си влахът, някои от людете там се поуплашиха, а той още повече се засили и кресна:
— Ние ще дигнеме давия срещу вас!
Наскачаха всички и викаха един през друг. Наместникът сега пак мълчеше със спокойно лице и само по очите му можеше да се познае, че беше доволен. А дори и старият хаджи Захария Мирчев се изправи срещу влаха:
— Срещу кого ще дигаш ти давия, Грета, срещу целия народ ли? Стар човек си, мисли какво говориш помисли на какъв край може да излезе такава разпра Не мога и аз да търпя повеке приказките ти. Ако посегнете на църквата ни, ще се дигнем сички против вас.
Грета се видя нападнат от всички страни и за да скрие уплахата си, стана и напусна сърдит общинската стая.
Тая случка в общината не смути много преспанци те дори се присмиваха на власите, като ги виждаха да се събират и да си шушукат възбудени и загрижени. Изглеждаше, че те не всички бяха на ума на Грета, но и това се знаеше, че те не се деляха и винаги излизаха съгласни помежду си. Повече като на шега вървя няколко дни и целият град се смая, когато дойдоха двама заптии, взеха Лазара Глаушев и го отведоха в затвора. След общото смайване дойде обща уплаха. Лазар стоя затворен два дни и като дочу каймакаминът, че народът се съвзема и се готви да защити невинния затворник, повика наместника и всички общинари, доведоха при него и затворника.
— А бре, чорбаджилар — започна каймакаминът, — какво е това от вас, какви са тия кавги и гюрюлтии… Аз нали ви казах още навремето, не ви трябва нова църква… Предаде ми се харзовал от влашкия милет в Преспа, оплаква се и самия дига. Защо не се молите заедно в църквата, нали всички сте християни? Де да видя сега какво ще кажете. Владишкият милет иска дял от църквата, кажете сега кой му дава и кой не му дава. Кажи ти, папаз ефенди — обърна се той към наместника, — тебе да чуем най- напред.
Гласът на владишкия наместник прозвуча кротко, дори и тъжно в голямата, пълна с люде стая. Говореше и той на турски, а гласът му говореше някак отделно:
— Не одобрявам аз, каймакам ефенди, постъпката на влашкия народ в Преспа. Не одобрявам и поведението на другата страна. Грехота е да се дели църква, тя е божи дом и принадлежи на всички християни. Щом сме дошли при тебе, каймакам ефенди, помогни ти със своята мъдрост и със своята власт да се тури по-скоро край на тая кавга. Да си остане всичко, както е било досега, да не се разваля досегашният ред в църквата, да си остане тя само дом божи и общ дом на всички християни. Повече аз няма какво да кажа.
Щом млъкна наместникът, започна Грета:
— Каймакам ефенди, което каза наместникът, това ще кажем и ние, власите. Не искаме да делим църквата, а да не се разтуря досегашният ред в нея. Но като казват едни, че църквата била тяхна, че я градили със свои пари, Ще кажем и ние, че е наша, че и ние давахме пари за нея. Това е, каймакам ефенди, и каквото кажеш ти, това ще бъде.
Лазар Глаушев стоеше до вратата, дето го остави заптието, което го доведе от затвора, и само той стоеше прав. Всички видяха, че той се готвеше да говори — очите му и цялото му лице вече говореше, — но като млъкна Грета и Лазар понечи да отвори уста, каймакаминът дигна ръка към него и каза строго:
— Ти ще мълчиш. Тука има по-стари люде от тебе, те ще говорят. Ти ще разпалиш повече огъня, а не да го угасиш. Такова оплакване има против тебе.
— Няма янгън в нашата църква, каймакам ефенди — отговори Лазар. — Има крадци, влезли са да я ограбят. Ние те молим…
— Мълчи! Сус с!
— …да ни помогнеш, да ги прогоним.
— Ще те пратя веднага назад в хапсаната! — викна турчинът. — А-а, виждам аз какъв човек си ти!
Лазар подигна рамена. Тогава побърза да се обади хаджи Захария, който също говореше добре на турски:
— Каймакам ефенди, не знам какво са писали в харзовала си тия люде — колко са те, няма и стотина души в цяла Преспа, — но ще разкажа една малка приказка и ясно ще видиш каква е тая наша кавга с тях.
Каймакаминът се обърна към стария хаджия и лицето му се проясни от несдържано любопитство. Хаджи Захария Мирчев приличаше на библейски човек, с дълга бяла брада и бели вежди, като заснежени стрехи над очите му, дълги бели коси се спущаха изпод плиткия му калпак, а лицето му беше безкръвно и прозрачно. Той улови с цяла шепа брадата си, а и пръстите му сякаш бяха безплътни, и продължи бавно, спокойно:
